| |||
|
Когато наркотикът влезе в един дом
от Донка Гълъбова септември 2004 Разказвам това с надежда да помогна на други родители като мен. В момента съм на 51 години и повече от 10 г. работя в Токсикологията в "Пирогов". Смятах, че ми е много ясен проблема "наркотик" и като всички родители бях убедена, че такова нещо на мен не може да ми се случи, защото работя там, казала съм на децата си ( имам две деца -омъжена дъщеря, имам и внуче, и син проблемния, които сега е на 26 години). Отгледали са трудно, но с голяма любов. Със съпругът ми се оженихме доста млади - на по 20 - 21 години , но смятам, че сме направили всичко, което зависи от нас, за тяхното щастливо детство. Но аз има един страшен лаф: "единият строй унищожи мъжа ми, другият - сина ми". Т. е. в тоталитарно време имах проблем с алкохола, със съпруга ми, който просто не намери сили да се пребори с него. Златко (така се казва сина ми) в пубертета ме е питал: "Мамо, защо татко не може да спре да пие, толкова ли е трудно?" Тогава се опитвах да му обясня, че това е една много опасна болест и той иска да се излекува, но няма сили. Както всички родители, И аз, последна научих. Трябваше ми един месец, за да разбера какво става с мен, изживявах всички стресове, които преживяват всички родители. Гледах умно и не можех да си го представя. Докато в един момент директно зададох въпроса на сина си има ли го той този проблем. Седнахме един срещу друг и аз попитах: „Злати, това, което чух, вярно ли е? Наистина ли ти де друсаш с хероин?" Не можех да повярвам на ушите си! Той ми каза: „Да, майко, така е. И не мога да намеря сили в себе си да се справя с проблема. Моля те, помогни ми!" Останах без думи и започнах да се въртя из къщата като луд човек, който го е чул, но не може да повярва. Срам ме беше да го попитам повторно. Останах без думи Не си спомням вече дали разговорът продължи, но ние решихме да се борим заедно. Може би това беше най-важно - той искаше да се отърве от проблема. Нещо му тежеше, но аз не знаех как да му помогна. Знаех, че питайки докторите в токсикологията, общо взето те знаят толкова, колкото мен и реших да търся други изходи - клиника в Раднево, с помощта на приятели, стигнах до директора на клиниката. На 15-16 ден(не помня) от проблема отидохме в Раднево, посрещнаха ни доста добре. Тогава разбрах от главния лекар, че синът ми е на доста висока доза хероин. И това не можех да го повярвам. До този момент не съм имала проблеми с това момче - той беше добрият син, отличник, с каквото се захванеше – той успяваше. Имаше един момент, в който забелязах, че е поотслабнал, някакви сенки се появяват, но си казвах, че това е от дискотеките, нормално е за младеж абитуриент, ходеше и на работа в събота и неделя, на ски... Или на мен така ми беше по-лесно да си мисля. Не ми минаваше и през ум, че може да е наркотик. В Раднево беше 3 месеца - октомври, ноември, декември. Той успя да стане любимец на доктори, сестри, пациенти ( беше при алкохолиците). Аз го посетих за Нова година. Колегите там бяха невероятни, отзивчиви. Но аз започнах да се притеснявам, че като излезе от там ще го вземат войник. Прибирайки се в началото на януари 2-3-ти, в пощенската кутия намерих повиквателна и изтръпнах. Отидох веднага при лекуващия лекар и й казах, че аз съм само майка в случая, решението трябва да вземат лекуващия лекар и пациента, без никакви сантименталности. Бях стъпила здраво на земята и исках всичко да бъде за негово добро. Той ми беше казал, че там, където има емоции, няма лечение и това не ми излизаше от главата. Беше толкова прав, че се чувствах неудобно, че той се е сетил за това, а не аз. Лекарите в Раднево решиха, че той може да отиде в казармата и той също желаеше, казваше " Майко, аз не искам да ми пише в автобиографията наркоман. Искам да отида в армията." Като чух това, отново не знаех къде съм, но се съобразих с неговото решение. Попадна на добро място, в школата в Плевен. И там беше най-добрият, беше спрял, беше напълнял, чувстваше се идеално. Пишеше ми, че това е най-щастливия период от живота му. Представяте ли си?! Никой от неговите набори не иска да ходи в казарма, а той казва, че това е най-щастливия период от живота му...На мен ми ставаше много мъчно - значи аз някъде много съм бъркала, щом той е щастлив в казарма, далече от всичко и всеки. Така или иначе, казармата свърши, решихме, че той ще кандидатства ( и той искаше). С помощта на неговата кръстница, която ни подкрепяше финансово, започна да ходи на уроци по история и български. Но по-късно разбрах, че той въобще не си е мислел за уроци... Започна рецидив и пак последна разбрах. Вече знаехме пътя - отново Раднево. Докато един ден той ми се обади по телефона: „Мамо, Раднево изигра своята роля, аз няма какво повече да правя тук." Чувствах се много безпомощна, не знаех какво да правя. Имаше момент на успокоение, защото неговата лекуваща лекарка от Раднево ми беше казала: „Доне, ако Злати посегне към наркотика, аз ще си скъсам дипломата." Много ми се искаше да й вярвам, но виждах, че нещата не вървят. Той се върна и решихме да продължим с домашно лечение, да се пази, да е с приятели. Започна да работи, полагаше невероятни усилия, но, мили майки, това е