Затворът  


Изведнъж се оказах в двора на един огромен затвор. Имаше огромни стени, такива каквито никога не бях виждал преди. Те се извисяваха докъдето ми стигаше погледа – на стотици метри височина и бяха много дебели.

Пред стените имаше и други огради, оградени с тел. На всеки 100 метра имаше охранителни кули по протежението на стената. Можех да видя пазачи във всяка от тях, но не ги виждах ясно, понеже бяха много далече от мен.

Обстановката беше сива, тъмна и страшна, което съвършенно пасваше и отразяваше тълпата от хора, които стояха в двора на затвора. Навсякъде в двора хора стояха на групички. Старите чернокожи бяха в една група, младите в друга. Старите и млади бели хора също бяха разделени, a и жените също. Случаят беше еднакъв при всяка раса.

Хората, които имаха каквато и да е отличителна характеристика бяха отделени от останалите с изключение на най-малките деца.

Имаше много хора които се разхождаха от група в група. Когато ги наблюдавах разбрах, че те се опитваха да намерят своята собствена идентичност, като търсеха групата, на която най-много приличат. Но очевидно беше, че самите групи не позволяваха на никой да се присъедни към тях толкова лесно.

Когато погледнах по-близко на хората, можех да видя, че всички имаха дълбоки рани и много белези от стари рани. С изключение на децата, те всички изглеждаха почти слепи и можеха да виждат само до толкова, колкото да останат в своята собствена група.

Дори в самата група те постоянно се опитваха да видят различията, които имаха спрямо другите. Когато те откриваха дори и съвсем малка разлика, те атакуваха всички, които бяха различни. Те всички изглеждаха гладни, жадни и болни.

Приближих се при един възрастен мъж и го попитах защо всички бяха в този затвор. Той ме погледна учудено, подчертавайки че те не бяха в затвор и ме попита защо съм задал такъв глупав въпрос.

Аз посочих оградите и пазачите, а той отговори: “Какви огради? Какви пазачи?” Той ме погледна така, като че ли съм го обидил жестоко и аз знаех, че ако го попитам още нещо, ще бъда атакуван. Попитах една млада жена същия въпрос и получих същия отклик. Тогава осъзнах, че те бяха толкова слепи, че не можеха да видят дори оградите и пазачите. Тези хора не знаеха, че бяха в затвор.


Пазачите

Реших да попитам един от пазачите защо тези хора бяха в затвор. Когато отивах към оградите, можех да видя дупки в тях, през които лесно можеше да се премине. Когато стигнах самата стена, видях, че е толкова неравномерно построена, че много лесно бих се изкачил на нея. Всеки би избягал много лесно, но никой не се и опитваше, понеже не знаеха че са пленници.

Когато стигнах върха на стената, можех да видя слънцето да грее отвъд нея. То не можеше да грее в двора на затвора, поради височината на стената и поради облаците, които бяха над него. Видях огньове, запалени в краищата на двора на затвора – там, където бяха събрани децата.

Пушекът от тези огньове образуваше гъст облак над двора, който правеше така, че обикновените сенки от стената да изглеждат като една много гъста и страшна мъгла. Чудех се какво гореше.

Вървях по стената, докато достигнах до един пазач. Бях учуден да открия, че той беше облечен в красив костюм, показващ, че беше някакъв служител или свещеник. Той не беше изненадан да ме види и аз си помислих, че ме е сметнал за друг пазач.

“Господине, защо тези хора са в този затвор?” – попитах аз. Въпросът го шокира и аз видях как страх и подозрение слязоха върху него.

“Какъв затвор?” – отговори той. – “За какво говориш?”

“Говоря за тези хора в двора на затвора.” – казах аз, чувствайки странна смелост. – “Вие очевидно сте затворнически пазач, понеже сте в охранителна кула. Но защо сте облечен така?” – продължих аз.

