| |||
Събудих се от яростните викове на един от пазачите, който бясно гълчеше на някакво хлапе. Той мина покрай моята килия, влачейки хлипащото дете и аз, затаила дъх, слушах, неподвижна, докато тежките му стъпки заглъхнаха в дъното на коридора. Къде се намирах? Как се бях озовала тук? Защо? Не помнех. Мракът беше непрогледен. Опитах се да доловя поне лъч светлина, ала сякаш някаква черна ръка беше обгърнала цялото това окаяно и страшно място. Краката и ръцете ми, схванати и вкочанени от студа, започнаха да опипват слепешката пода на килията, търсейки някаква опора, стена, каквото и да е... Затръшване на врата... Приближаващите се стъпки на пазача.
- Готова ли си да умреш, нещастнице такава? – избоботи той. Чух нещо, което би трябвало да наподобява смях. Нима говореше на мен? Тук имаше някаква грешка! Превъртане на ключ, издрънчаване на вериги, желязната хватка на пазача вкопчваща се в тънките ми китки. - Къде е твоят Бог, да те спаси сега? – кресна ми той и вонящият му дъх изпълни цялата килия. Понечих да кажа нещо, ала сякаш някой ме беше стиснал за гърлото и от устните ми прозвуча само болезнен стон. Пазачът ме изрита в коридора и ме завлече нагоре по някакви стълби. Усетих страха, по-осезаем от всякога, да вкочанява всичките ми крайници. Не биваше да се страхувам. Трябваше да остана силна. Ужасена, започнах да шептя, повтаряйки само: „Ти си мой щит, ти си моя закрила, ти си мое упование...” Чух някакви шумове, тътени и викове. Желязната решетъчна врата пред мен се отвори и за първи път застанах лице в лице с най-големия ми страх – Колизеума. Пред себе си видях арена, покрита с пясък, обагрен от кръвта на мнозина преди мен. В другия край на арената видях гладиатори с мечове в ръка да се бият до последен дъх, за още миг-два живот, за още един лъч светлина, за глътка въздух, за да оцелеят. Колкото и да бях ужасена, умът ми разсъди – това беше достоен начин да умра. Но къде беше моят меч? Озърнах се ужасена. Нима го бях забравила. - Къде е мечът ми? – обърнах се аз към пазача. - Нима си имала някога меч? – изсмя се той в лицето ми и отново мъртвешкият му дъх ме заля. Тогава паниката ме завладя напълно. Нямах меч и никога не бях имала! Бях изправена пред битка неподготвена, недостатъчна, уязвима... Все пак имах шлем, щит, бронен нагръдник, военни обувки, но мечът ми, мечът ми го нямаше! Как щях да се бия без меч? Как въобще щях да оцелея? Дори и да имах меч, шансовете ми бяха малки, но сега те се свеждаха до никакви. В главата ми отекна гласът на пазача. - Къде е твоят Бог да те спаси сега? Той беше тук, аз знаех, но знаех също така, че това беше моята битка. Озърнах се около себе си. Видях тълпата, бясна и бучаща, крещяща: „Смърт!”, „Избийте ги!”, „Умрете!” Лица, изкривени от жажда за кръв, копнеещи да ме видят да падам, с лица зажаднели за зрелище. Видях хора, подивели от омраза и злост, ожесточени, загубили всичко човешко, превърнали се в скотове, следващи животинските си страсти, мъртви отвътре. Отвратих се от тях. Дори и за минута не исках да съм на тяхно място. Не ги мразех. Съжалявах ги твърде много, за да го сторя. Те цял живот бяха бродили в мрак и не познаваха друго освен мрака. Затова и делата им бяха зли. Болеше ме за тях, защото те не знаеха къде отиват, защото се спъваха и не можеха да се изправят, защото до един бяха слепи, а се заблуждаваха, че виждат. - Прости им, Татко, те не знаят какво правят – прошепнах тихо и отново отправих поглед напред. Тук беше моето място. Аз щях да умра на арената, с тези, за които светът не беше достоен, но щях да съм свободна. Озърнах се. Всеки гладиатор се биеше със своя черен враг – мрачно чудовище. Идваше и моя ред. Излязох отпред, здраво стискаща щита си, защото това беше всичко, което имах. Ужасена, аз се видях заобиколена от десет кръвожадни лъва. От зъбите им течеше кръв на хилядите други като мен, невъоръжени войници, паднали в боя. Зверовете говореха човешки език, сипейки хули против всичко свято и добро. Гневът беше техен господар, мракът ги владееше. Коленете ми омекнаха. Аз не бях готова, не бях готова и това ме подлудяваше. Не бях достатъчно силна. Отправих очите си към небето – единственото място, от където можеше да дойде помощта ми, и извиках с вик, който отекна в стените на Колизеума: - Татко мой, защо си ме оставил? В миг всичко се стопи – тълпата, лъвовете, колизеумът, всичко изчезна. Озовах се, лежаща на леглото си, обляна в студена пот. Разбрах, че това е било само сън, но споменът от него беше толкова ярък, че ужасена заридах неутешимо, окайвайки собствената си мизерия. Когато се посъвзех, излязох навън. Започнах да вървя по улиците, наблюдавайки минувачите. Осъзнах, че лицата им ми бяха познати. Те бяха същите. Стигаше ми само да се вгледам, за да видя подигравката, прикрита умело, но явна за мен. Разпознах тълпата от Колизеума и с ужас разбрах, че не бях сънувала. Сънят ми беше реалност. Аз бях в Колизеума. Само дето си бях измолила от небето това, от което се нуждаех най-много – време. Затичах се напред с всичка сила. Този път цялото ми същество крещеше: „Дай ми меч, дай ми меч, за да се бия!” Анна Сезанова Монреал, 31 май 2011 г. |
Пиши на Анна Сезанова! |
Младежка страница "Павелчо" |
Лични свидетелства от български автори |
Главна страница "Павелчо" |
Изпрати свой материал! |