по-силно от всичко. Ние живеем в апартамент. Всичко изглежда наред, той е нормален. В един момент влиза в детската стая и излиза друсан. Аз изпадам в истерия, започвам да викам, след това започвам да рева от безпомощност. Не знам какво да направя, не знам какво става... той ми се изплъзва от ръцете, лъже ме, убеждава ме - на мен ми харесва, започвам да му вярвам... Нещо, което не сме правили, е да ходим по психиатри и психоаналитици. Защото той ми казва: "Мамо, там се печелят само пари, нищо не се прави. Ние трябва сами да се справим." Много е грозно, че го казвам, но това беше негово убеждение. Добре, ама как да се справим? Един ден дойде негов приятел. Той ни разказа, че един психиатър, работещ в Търговище се опитва да направи нещо като комуна. В апартамента на баща му се събират с още двама, както им казвам аз "от нашия клас". Много се зарадвах. Тръгнахме за Търговище. Психиатърът - много симпатичен човекът ни обясни, че има представа от комуна, че е ходил в комуна (после се разбра, че повече е чел за комуни, отколкото е посещавал комуни...). Той добре печелеше от нас - нямам нищо против, но просто трябваше да ни каже, че не разбира и можеше заедно да търсим литература. Младежите живееха на квартири и всеки ден се събираха на групова психотерапия. Единственото, което им правеше там, бяха тестове. От дългия си опит знам как може да се манипулират тестовете..., но съм му благодарна, защото Златко изкара "чист"един дълъг период - 6 месеца. До нас достигаха добри новини - ще правят компютърен център. Ние сме в еуфория, децата са добре, имат нова среда, цели...И така изкараха 7 месеца. Веднъж при поредното посещение (ние майките се редувахме) с още една майка, докато чистихме апартамента открихме в шкафче спринцовки. Призля ми... Оказа се, че те ходят до Варна за дрога и са започнали отново. Пак бяхме на нулата, връщаме се пак в първи клас! Върнахме се в София. Аз исках да отидем при психиатър, той не ще. Да се справим сами. И започват едни "студени пуйки". Това е ад под небето. Той е в полубудно - полусънено състояние. Получава тремоло, треперения. Аз не издържам да го гледам и рева... И така безуспешно изкарахме 3 месеца. В един момент събрах смелост и споделих с приятели. Това е много тежък момент, в който трябва да надвиеш себе си, да поискаш да споделиш с надежда да ти помогнат. Аз го направих и не съжалявам. Оцелях благодарение на приятелите. Никой от тях не ми отказа помощ, дори и само да ме изслуша. И така, чрез приятели, които разбират от компютри, започнахме да търсим в Интернет нещо - някакви програми, някакъв изход. Щом хората пазаруват и се женят по Интернет, не може да няма нещо и за нашия проблем. И слънчевият лъч дойде! Намерихме сайт или там..., не ги разбирам точно тези неща, и се оказа, че има толкова много т. нар. комуни. И от това, което четяхме, ми хареса най-много РЕТО. По това време вече беше много актуална една комуна в Италия. И нея бяхме я проучили, дори бяхме подали молба и автобиография и чакахме реда си... Защо ми хареса РЕТО? Хареса ми програмата им, това че лекуващите се работят навън, не са тотално изолирани от обществото, както в италианската комуна. В Италия аз можеш да се чуя със сина си след 7 месеца и то чрез посредник, който говори италиански. А в РЕТО можех да говоря с него директно още в първия месец! Намерих приятели, които знаят испански и се обадихме по телефона на РЕТО. Първото нещо, което ме впечатли, беше отношението им. Приятелите ми казаха: "Доне, хората отсреща са много спокойни, търпеливи, дружелюбни." Те обясняваха какво е РЕТО, че няма страшно, че единственото, което трябва да направя е да извадя виза, за да стигне до Испания. Казах си:"Боже мой, има чужди хора на 3500 км от България, испанци, които искат да помогнат на нашите наркомани, а българите в този момент правят пари!" Разбрах от приятели, че има асоциация на майките, която се събира всеки петък на "Петте кьошета" в София. Отидохме със сина ми и дъщеря ми да видим какво е това. Беше 25 май 2000 г., предния ден бяха си заминали испанци от РЕТО, които за първи път са посетили София по покана на асоциацията. Разбрах най-важното - трябва да се борим да извадим визи на децата си. И трябва да крием какъв е проблемът от нашите власти. В един момент ми писна и започнах да търся "черни" пътища. И не само аз, и другите майки също. Фалшиви фирми, фалшиви визи... никога не съм си представяла, че ще стигна до там. Но накрая получихме виза - с късмет ли, по Божия милост ли - не зная. По това време обаче Златко беше много зле, нищо вече не можеше да му помогне. Един ден ми каза: "Майко, намери някой да ме набие." Стана ми толкова болно и страшно! Погледнах към зет ми, но той поклати глава - "не, това не мога..." Отворих моето тефтерче с телефони и с помощта на приятели намерих една мутра. След половин час едно голямо, яко момче - Калоян - дойде у нас. Златко беше в детската стая, безпомощен. Бяхме стигнали до там, че имахме белезници и той сам си ги слагаше, когато беше много страшно и не можеше да се удържи... Калоян разбираше (убедена съм, че имаше опит с наркомани, или личен или от приятели), отнесе се много адекватно. Не сме говорили много, каза ми: "Аз бих могъл да