“Аз не съм пазач, а служител на Евангелието! Аз съм техният духовен водач. И това не е кула, а Божият дом! Синко, ако си мислиш, че въпросите ти са забавни, на мен не ми е смешно!” – Той сграбчи пистолета си и изглеждаше готов да стреля по мен.

“Моля, извинете ме за притеснението!” – отговорих аз, усещайки, че определено щеше да използва пистолета си. Когато си тръгвах, очаквах да чуя изстрели всеки момент. Човекът беше толкова несигурен, че щеше да стреля преди да мисли, ако се почувства застрашен. Също така знаех, че беше искрен. Той наистина не знаеше, че беше пазач.


Учителката

Ходех по стената, докато не усетих, че бях на безопасно разстояние и тогава се обърнах, за да погледна отново към служителя. Той крачеше насам натам в кулата си доста раздразнен. Чудех се защо въпросите ми го разстроиха толкова много.

Очевидно беше, че те не му отвориха очите да вижда нещата различно, а по-скоро го направиха дори по- несигурен и по-смъртоносно опасен.

Докато се разхождах, усетих отчайваща нужда да открия какво ставаше тук и започнах да мисля как да перефразирам въпросите си така, че да не съблазня следващия пазач. Когато се приближих към следващата кула, отново бях учуден от външния вид на пазача. Това не беше друг служител, а една млада дама на около 25 години.

“Мис, мога ли да ви задам няколко въпроса?” – попитах аз.

“Да. С какво мога да ви бъда полезна?” – каза тя снизходително. – “Вие да не сте родителя на някое от тези деца?”

“Не.” – отвърнах аз. – “Аз съм писател.” – знаех, че това е отговорът, който трябваше да й дам. Както и очаквах, това привлече вниманието й. Неискайки да правя същата грешка, която бях направил със служителя като нарекох това, в което стоеше “кула”, попитах младата дама защо е “на това място”.

Отговорът й беше моментален и тя беше учудена, че аз не знаех. “Аз съм учителка. Не мислите ли, че е напълно нормално да си бъда в училището?”

“Значи това е вашето училище?” – отговорих аз, посочвайки кулата.

“Да, тук съм от три години. Може би ще остана тук за остатъка от живота си. Толкова много обичам да правя това, което върша”. Последната й забележка беше толкова механична, че аз знаех че ще открия още нещо, ако я поразпитам.

“Какво поучавате? Трябва да е много интересно за да искате да прекарате остатъка от живота си вършейки го.”

“Природни науки и социални дейности. Моята работа е да оформя философията и светския мироглед на тези млади умове. Това, на което ги уча, ще ги направлява за остатъка от живота им. А вие какво пишете?” – попита тя.

“Книги.” – отговорих аз, очаквайки следващия й въпрос. – “Пиша книги за лидерство”. Някак си знаех, че ако бях казал “Християнски книги за лидерство” разговорът ни щеше да приключи. След отговора ми обаче, тя изглеждаше дори по-заинтересувана.

“Лидерството е важен предмет.” – каза тя все още малко снизходително. – “Промените се случват толкова бързо, че ние трябва да имаме правилните лидерски помагала, за да придвижим тези промени в правилната посока.”

“А каква е посоката?” – попитах аз.

“Посоката е просперитета, който може да дойде само чрез мира и сигурността.” – отговори тя, като че ли изненадана, че съм задал такъв въпрос.

“Не бих искал да ви обидя” – отговорих аз – “Но съм заинтересуван от вашето виждане. Как мислите – кой е най-добрият начин за постигане на този мир и сигурност?”

“Образованието естествено. Ние сме заедно на този космически кораб, наречен земя и трябва да се справим някак си. Чрез образование ние помагаме на тълпите да се освободят от пещерния манталитет и да разберат, че всички сме еднакви и че ако всички извършим нашата част за обществото, всички ще просперираме заедно.”

“Това е интересно” – отговорих аз. – “Но ние не сме еднакви. Интересно е, че всички тези хора стават дори по-разделени и отдалечени един от друг повече от всякога. Не мислите ли, че може би е време да видоизмените малко философията си?” Тя ме погледна с учудване и раздразнение, но очевидно не поради факта, че осъзнаваше дори и за миг, че това което й казвах е истина.

