| |||
|
Човекът седеше на тротоара на автобусната спирка със забит в земята поглед. Хората, минаващи покрай него, любопитно го оглеждаха и се питаха какъв ли е този скитник със скъсани дрехи и обувки. Потънал в своите тъжни мисли, човекът не обръщаше никакво внимание на техните погледи. Тук, в този град, той беше прекарал своето детство. Преди повече от двадесет години израсна в една малка червена тухлена къща в края на съседната улица.
Дали тази къща беше още там? Може би след толкова много години е вече разрушена? Дано поне на са стъпкали градинските теменужки около къщата! Интересно – бе забравил толкова много неща, а така добре си спомняше тези градински теменужки, люлката, която баща му беше направил, както и за градинския път, по който се учеше да кара колело. Спомни си как родителите му спестяваха лев по лев месеци наред, за да му купят мечтаното колело. След десет години си купи мотор. Много рядко се прибираше вкъщи. Добре печелеше и имаше много приятели. Баща му и майка му изглеждаха ужасно старомодни и отегчителни. В дискотеките и увеселителните заведения беше много по-весело! Но днес той май не искаше повече да си спомня за онова време и особено за дълговете, които беше натрупал. Когато в един неделен следобед отиде при родителите си, за да ги помоли да му дадат пари, те толкова много се зарадваха на това неочаквано негово посещение, че той не се осмели да ги попита за пари. Но много добре си спомняше къде баща му държи парите си и когато родителите му за малко излязоха на двора, той без свян посегна на бащините си пари. От тогава мъжът повече не ги видя. Заради това, което направи, изпитваше срам да се завърне вкъщи. Така родителите му изгубиха всяка негова следа. Беше ходил в чужбина, но те не разбраха за това, нито пък чуха, че е бил в затвора. Там, в затворническата килия, той много често мислеше за своите родители. Силното желание да ги види особено много го мъчеше в дългите безсънни нощи. „Когато изляза от този затвор, обезателно ще ида да ги видя, ако все още са живи и разбира се, ако те искат да ме видят”, често се заричаше той. Когато излезе от затвора, бързо си намери работа в големия град, но въпреки това нямаше спокойствие. Все по-често в съзнанието му нахлуваха спомените за червената тухлена къщичка, за лехата с градинските теменужки, за детето на люлката, за ученика, за... Той не искаше да се върне вкъщи съвсем без пари, затова по-голямата част от пътя извървя пеш или на автостоп. Вече отдавна трябваше да бъде вкъщи, но преди да достигне селото, в душата му се появи съмнение. Какво право имаше изобщо той да се върне отново при родителите си? ще могат ли да познаят те в този изпаднал човек, какъвто беше сега, онзи младеж, когото те обичаха и който така ужасно ги разочарова? Мъжът си купи нещо за ядене и седна под едно дърво. Тук прекара остатъка от деня. Писмото, което вечерта изпрати, беше кратко и завършваше с думите: „Глупаво е да си мисля, че вие искате да ме видите още един път, но сами решете. В четвъртък, рано сутринта, аз ще бъда в края на нашата улица. Ако искате да ме приемете вкъщи, окачете на прозореца на моята стая една бяла носна кърпичка. Щом я видя, аз ще дойда при вас, ако ли не, то аз ще се сбогувам окончателно със старата къща.” И ето, в четвъртък сутринта, мъжът отиде там, близо до началото на улицата. Спря се и седна на тротоара с втренчен поглед. Може би междувременно неговите родители са се преместили някъде другаде? Дори ако там не бе окачена бяла носна кърпичка, той чувстваше в себе си непреодолимо желание поне да попита хората от селото за тях, преди да си замине. Не смееше да си помисли какво би станало, ако родителите му живееха още там, но не искаха повече да го видят! С мъка и болка мъжът бавно се надигна. Нощният хлад го беше вкочанил. Улицата пред него все още лежеше в тъмнина. С несигурни крачки наближи стария чинар, от където можеше да се види къщата на родителите му. Вървеше бавно с насочен към земята поглед. Ето, че наближи клоните на познатото му до болка дърво. Пое дълбоко въздух и чак тогава се осмели да погледне към другия край на улицата. Вцепенен, той гледаше тухлената къща, сякаш не можеше да отмести погледа си от нея... Първите слънчеви лъчи нежно огряваха къщата, която не приличаше на познатата му малка червена тухлена постройка. Сега тя беше цялата обкичена с бели носни кърпички. От всеки прозорец весело се показваха много бели носни кърпички, бели калъфки за възглавници, пешкири, покривки за маси, салфетки, а най-отгоре, от малкото таванско прозорче, на воля се вееше красиво бяло перде. Нима това бе неговата червена тухлена къщичка? Сега тя бе най-прекрасната снежна къща, която блестеше срещу първите лъчи на изгряващото слънце! Старите му родители не искаха да се получи никакво недоразумение! Обзет от радостни чувства, мъжът разтърси глава и дори изкрещя от щастие. Мигом се затича по улицата и влезе през широко отворената врата в старата къща на своите родители. Преписано от Рождествена картичка Автор: Неизвестен „И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на чадата си, колко повече Отец ви, Който е на небесата, ще даде добри неща на тия, които искат от Него!” Матей 7:11 Притчата за Блудния син: „Също така, казвам ви, има радост пред Божиите ангели за един грешник, който се кае. Каза още: Някой си човек имаше двама сина. И по-младият от тях рече на баща си: Тате, дай ми дела, който ми се пада от имота. И той им раздели имота. И не след много дни по-младият син си събра всичко и отиде в далечна страна, и там разпиля имота си с разпуснатия си живот. И като иждиви всичко, настана голям глад в оная страна; и той изпадна в лишение. И отиде да се пристави на един от гражданите на оная страна, който го прати на полетата си да пасе свини. И желаеше да се насити с рошковите, от които ядяха свините; но никой не му даваше. А като дойде на себе си рече: Колко наемници на баща ми имат излишък от хляб, а пък аз умирам от глад! Ще стана да ида при баща си и ще му река: Тате, съгреших против небето и пред тебе; не съм вече достоен да се наричам твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана и дойде при баща си. А когато бе още далеч, видя го баща му, смили се, и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше. Рече му синът: Тате, съгреших против небето и пред тебе; не съм вече достоен да се наричам, твой син. Но бащата рече на слугите си: Скоро изнесете най-хубавата премяна и облечете го, и турете пръстен на ръката му и обуща на нозете му; докарайте угоеното теле и го заколете и нека ядем и се веселим; защото този мой син бе мъртъв, и оживя, изгубен бе, и се намери. И почнаха да се веселят.” Лука 15:10-24 |
| Откъси от християнски книги и писма |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати твое свидетелство! |
Сайт создан в системе uCoz