помогна на сина ти, ако ти не вземаш никакво участие. От този момент аз съм му и баща и майка." Беше ужасно да го чуя, но нямах изход. Реших, че между шокова зала в Пирогов, гробищата в Орландовци и надеждата за Испания, този човек се явява като ангел. И така, ние заживяхме в една мини комуна. Калоян се нанесе у нас с жена ми, детето и кучето. В началото не беше лесно. Аз само работех, носех продукти. Ако исках да питам нещо Златко, това ставаше чрез него. Те бяха постоянно у нас. Други майки ме питаха не ме ли е страх, че може да откраднат нещо от къщи. Много ме заболя. Може би защото работя в Пирогов и знам колко струва живота." Милички, най-ценното в къщи е синът ми и наркотикът отдавна ми го е взел, останалото е без значение. Какво повече да ми вземат? През първия месец веднъж Златко се опита да му се изрепчи. Калоян само го хвана за врата и го закара в детската стая. Не знаех къде съм, имах желание да го удуша! Жена му усети какво става, хвана ме под ръка и ме заведе в най-отдалеченото място в апартамента с думите: "Не се притеснявай, той не бие по главата." Последва серия от стенания и тишина. Не знам колко време мина. После всичко утихна, те излязоха заедно спокойни и усмихнати и отидоха да вземат видеокасети... От този ден станаха приятели. Изкарахме така дружно 3 месеца. Златко си върна съня, моите нощи станаха безсънни... Най-сетне Златко получи виза за Испания. Исках Калоян да го придружи и реших да му платя визата. Хем като благодарност за това, което прави, хем да не е сам Златко. Калоян много се зарадва. Ходиха заедно на интервю. До последно чакахме да му дадат виза, но не му дадоха. Златко трябваше да замине сам, през Париж като турист. Всичко беше фалш - запазване на хотел, по 100 $ на ден... Представяте ли си докъде бяхме стигнали, за да изкараме децата си, да отидат в Испания, където д оцелеят евентуално! А държавата печелеше от всичко това! Но аз и до ден днешен смятам, че на всеки младеж трябва да му се даде шанс. И така младежът замина за Париж. На аерогарата кумата му подари едно кръстче. Да не ви казвам, че и двете сме атеистки, защото нашето поколение е такова. 50 години управляващите положиха много усилия, за да изтръгнат и тази вяра, която бе останала от нашите баби и за съжаление ние си останахме едни атеистчета. Българинът се моли на Бог само когато е на зор. И в този момент на безпомощност, тя му каза:"Злати, ние сме до тук, миличък. Оттук нататък Господ да е с теб." А аз му казах: "Ако след 3-4 месеца, както си го правил до сега, решиш че ти е трудно и не можеш да се справиш с проблема си, мен не ме търси. Аз бях до тук. Животът е твой, прави каквото знаеш. По-късно, в телефонни разговори той ми каза, че на него също му е било много трудно, но си спомнял тези мои думи на аерогарата. Много е трудно, особено когато семейството не е сплотено. Когато започнат взаимни обвинения ("виж, какъв го направи", "ти го разглези") нищо не става. Единственият съвет, който мога да дам на майките е: потърсете помощ и не се страхувайте! Изход има. |
|
Как започва всичко...
(2000г., из автобиографията на Златко) В това писмо, чийто получател не познавам и само мога да се надявам да е някой добър човек, съпричастен на проблема ми, ще се опитам да опиша онази част от живота си, която почти успя да съсипе мен и близките ми. На 17 години бях твърдо решен да опитам от всичко в този живот. Тогава все още не си давах сметка, че някои опити могат да прераснат в навици и дори пороци. Като всеки човек на тази възраст смятах, че светът е в краката ми, но аз се спънах в него и пропадането започна. Ако трябва да бъда искрен, онова, което стои в основата на първото ми опитване на хероин е само и единствено чистото любопитство. Имам предвид, че любопитството ме е накарало да го опитам за първи път, а не че от любопитство съм станал наркоман. За което имат огромен принос нежеланието ми да се прибирам в къщи, където скандалите, породени от проблема с алкохола, който баща ми имаше, бяха ежедневие и това ме отдалечаваше все повече и повече от дома. Проблемите на родителите ми и страхът да не ги разочаровам допринасяха за моето затваряне, все по-навътре в самия мен. Споделянето никога не е било черта от моя характер и това ме правеше по-нещастен и разочарован от света. Сега осъзнавам, че това, а и много други, са основните фактори за моето пристрастяване. В целия този хаос, царящ в семейството ми и в самия мен, аз все пак успях да затвърдя изграденото в мен доверие. Поставих маската на едно отговорно и сериозно момче със значителни успехи в училище и спорта, съчетавайки това и с работа. Винаги бях сред най-добрите, където и да отида и с каквото и да се захвана все успявах. Печелех много по-добре, отколкото майка ми би могла да си представи. Това ми даваше свобода да си позволявам много неща, за които тя не е и подозирала. Около мен се изгради и кръг от приятели с общи проблеми и сходни интереси и нещата постепенно започнаха да стават неконтролируеми. В началото употребявахме рядко, само по купони и подобни събирания, успокоявайки се, че не сме наркомани и можем да спрем когато пожелаем, но не след дълго това се промени. Неусетно навлизахме все по-дълбоко, докато един по