“Господине, вие да не сте напълно сляп?” – най-накрая отвърна тя.

“Не. Мисля, че виждам много добре.” – отговорих аз. – “Точно сега бях между хората и никога не съм виждал такова разделение и враждебност между различните групи. Изглежда ми, че конфликта между тях е по-голям от всякога.” Можех да видя как твърденията ми бяха като шамари в лицето на тази млада дама. Като че ли тя просто не можеше да повярва, че някой дори казваше тези неща. Какво остава да вярва, че може да има някаква истина в тях. Като я наблюдавах, можех да видя, че тя беше толкова сляпа, че едвам ме виждаше. Кулата й беше толкова нависоко, че със сигурност тя не можеше да вижда хората отдолу. Тя наистина не знаеше какво става, но искрено си мислише, че може да види всичко.

“Ние променяме света” – каза тя с явно презрение. – “Ние променяме хората. Ако все още има хора, които действат като зверове, както вие описахте, ще променим и тях. Ние ще победим. Човечеството ще победи.”

“Това е доста голяма отговорност за толкова млад човек.” – отбелязах аз. Тя се наежи дори повече при това твърдение, но преди да може да откликне, две други жени се появиха идвайки към вратата на кулата. Едната беше чернокожа жена към 50-те, а другата беше много добре облечена бяла жена около 30-те. Те си говореха, докато ходеха и изглеждаха уверени и важни. Видях, че те можеха да виждат, което обясняваше как са стигнали до края на стената.

За мое учудване, младата учителка сграбчи пистолета си и излезе навън от кулата, за да ги посрещне, очевидно не искайки тези жени да се приближават по-близо. Тя ги поздрави много повърхностно и с явно чувство на превъзходство, с което искаше да ги впечатли. Двете жени се уплашиха и започнаха да се отнасят с излишен респект към толкова по-младата от тях дама.

“Дошли сме да попитаме за нещо, на което сте учили децата ни и което не разбираме.” – започна чернокожата жена, събирайки малко кураж.

“О, сигурна съм че има много от това, което сега уча, което не разбирате” – отговори учителката превъзвишено. Жените продължиха да гледат към пистолета на учителката, който тя държеше по такъв начин, че те постоянно да го забелязват. Аз стоях наблизо, учуден от цялата тази сцена.

Учителката се обърна и ме погледна нервно. Знаех, че беше уплашена да не би да кажа нещо на жените. Тя сложи пръста си на спусъка и настоя да напусна. Жените погледнаха, за да видят на кого говори тя и осъзнах, че не можеха да ме видят. Страхът им ги беше заслепил. Аз извиках към жените, молейки ги да имат кураж и да повярват на това, което са усетили в сърцата си. Те погледнаха в моята посока, като че ли чуваха само шума. Губеха и способността си да чуват. Като видя това, младата учителка се усмихна, насочи пистолета си към мен и изстреля една сигнална ракета.

Усетих, че за нея аз бях най-опаснато живо същество. Знаех, че не мога да чакам, докато видя кого беше извикала с изстрела си. Също така осъзнавах, че ако само отстъпя няколко крачки назад ще бъда на сигурно, понеже младата учителка беше толкова сляпа и бях прав.

Аз си тръгнах, докато тя крещеше и стреляше и най-накрая се разгневи толкова, че започна да стреля и по двете жени. Когато стоях на върха на стената между двете кули и се чудех за всичко това, почувствах присъствието на Мъдростта.

“Трябва да се върнеш в двора на затвора. Аз ще бъда с теб. Знай, че ти имаш видението, за да избягаш от който и да е капан или оръжие. Само помни, че страхът може да те заслепи.

Когато ходиш във вярата, че Аз съм с теб, ти винаги ще виждаш пътя в който трябва да ходиш. Също така трябва да бъдеш внимателен да откриваш видението си само на тези при които ще те водя. Видението е това, от което пазачите се страхуват най-много. Аз знам, че искаш да Ми зададеш много въпроси, но те ще бъдат по-добре отговорени чрез преживяванията които ще имаш там.”


Младият апостол

Аз слязох долу и започнах да ходя през двора. Докато вървях между затворниците, те изглеждаха почти напълно незаинтересовани от мен или от това, което се случи на стената. Тогава си спомних, че не можеха да виждат толкова надалече. Един млад чернокож мъж се изпречи на пътя ми и ме погледна с изкрящи и любопитни очи.

“Кой си ти?” – казахме и двамата едновременно. Когато стояхме и се гледахме така, най-накрая той каза: “Името ми е Стефан. Аз мога да виждам. Какво още искаш да знаеш за мен, което все още не знаеш?”

“Как бих могъл да знам каквото и да е за теб?” – попитах аз.

“Този, който ми помогна да виждам каза, че един ден ще дойдат други хора, които няма да са затворници. Те също ще бъдат способни да виждат и ще ни кажат кои сме и как можем да избягаме от този затвор.” Аз започнах да протестирам, но тогава си спомних какво Мъдродстта ми беше казал за тези, които щях да срещна, когато мина през вратата.

“Наистина те познавам и знам някои неща за теб.” – отбелязах аз. – “Но признавам, че това е най-странния затвор който някога съм виждал.”

“Но това е единственият затвор!” – каза той.

“Откъде знаеш това, ако си бил единствено тук през целия си живот?” – попитах аз.

“Този, който ми помогна да виждам ми го каза. Той каза, че всяка душа, която някога е била пленена е държана в този затвор. Той винаги ми е казвал истината, така че аз Му вярвам.”

“Кой е този, който ти е помогнал да виждаш?” – попитах аз, не само искайки да знам кой му е помогнал да вижда, но и заинтересован да разбера как това беше затвора, който държи всяка душа в плен.

“Той така и не ми каза истинското Си име, но просто наричаше себе Си Мъдрост.”

“Мъдрост!? Как изглеждаше?” – попитах аз.

“Той беше млад чернокож атлет. Той можеше да вижда по-добре от всеки друг и изглежда познаваше всеки. Странно, аз съм срещал други хора тук, които казват, че също са се срещали с Мъдростта, но всички Го описват различно. Някой казват, че Той бил бял, а други казват, че е жена. Освен ако няма много “Мъдрости”, Той е доста изкусен в преобразяването.”

“Можеш ли да ме заведеш при Него?” – попитах аз.

“Можех, но не съм Го виждал от дълго време. Страхувам се, че е напуснал или може би дори умрял. Доста съм обезкуражен след като замина. Виждането ми започна да се влошава, докато не видях теб. Веднага след като те видях, аз знаех, че всичко което Той ми беше казал е вярно. Той каза, че ти също Го познаваш, така че защо ме питаш толкова много за Него?”

“Аз наистина Го познавам! И бъди окуражен, твоят Приятел не е умрял. Ще ти кажа и истинското Му име, но първо трябва да ти задам няколко въпроса.”

“Знам, че мога да ти имам доверие и знам, че други като теб, които ще дойдат, ще искат да се срещнат с всеки, който може да вижда. Аз мога да те заведа при някои от тях. Също така знам, че ти и другите, които ще дойдат, идвате за да помогнете на много от затворниците да прогледат. Учуден съм от едно нещо, обаче. От това, че ти си бял. Никога не съм си мислил, че тези, които ще дойдат да ни помогнат да виждаме и да бъдем свободни, ще бъдат бели.”

“Сигурен съм, че много ще дойдат, които няма да бъдат бели. Виждам, че ти вече имаш доста добро виждане, така че ще разбереш това, което ще ти кажа сега.”


Ценността на Видението.