един не започнахме да изпитваме физическа нужда от наркотика. Абстиненцията се усилваше и вече го правехме ежедневно. Всеки от нас се вглъбяваше в себе си и се отдалечаваше от останалите. Приятелството помежду ни изчезна и на негово място се появи взаимна изгода. Хероинът вече не бе средство, с което си доставях удоволствие, той ме караше да се чувствам "нормален човек". Парите започнаха да не стигат за пушене, защото ми трябваше все повече, а наркотикът ставаше все по-некачествен. Така не след дълго стигнах и до венозна употреба. Беше краят на 1997 г. Постепенно ходенето ми на работа ставаше все по-непоносимо, докато не се стигна до там, че ходех едва ли не само да взема пари и изчезвах. Един ден през ума ми мина, че ако спра да ходя на работа и нямам пари за дрога, ще спра да я употребявам и напуснах. Това ме вкара в истински ад. Наистина спрях за около месец, след което започна стандартната процедура. Първо си продадох всички вносни фирмени дрехи (които бях купил с мои пари), после и ценни вещи. Когато всичко мое, което можех да продам свърши, започнах да взимам пари от нашите. Нещата ставаха все по-зле. Родителите на моите "приятели" един след друг научаваха за проблема на децата си. Един ден разбра и майка ми, но в началото успях да я заблудя. Това нейно неведение само че не продължи дълго, тя все пак е мед. сестра в токсикологичен кабинет. Имал съм много опити през годините за самостоятелно спиране и лечение, без знанието на майка ми и сестра ми. Някой по-успешни , други - не, но всички прекалено кратки. Промяната (2001г., из писмо на Златко от Испания) Майче, в писмото си ми пишеш, че те е страх да бъдеш откровена с мен, за да не се разруши психическото ми равновесие. Една от първите промени, които забелязах в себе си след като разбрах, че Бог е реален и го приех в сърцето си, бе стремежът ми към истината и способността да бъда откровен с хората около себе си. Не само това, но и стремежът ми към тези неща. Надявам се, че ще разбереш онова, което ще се опитам да ти обясня. Аз винаги съм лъгал. За мен наркотиците, преди да с превърнат в начин на живот, бяха поредната лъжа.Просто още нещо за което лъжеш и прикривах от останалите. Първата лъжа, която помня, е от детската градина и от тогава не съм спирал да лъжа. Много преди да пропуша, много преди да се сбия за първи път, много преди да направя по-голямата част от нещата, които ми харесват или не ми харесват, аз вече лъжех. Малко по малко лъжите се превръщаха в измами и измамите - в театрални постановки. Ако някога нещо съм правил добре, то това е да лъжа. Пиша ти всичко това с надеждата да добиеш бегла представа за това, каква част от живота ми заемаше лъжата. За това не ми бе трудно да си дам сметка, че не мога да лъжа. Дойде момент в живота ми, в който престанах да лъжа. Нуждата от лъжата изчезна, желанието да го правя - също. Болката, която истината често ми причиняваше, се превърна в облекчение, започнах да се стремя към нея и към това да бъда откровен. Нормално е когато човек зависи от лъжата, истината да го наранява. Благодаря на Бог, че превърна зависимостта ми от лъжата в зависимост от истината. Мислиш ли, че проблем от такъв калибър, какъвто за мен бе лъжата, бих бил способен да променя сам или да изчезне сам, само защото съм престанал да правя някои неща? Много преди да се пристрастя към наркотиците лъжата беше основен фактор в живота ми. "Защото за Бога няма невъзможно нещо."(Лука 1:37). Ако днес има нещо сигурно в живота ми, това е, че Бог ме промени. Това, което за нас е невъзможно, за Него не е. Как ми се иска да то споделя за Него, за това, което ми даде, за това кой е той и нещата, които може да стори в живота ти. Не съм способен, просто защото съм човек от кръв и плът и лимитите ми стигат до там. Единственият, който може да го стори е Той - Исус Христос. Майче, приятелски съвет от дъното на сърцето ми: чети Новия завет и опитай да направиш онова, което пише вътре. Дори понякога да на разбираш защо, дори да не разбираш с разума си, чуй сърцето си. Довери се на Господ, приеми приятелството и любовта му. Повярвай от сърце, че Исус е Божи Син и че е умрял за да те спаси, умрял за теб. Повярвай и ще видиш, ще разбереш, ще получиш отговори на въпросите, които криеш на дъното на душата си и дори не смееш да изречеш на глас. Майче, Бог е по-реален от въздуха, който дишаш и единственото, което иска, е да ти помогне. Това то го казвам аз, Злати, твоят син, знам го, защото с мен се случи. Довери се, мамо! След новото начало (2004 г., разговор със Златко) Златко е един от хилядите млади българи, посегнали към дрогата. За него повратната точка, прекъснала омагьосания кръг "употреба - решително желание за спиране - лечение - ремисия - отново употреба", е престоят в един от центровете на РЕТО в Испания. Днес той е в България и помага на момчетата, които се лекуват в българските къщи на РЕТО. - Златко, ти как стигна до РЕТО? - Минах през почти всичко, което се предлагаше тук, в България, освен затвора, него си го спестих. Когато тръгнах оттук за Испания, бях стигнал до критичното дъно - до момента, когато не исках и не можех да се боря повече, не вярвах, че мога да изляза. Тогава майка ми, чрез някаква приятелка (така са майките, винаги намират начин) намери телефонния номер на тази къща и ми каза: "Слушай, има комуни в Испания, в Хърватска, където момчетата се оправят, има други точно като теб, но които вече 10-15 години не употребяват наркотици." Това ме накара да се замисля, върна ми надеждата, желанието, тези неща си бяха заминали от мен, но намерих в себе си останки. Казах: "Добре, ако можеш да направиш нещо, за да стигна дотам - направи го, ако от мен зависи обаче - не ме закачай, няма да се занимавам, нито вярвам, че мога да стигна, нито пък чак толкова искам." Тя го направи - тогава беше много сложно, Шенген, визи... Беше 2000 г., когато успях да стигна до там. Говорих по телефона с едни момчета в Сантандер на английски, те ми казаха само, че трябва да стигна, оттам проблеми няма да имам. Аз не можех да повярвам. Всеки път, когато се обаждах, питах едно и също: "Наистина ли, ако стигна, ще ме вземете?" Не ми се вярваше. После се оказа, че по някакви причини не мога да отида направо до Испания, затова отидох в Париж, откъдето дойдоха да ме вземат едно семейство, родители на бивш наркоман. Всичко ми беше много странно - защо тези хора минават целия този път, без да се страхуват от мен, без да ме познават - аз бях наркоман все пак! Така стигнах, там нямаше никакви българи, а аз не знаех езика. Но не протестирах, стоях и просто гледах. И това страшно много ми помогна - да гледам и да слушам. Бях много изморен. Но начинът, по който се държаха, по който се справяха и живееха тези хора, ме накара да се замисля за някои неща - та това бяха момчета като мен, минали през същия проблем. И аз можех да видя решението! Малко по малко започваха да се променят. Бях изморен, не знаех какво ще преживея, не знаех какво ще видя. Но исках да се променя. Там имаше един хърватин и един руснак, знаех и няколко думи на английски - момчетата се опитваха да ме насърчават: "Давай, давай, напред, стига вече!" Аз обаче не смеех да го кажа - бях опитвал много пъти, но не го бях постигал. Не ми се вярваше, че може да се получи. - Как започна да взимаш наркотици? - Бях на 17 години. Преди това бях взимал така наречените "меки" наркотици, но те никога не са ме впечатлявали особено; не бяха нещо, което да ме грабне, както хероина, който стана мотив, цел и смисъл на живота ми - това, което ме движеше, причината, заради която ставах, и заради която правех всичко, което правех. В началото си мислех, че е само мода и увлечение. Всички приятели, цялата компания започнахме заедно. В началото чувството беше различно, това е усещане, което те кара да мислиш, че си различен, пък и хората те гледат, все едно си кой знае колко опасен престъпник. Когато за първи път опитах хероин, си казах аз повече не искам нищо, нищо друго не ми трябва, това е всичко за мен! Първата година ми харесваше всичко, докато не осъзнах, че нещата стоят по по-различен начин. Тогава усетих необходимостта! Тогава разбрах, че съм зависим. След това си казах, че трябва да го спра - опитвах по много начини - да се махна от проблеми, които бях забъркал. Опитах всичко възможно да го спра тук, в България. Какво е всичко? Всички болници, всички психиатрии - бях станал част от персонала едва ли не. Мислех, че казармата ще ми помогне - не стана. Ходих по врачки, по психолози, тогава нямаше толкова възможности... Имаше 2-3 места, на които можеше да се отиде... пробвах и метадоновата програма на правителството - но аз си я карах по мой си начин, сам си го набавях и стана безсмислено. - Лесно ли се намира наркотик? - Да, лесно. Майка ми казваше, че на нея й е по-трудно да купи хляб в квартала, отколкото на мен - наркотик. Случвало се е наистина по-бързо аз да изляза да купя наркотик, отколкото тя - хляб... - Как си набавяше пари? - По всякакъв начин. Не се спирах пред нищо. В началото работех. Мислех, че ще се оправя. Но после минаваш на всичко възможно, няма граници, начините са много. Това ти става мотив, цел и смисъл. Забравяш за момичета, за кариера, за учене. И спираш да се опитваш да спреш, защото няма смисъл. Всеки път, когато опиташ да спреш и паднеш отново, следващият път става все по-трудно, докато накрая се отказваш да се бориш... - И тогава отиде в РЕТО? - Да, това беше лятото на 2000 г., и стоях в Испания почти 3 години. Там се промени всичко. Първото вероятно е желанието за живот. Започнах да виждам нещата по друг начин. Започнах да виждам проблемите под друг ъгъл. Преди те ме съсипваха. Всеки път, когато имах някакъв проблем, ми изглеждаше, че той е най-големият в света и те ме забиваха все по-надолу, водеха ме към неприятности. Когато стана тази промяна в живота ми, проблемите започнаха да ми помагат, колкото и невероятно това да звучи. Имало е дори моменти, в които съм искал да имам проблеми - с тях се учих, с тях израствах, ставах по-твърд, разбирах много неща. Като подправка стават. - Какви проблеми може да има човек в РЕТО? Там всичко ви е уредено, не мислиш как да си намериш работа, дали ще вземеш изпитите, дали ще ти стигнат парите... - Там всичко е на чисто психологическа основа. Тогава всъщност разбрах какво е проблем. Преди това нищо не е било. Там изведнъж осъзнаваш какъв си, що си - неща, които навън не бях виждал. Всичко