Когато погледнах към Стефан, за да се уверя, че той слуша, бях трогнат от това колко отворен за поучение беше той, за разлика от учителката, която беше на неговата възраст. “Този човек ще бъде истински учител.” – си мислех аз, когато продължих и му казах: “Като стигнем до мястото на съвършено видение, ние няма да съдим хората според цвета на кожата, пола или възрастта им. Няма да съдим другите външно, а според духа.”

“Това звучи като нещата, които учителите ни казваха преди.” – каза учудено Стефан.

“Има разлика, обаче.” – продължих аз. – “Те са се опитали да ви накарат да мислите, че всички сте еднакви, но всъщност ние всички сме създадени с определена цел. Истинският мир ще дойде само, когато ние уважаваме различията, които имаме. Когато ние наистина знаем кои сме, никога няма да се чувстваме застрашени от тези, които са различни. Когато сме свободни, ние сме свободни да показваме на тези, които са различни от нас почит и уважение, винаги търсейки да се научим един от друг точно както ти го правиш сега с мен.”

“Разбирам” – отговори Стефан. – “Надявам се, че не съм те обидил като казах, че съм учуден, че ти си бял.

“Не, не се обидих. Разбирам. Окуражен съм, че ти беше способен да ме приемеш въпреки цвета на кожата ми. Но помни, всеки път когато ние отворим сърцето си да се учим от тези, които са различни, видението ни ще се увеличи. Очите ти са вече по-ярки, отколкото когато се срещнахме в началото.”

“Мислех си за това колко бързо виждането ми се възстановява.” – отбеляза Стефан.

“Сега знам защо съм тук” – прибавих аз. – “Трябва да помниш, че виждането ти е най-ценното притежание. Всеки ден трябва да правиш това, което ще ти помогне да увеличиш видението си. Стой настрана от хора и неща, които ще те направят да загубиш видението си!”
“Да, като например да се обезкуражавам.”

“Точно! Обезкуражението обикновено е началото на загубата на видението.” – казах аз. – “За да постигнем целите си, ние трябва да се съпротивляваме на обезкуражението във всяка форма. Обезкуражението заслепява.”

“Когато започнах да виждам, започнах да усещам, че имам някаква цел и дори може би важна такава. Можеш ли да ми помогнеш да разбера каква ми е целта?”

“Да, мисля че мога. Да разберем целта си е един от най-великите начини, по който нашето видение расте. Също така, това е и една от най-големите защити срещу неща като обезкуражението, които разрушават видението. Мисля, че главната ми цел тук е да помогна на теб и на други, чието видение е било възстановено да познаят целта си. Но първо трябва да поговорим за нещо, което е дори по-важно.”


Заровеното Съкровище.

Когато Стефан говореше, аз можех да чуя гласа на Мъдростта, така че знаех, че този млад човек беше научен от Господ. Също така знаех, че той не познаваше името на Господа и щеше да му бъде трудно да повярва, че името на Мъдростта е Исус. Знаех, че ще ми е нужна мъдрост дори и само да споделя с него името на Мъдростта. Помислих си за апостолите, пророците, евангелизаторите, пасторите и учителите, които Мъдростта каза, че ще срещна, когато мина през вратата. Никога не съм и сънувал, че ще ги срещна на място като това. Когато погледнах огромната тълпа от хора, аз усетих присъствието Му, Той беше с мен дори и в мрака на този ужасен затвор.

“Стефане, какво виждаш когато гледаш към тази голяма маса от хора?” – попитах аз.

“Виждам объркване, отчаяние, горчивина и омраза. Виждам тъмнина.” – отговори той.

“Това определено е вярно, но погледни отново с очите на сърцето си! Използвай видението си!” – отвърнах аз. Той се загледа за дълго време и след това каза, без да се колебае: “Сега виждам едно огромно поле със заровено съкровище в него. Същровището е навсякъде и почти във всякаква форма.”

“Правилно!” – откликнах аз. – “Това, също така е и откровение за твоята цел. Ти си търсач на съкровища. Някои от най-великите души, които някога са живяли, са хванати в капан тук и ти ще помогнеш за откриването и освобождаването им.”

“Но как ще ги открием и как ще ги освободя, когато аз самия не съм свободен?”

“Ти вече знаеш как да ги откриеш, но наистина е вярно, че няма да можеш да ги освободиш, докато ти не бъдеш свободен. Това е следващия ти урок. Също така, трябва да знаеш, че ти винаги ще познаеш целта си в една ситуация, като гледаш с очите на сърцето си. Това, което виждаш чрез най-вътрешното си естество винаги ще открие правилната ти цел.”

“Ти така ли разбра, че аз ще бъда търсач на съкровища?”

“Да. Но ти трябва да бъдеш свободен, преди да станеш този, който си създаден да бъдеш. Защо не си избягал през тези дупки в оградата?” – попитах аз.

“Когато за първи път прогледах, аз видях оградите и стената. Също така видях дупките в оградата и съм минавал през тях. Когато стигнах до стената, няколко пъти се опитах да я изкача, но страха ме побеждаваше, понеже се страхувам от височини. Също така си помислих, че ако се изкача на стената, ще бъда застрелян.”

“Пазачите не могат да виждат толкова много, колкото си мислиш.” – отговорих аз. Те са почти слепи, както и хората тук.” Това наистина учуди Стефан, но също така видях, че то отвори очите му повече. “Можеш ли да видиш върхът на стената?” – попитах аз.

“Да, виждам го от тук.”

“Искам да помниш това.” – продължих аз. – “Бил съм на много места до сега; наречи ги различни светове или области ако искаш. Открил съм един важен принцип, който е верен на всяко място и ти трябва да го помниш до края на живота си. Винаги можеш да отидеш до толкова далече, до колкото можеш да видиш! Ако можеш да видиш върха на стената, значи можеш да стигнеш там. Когато се изкачиш на върха на стената ще можеш да видиш по-далече от колкото си виждал всякога преди. Трябва да продължаваш да се движиш до там, до където можеш да виждаш. Никога не спирай, докато все още можеш да гледаш напред!”

“Разбирам” – отговори той веднага. – “Но аз все още се страхувам да се изкача на тази стена. Тя е толкова висока! Безопасно ли е?”

“Няма да те излъжа като кажа, че е безопасно, но знам че е много по-опасно да не се изкачиш по нея. Ако не използваш видението си, като ходиш в това което виждаш, ще пропуснеш нещата. Тогава ще си умреш тук.”

“Как ще намеря съкровището, което е тук, ако напусна?”

“Това е добър въпрос, но също така е и въпрос, който кара много хора да не изпълнят целта си. Мога само да ти кажа сега, че ти предстои едно велико пътешествие, което трябва да направиш преди всичко. Накрая на пътешествието, ти ще откриеш врата, която ще те върне отново в този затвор, точно както аз я намерих. Когато се върнеш, видението ще бъде толкова голямо, че никога повече никой няма да може да те затвори отново тук. Видението ще бъде достатъчно голямо, за да видиш съкровището, което се намира тук.”


Светлината

Стефан се обърна и поглена отново към стената.

“Все още чувствам голям страх.” – оплака се той. – “Не знам дали мога да го направя.”

“Ти имаш видение, но ти липсва вяра. Видението и вярата трябва да работят заедно.” – казах аз. – “Разбираемо е, обаче защо вярата ти е толкова слаба.”

“Моля те, кажи ми защо! Има ли нещо, което ще помогне на вярата ми да порасне успоредно с израстването на видението ми?”

“Да. Вярата идва, когато познаваме кой всъщност е Мъдростта. Ти трябва да знаеш истинското Му име. Дори само знаейки името Му, ще имаш достатъчно вяра, за да изкачиш тази стена и да бъдеш свободен. Колкото по-добре познаваш името Му, толкова по-големи пречки и бариери ще бъдеш способен да преодоляваш по пътя си. Един ден ще познаваш името Му достатъчно добре, за да можеш да преместиш която и да е планина.”

“Какво е името Му?”

“Името Му е Исус.”