е вътре в самия мен - не е с останалите хора, не е с шефовете, не е с обществото, нито с валутния курс, нито с образователната система. Просто се оказа, че не знам как да водя живота, който имам. А дори и да знам - нямам сили да го направя. Не бях подозирал, че могат да съществуват такива проблеми. Атмосферата беше такава, че сравнението с каквото и да е би било неуместно. - Какво е било преди това отношението ти към Бога и към вярата? - Аз съм убеден, че всеки вярва. Аз също съм вярвал. Но дотогава вярвах в Нещо. Знаех, че има нещо. Но в РЕТО осъзнах, че има Някой. В началото много спорех - не знам дали с него или със себе си, или с Библията, но спорех. Конфликтът беше голям. Сега, като говоря за Библията с някого, ми е много странно, защото винаги съм считал тези неща за много далечни от мен - само за възрастните хора и за несериозните. А сега - играем футбол с някого или сме пренасяли секция в апартамента и той изведнъж започва да ми говори. И то по съвсем реален, съвременен начин - не като нещо отживяло. Всъщност хората ми показаха, че вярата не е толкова далечно нещо; напротив - по-близко е, отколкото сме си представяли някога; по-реално и актуално е, отколкото си мислим. Аз си казвах: "Не мога бе, аз съм човек на 22 години, не мога да вярвам в такива неща!" Но то е по-силно от теб, не можеш да му противостоиш. Ако трябваше да бъда откровен със себе си, не можех да бягам вечно! Не можех да не го приема, защото разбрах, че, дори и когато съм взимал наркотици, Бог е бил близо до мен! Спорел съм с Бога - когато чета Библията например, съм спирал, хвърлял съм я настрана и съм ставал да споря, понеже ми показваше неща, които винаги съм знаел, че има вътре в мен, но не съм искал никой да пипа. Видях, че Господ знае нещата, които аз самият дори от майка си съм криел; никой не ги знаеше. Тогава трябваше да ги изкарам; нямаше смисъл вече да ги крия. Трябваше да ги преборя. Много често ние крием чертите, които не искаме другите да видят. Но те са тези, които ни пречат, спъват ни, не ни позволяват да правим нещата, както трябва. Тогава смисълът да ги крием се губи. Видях, че ги знае и друг. И освен това ми дава отговори на нещата. Стига да ги поискам. И аз го поисках. Така започнах да се променям. |
|
Толкова се промених, че майка ми ме помисли за смахнат, когато се върнах. В началото и аз така говорех на момчетата: "Вас тук са ви побъркали, честно!" Но често само с две думи са ми махали всички аргументи - затова не можеш да устоиш. Имаше момчета, които не искаха да приемат Бога, но, ако си искрен пред себе си, няма къде да отидеш, няма как да го отречеш.
- Сега се дискутира много забраната на еднократната доза марихуана. Какво мислиш ти по въпроса? - За мен лично не е важно дали става въпрос за еднократна доза марихуана, за алкохол, за цигари или за каквото и да било друго. Струва ми се, че основният въпрос, който трябва да си задаваме, е: "Защо имаме нужда от тях?" Каква е вътрешната потребност от подобни неща? Какво ни липсва в психологически аспект, което искаме да запълним с марихуана или с пиене? И на този въпрос никой не дава отговор, никой дори не го задава. Ние искаме да повдигнем тази тема и всеки да бъде достатъчно искрен пред себе си, за да се опита да си отговори... - За какво мечтаеш, какво смяташ да правиш в бъдеще? - Наркотиците са такъв проблем и такова чудовище, което убива мечтите ти и мислите ти за бъдещето. След новото си начало искам да правя това, което правя и сега - да помагам на другите, да бъда близо до хората, които сега имат нужда от помощ, да им покажа, че има изходен път, колкото и близо до дъното да се намираш. Аз съм го преживял, други също могат и ще го направят! Да предизвикаш надеждата 2004 г., интервю с Роберто Родригес Той е известен само като Роберто от РЕТО. Нещо като Роналдо от Реал. Роберто е директор на РЕТО за България. От четири години е в България, говори добре български. Най-големият му проблем тук е студената българска зима. В един горещ летен софийски ден той бе любезен да ни разкаже повече за себе си и дейността на РЕТО в България. За контакти с РЕТО: тел. 02/ 992 41 48 е-майл: bulgaria@asociacionreto.org http://www.asociacionreto.org - Кой е Роберто Родригес? - Цялото ми име е Роберто Васкес-Родригес. В Испания слагаме и майчиното, и бащиното име, не е като тук. Моята история е трудна. Като малък си бях като всяко друго момче - обикновено добро дете. Още много млад обаче посегнах към дрогата. Тогава тя дори не беше мода, беше просто увлечение. На 30 години вече бях пропилял живота си. Имаше време, когато бях много добре, и време, когато бях много зле. По всякакъв начин се стремях да си набавя дрога. После по всякакъв начин се опитах да избягам от нея - отидох в друг град, после в друга страна, в друг континент дори. Но проблемът си беше с мен, в мен - нямаше къде да избягам. Един ден разбрах, че няма надежда за мен, няма накъде вече да бягам, исках да умра. Приятелите ми се бяха пръснали - няколко умряха, няколко отидоха в затвора (и още са там), други се махнаха. Аз останах сам. От последната година, преди да вляза в РЕТО, нямам никакъв спомен - какво се е случило, какво съм правил. Накрая ми дадоха избор да отида в някакъв център, не ми казаха кой и къде - оставиха този избор на мен..." По принцип центровете естествено се заплащат. И няма как да е другояче. Затова и всъщност нямах голям избор, когато разбрах, че има един, който е напълно безплатен, без ангажименти. Когато от РЕТО ми предложиха да замина на следващия ден, аз казах: "Тръгвам!" Те обаче казаха: "Чакай, има няколко неща, които трябва да знаеш. Там не се пуши, не се пие, не се водят момичета, можеш да слушаш само определена музика..." - само "няма, няма, няма..."! Аз обаче казах: "Добре, добре, добре!" Защото иначе отивах пак в затвора... Когато пристигнах там, видях момчета като мен, които обаче бяха по-добре. Имаше и по-млади, и по-стари. Тогава беше трудно - условията не бяха много добри. Това обаче не ме интересуваше - отношението на момчетата беше наистина добро, това наистина ме впечатли. Те говореха за Бог, за надежда, за това, че са били като теб, но вече не са. И не беше само говоренето - можех на практика да видя промяната в живота им! Един ден трябваше да взема решение. И това се оказа не толкова трудно - Бог беше там. Като цяло в началото престоят ми там беше много труден - не знам как издържах. Но после започваш да гледаш на целия си живот по друг начин, да разбираш много неща. Преди живеех само за дрогата - нищо друго не ме интересуваше. Аз бях в центъра на вселената и само моите интереси бяха важни - родители, приятели, жена, дете - всичко това стоеше вече на заден план, когато трябва да се намери дрога. Това трябваше да се промени. Никой не те караше насила да вярваш там, просто трябва да размислиш върху начина, по който водиш живота си. От там всичко е личен избор. Аз направих своя. - Как РЕТО се насочи към България? - В нашите центрове в Испания и Хърватско започнаха да пристигат много българи. От контактите си с родителите и при посещение в България, разбрахме колко голяма е нуждата тук. На 1 октомври 2000 г. започнахме работа в България, а през декември същата година вече постъпиха първите момчета -зависими от наркотици! Сега имаме три центъра в близост до София, Пловдив и Бургас. - Колко българи има в къщите на РЕТО? - В къщите на РЕТО общо има между 500-600 българи, не съм сигурен за точния брой в Испания, Хърватска, Италия и тук. Само в България в момента са към 100, а има и много нови, които искат да постъпят. - Как хората стигат до вас? Правите ли реклама? - Не, не правим никаква реклама. Не сме отпечатали нито една брошура - всичко става по слухове, чрез приятели, някак.. И това е чудно. От самото начало на съществуването ни, от третия ден телефонът започна да звъни.. Телефонът никъде не е обявен официално, но хората, които имат нужда го научават и го разпространяват помежду си. - Какво трябва да направи човек, за да постъпи в РЕТО? - За да влезе един човек в РЕТО просто трябва да се обади на нашия телефон тук в София, ще говорим и всичко ще уточним заедно. - Отказвате ли на някого? - По принцип не отказваме на никого. По-скоро хората сами се отказват. Като се запознаят с нашите условия, те си тръгват. А има и такива, които имат проблем с дрогата, но все още не са силно пристрастени и мислят, че е лесно да се справят сами. - Какво е по-различно тук в България от останалите къщи в Испания и другите страни? - По принцип няма разлика между къщите в България и Испания, освен това, че, когато работят различни хора, нормално е да има и различия. Освен това в Испания работят повече на улицата, докато ние - в къщите. А и нашите къщи предлагат много по-добри условия, значително по-добри, защото са по-нови. - Какви са отношенията ви с държавните институции, получавате ли някаква помощ от тях? - Нямаме конкретни отношения с институциите в България. Те знаят за нас, но по принцип работим сами, по-трудно е да развиваш планове, когато има и други интереси. Хората от Здравното министерството знаят за нас, някои са доволни, други - не. Говорихме и с Министър-председателя, на разположение сме, ако имат нужда от нас, няма проблем. При нас няма нищо скрито. - Свързани ли сте с някоя църква или християнска организация? - Не, нямаме конкретна връзка. Имаме контакти, познаваме хора, но е малко трудно, когато работиш с хора с проблеми - гледат те различно. - Какво е отношението на хората, които живеят близо до къщите на РЕТО? - Отношението на хората в България, които живеят около къщите е много добро. Особено в София - от самото начало не сме имали никакви проблеми. Няма притеснения, че около тях живеят наркомани. В началото може би имаше, нормално е, но не са ни правили проблеми. Чудеха се какви са тези луди чужденци, които са дошли да работят с наркомани, но после разбраха, че работата е спокойна, няма проблеми. Идват дори при нас за съвети. Има баби, които ни носят баници, плетат чорапи на момчетата за зимата. Селяните ни помагат със съвети за животните, които гледаме. - Поддържате ли връзка с родителите на младежите в къщите? - Да, поддържаме редовна връзка. И няма как да е иначе с българските майки. Това също ни е част от работата - да се срещаме с родителите, да ги съветваме. Някои отричат, че има проблем въобще, други откликват добре, но при всички случаи връзката е налице. - Доколко е необходима