Стефан погледна надолу и след това вдигна главата си. Като че ли неверието започна да слиза върху него. Наблюдавах борбата между сърцето и ума му. Накрая той ме погледна отново и за мое голямо облекчение, имаше надежда в очите. Знаех, че е послушал сърцето си.

“Подозирах го.” – каза той. – “Всъщност, през цялото време, когато ти говореше, някак си аз знаех, че ще кажеш това. Също така, знам, че ми казваш истината. Но имам няколко въпроса. Познавам много хора, които използват името на Исус, но не са свободни. Всъщност те са някои от най-вързаните хора, които познавам тук. Защо?”

“Това е добър въпрос и аз мога само да ти кажа това, което съм научил по време на моето пътешествие. Мисля, че всеки случай е различен, но има много хора, които познават името Му, но не познават Него. Вместо да се приближават по-близо до Него и да бъдат променяни като Го виждат, те се опитват да вкарат Него в техния образ. Да познаваш името на Исус е много повече от това, просто да знаеш как да го апелираш или да го изговаряш. Ти трябва да знаеш кой всъщност е Той. Ето от къде идва истинската вяра!” – Все още можех да видя съмнение в очите на Стефан, но това беше от добрия вид съмнения – този, който иска да повярва, а не вида който иска да отхвърли. Продължих: “Има други хора, които обичат Исус и започват искрено да Го опознават, но те също остават затворници. Това са хората, които са позволили на раните или грешките, които са изстрадали по пътя си, да ги върнат обратно. Те са опитали свободата, но са се върнали в затвора, поради провали или отчаяние. Лесно можеш да ги разпознаеш, понеже те винаги говорят за миналото, а не за бъдещето. Ако те все още ходеха чрез видението си, нямаше да гледат винаги назад.”

“Срещал съм много такива.” – отбеляза Стефан.

“Трябва да разбереш нещо! Ако искаш да изпълниш съдбата си, не трябва да се обезкуражаваш или окуражаваш прекалено много от другите, които използват името на Исус. Ние не сме призовани да поставим вярата си в Неговите хора, а в Него. Дори и най-великите души понякога ще ни разочароват, понеже все пак те са човеци. Много от тези, които току що ти описах, също могат да станат велики хора. Видението и вярата могат да бъдат възстановени дори и в тези, които са най-обезкуражени и разочаровани. Като търсач на съкровища, това е твоята работа. Ние не можем да пренебрегнем нито едно човешко същество – всички те са съкровища за Него. Но от друга страна, за да Го познаваш истински и да ходиш в истинска вяра, ти не трябва да съдиш за Него от хората му, било то най-добрите или най-лошите!”

“Аз винаги съм си мислел за Исус като за Бога на белите хора. Той никога като че ли не е вършил много за нашите хора.”

“Той не е Бога на белите хора – дори самият Той не е бял! Но също така Той не е и Бога на чернокожите! Той създаде всички и Той е Господ на всички. Когато започнеш да Го виждаш като Бог на някоя определена група, ти си намалил видението си за това кой е Той.”


Вяра и Покорство.

Наблюдавах внимателно как Стефан се бореше и с много други неща в сърцето си. Продължих да чувствам присъствието на Мъдростта и знаех, че Той можеше да обясни всички неща много по-добре от мен. Накрая Стефан ме погледна с много по-ярка светлина в очите от всякога преди.

“Знам, че всички въпроси, с които се боря, всъщност нямат нищо общо с това кой е Исус, а по-скоро с това кой хората са казали, че е Той. Знам, че това което ми казваш е истина. Знам, че Исус е Този, Който ми даде видение и че Той е Мъдростта. Аз самият трябва да открия кой всъщност е Той, трябва да Го търся и трябва да Му служа. Също така знам, че Той те е изпратил, за да ми помогнеш да започна. Какво трябва да направя сега?”

“Мъдростта е тук сега” – започнах аз. – “Ти Го чу, когато аз говорех, точно както аз Го чувах, говорейки пред теб. Ти вече познаваш гласа Му. Той е твоят учител. Той ще ти говори чрез много различни хора, понякога дори чрез такива, които не Го познават. Бъди бърз да слушаш и да се покоряваш на това, което Той ти казва. Вярата и покорството са много свързани. Ти нямаш истинска вяра, ако не се покоряваш и ако имаш истинска вяра ти винаги ще се покоряваш. Ти каза, че ще Му служиш. Това означава, че няма да живееш повече за себе си, а за Него. В присъствието на Мъдростта, ти ще знаеш разликата между правилното и неправилното. Когато опознаеш Мъдростта, ще разбереш и това, което е зло. Ти трябва да отхвърлиш злото, което си вършил в миналото както и това, което ще идва да те изкушава в бъдеше. Ти не можеш да живееш така, както другите. Призован си да бъдеш войник на Кръста. Когато прегърна Неговото име и истината за това Кой е Той; когато тази велика светлина дойде в очите ти; когато мира и удовлетворението започна да се влива в душата ти преди малко, ти беше новороден и започна нов живот. Мъдростта ти е говорил за извесно време, водейки те и учейки те, но сега вече Той живее в теб. Той никога няма да те напусне отново. Но Той не е твой слуга – ти си Негов слуга.”

“Наистина Го усещам!” – призна Стефан. – “И как бих искал да Го видя отново!”

“Ти можеш да го виждаш с очите на сърцето си по всяко време. Това също е твой призив – да Го виждаш по-ясно и да Го следваш по-отблизо. Затова е и пътешествието, което ти предстои. По време на него, ти ще научиш повече за името Му и за силата на кръста. Когато бъдеш обучен, ще се върнеш тук в тази сила и ще помогнеш за освобождаването на много от тези затворници.”

“Ти ще останеш ли тук?”

“Не знам. Понякога ще имам работа тук, а понякога ще трябва да помагам и на други в техните пътешествия. Може и да се срещнем отново там, където отиваш. Аз също съм все още на моето пътешествие. Това е част от него. На твоето ще има много врати, през които трябва да влезеш. Ти никога няма да знаеш къде ще те отведат. Някои може и да те върнат отново тук. Някои ще те отведат в пустинята, през която всички трябва да преминем. Някои водят към славни небесни преживявания и е изкушаващо винаги да търсим тези врати, но не винаги те са тези, от които се нуждаем, за да изпълним съдбата си. Не избирай вратите според външния им вид, а винаги моли Мъдростта за помощ.”

Стефан се обърна и погледна към стената. Видях как усмивка се появи на лицето му.

“Сега мога да изкача тази стена.” – каза той. – “Дори очаквам това предизвикателство. Трябва да си призная, че все още чувствам страха, но това няма значение. Знам, че мога да я изкача и едвам се сдържам, защото искам да видя какво има отвъд нея. Знам, че съм свободен. Вече не съм затворник!”

Аз тръгнах със Стефан към първата ограда. Той беше учуден да открие, че в нея имаше не само дупки, но и навсякъде, където той се докоснеше до оградата, тя се разпадаше в ръката му, правейки още дупки.

“От какво са направени тези огради?” – попита той.

“От заблуди.” – обясних аз. – “Всеки път, когато някой избяга извън тях, той оставя дупка, през която да могат да преминат и другите. Ти можеш да минеш през дупките, които вече са тук или да си направиш сам дупка.”

Стефан избра едно място, което беше осеяно с бодлива тел, протегна си ръцете и мина директно през него отваряйки една огромна дупка. Аз знаех, че един ден той щеше да се върне тук и щеше да поведе много други през дупката, която сега правеше. Да го наблюдавам беше истинска радост. Почувствах присъствието на Мъдростта толкова силно, че знаех, че ако се обърна ще Го видя. Обърнах се и бях прав. Великата радост, която преживявах можеше да бъде видяна и на Неговото лице.


Други видения на Рик Джойнър
Главна страница "Павелчо"
Изпрати свое откровение!


 
Сайт создан в системе uCoz