духовната помощ в процеса на лечение и къде е мястото на вярата? - В програмата на РЕТО има три етапа. В първия етап, който е чисто медицинско очистване, е необходима повече вяра на хората около теб. Тогава няма много време за мислене въобще, много е трудно. Едва след това можеш да отделиш време да мислиш като нормален човек. Тогава трябва да решиш някои неща за живота си. Всички наоколо дават личен пример с живота си, но човек има свободната воля да вземе решението дали да приеме Бога, или не. Без Бог е много, много трудно, но всеки избира сам. Има хора, които си тръгват, без да стигнат до Бога. Стигат до една точка и по нататък не искат. Но когато избереш Бог промяната, която настъпва, е вътре в теб, не само външното очистване - тя помага наистина в живота, който ще ти предстои. Защото има за какво да се хванеш. - Какво правят завършилите програмата на РЕТО? - Когато завършат програмата, момчетата постъпват различно. Някои се връщат да помагат в къщите, други отиват в църквата, трети не се интересуват от духовните неща и опитват да започнат друг живот, четвърти пък пак падат... С някои поддържаме връзка, с други - не. Винаги има хора, които се обаждат, с някои излизаме да се видим понякога. - Колко души са минали досега през програмата на РЕТО само в България? - През програмата в България досега са минали към 1000 души, но е трудно да се каже точно колко. Общо българите във всички центрове на РЕТО в Европа са били към 2000-3000. Има хора, които си тръгват по-рано. Те не успяват да се справят с трудностите. Или не са знаели колко голям е проблемът им... Или са твърде малки - това е големият проблем тук в България. Средната възраст сега пада непрекъснато... Има хора, които започват да се дрогират на 13 години и на 18 вече са съсипани. - Кога може да се каже, че човек е готов, излекуван, възстановен? - Никога не можем да кажем, че даден човек е готов и излекуван. Граница няма. 1-2 години е минималното време на лечение, иначе е много трудно. В България 60% от момчетата се излекуват , в Испания процентите са 30-35. Но тук момчетата са много по-млади - на 16, на 18. Най-големият проблем в България е, че тези които се дрогират са много млади и нямат дълъг "стаж". За това не могат да осъзнаят къде са попаднали и колко страшен е наркотикът. Защото в първите години, когато започнеш да се дрогираш, животът е много хубав… Ако вече не си уморен от дрогата и от този начин на живот все мислиш, че можеш да спреш. Има много момчета и момичета, които не могат да си дадат сметка за трагедията. Тогава е много трудно да се променят. Трудно е също и с майките - често те не разбират момчетата. Те мислят, че когато им дават повече неща, те ще бъдат добре. Но не е така. Това само ги разглезва, повечето момчета изобщо не са свикнали на каквато и да е работа. В Испания например преди 20 години беше същото, сега родителите вече знаят, че само с пари и условия не се изгражда човека. - Имаш ли обяснение защо процентът на наркоманите расте толкова бързо? Дали е просто мода в новите демокрации, която рано или късно ще отмине? - Историята се повтаря. В Испания, когато започна демокрацията, ние се изправихме пред същите проблеми. В Хърватска беше същото - падна комунизма, дойде свободата. Сега тук в България. Човек просто не знае как да бъде свободен. Не сме готови. Като видим свобода и само викаме: "давай-давай-давай, това е хубаво!" Гледаш 3-4 филма и вече всичко ти е ясно... Мисля, че това е основната причина. - Жертва на прехода ли са тогава наркоманите, къде трябва да търсим вината? - Има хора, които използват това време - пласьорите дебнат за своите интереси. Освен това, винаги, когато някоя страна започне да се променя, по-полезно е да има наркомани, отколкото хора, които търсят работа, искат заплата, гледат интересите си. Не искам да кажа, че правителството има тази цел, но го има и този елемент. Най-голямата вина обаче винаги е лична. Мен никой не ме е карал да взимам наркотици. Сам съм търсил такива приятели, сам съм търсил дрога и сам съм се дрогирал, никой не ме е карал насила. Условията, обстановката, средата - тези неща помагат, това е сигурно, освен това, когато си млад, не мислиш много за последствията. А когато ги разбереш, вече е късно..." - И накрая един по-лек въпрос. При посещението на краля на Испания ти беше сред поканените на приема в негова чест. Познавате ли се? Да нямаш роднинска връзка с кралското семейство? - Не, не... нямам никакви връзки с кралското семейство. Бях поканен от испанското посолство в София като испанец, който живее в България.. В Испания РЕТО е известна организация и кралят прояви голям интерес към работата ни тук Разговаряхме дълго, дори хората се сърдиха, понеже за другите нямаше много време. Той ни подкрепя изцяло. Освен това направи връзката с българския министър-председател, така се срещнахме и с него... - Благодарим ти за това интервю! Интервюто взеха Ели Куличева и Мартин Райчинов. Перспектива-БГ притежава изключителните права върху това интервю. |
| Сайтът на Асоциация РЕТО |
| Сайтът на "Перспектива БГ" |
| Други свидетелства за освобождение |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свое свидетелство! |
Сайт создан в системе uCoz