Свободата  


Докато стоях до Мъдростта, наблюдавайки Стефан да минава през оградите, той извика: “От какво е направена стената?”

“От страх.” Гледах как Стефан спря и погледна към стената. Тя беше огромна. Много от затворниците никога не минаваха през оградите и аз знам, че това беше критичен тест за Стефан. Без да поглежда назад, той отново извика: “Ще ми помогнеш ли да я изкача?”

“Не мога да ти помогна” – откликнах аз. – “Ако се опитам да ти помогна, ще ти отнеме два пъти повече време, отколкото ти трябва и ще ти бъде дори по трудно. За да победиш страховете си, ти трябва да се срещнеш лице в лице с тях сам.”

“Колкото повече я гледам, толкова по-зле ми изглежда” – чух да си казва Стефан.

“Стефане, току що направи първата си грешка.”
“Какво направих?” – извика той объзсърчено, вече изпълен със страх.

“Ти спря.”

“Какво да правя сега? Чувствам, че краката ми са прекалено тежки, за да се задвижат.”

“Погледни дупката, която направи в оградате.” – казах аз. – “Сега погледни върха на стената и започни да се движиш. Не спирай да почиваш! Просто продължавай да се катериш, докато не стигнеш до върха!”

За мое голямо облекчение, той отново започна да се движи напред. Вървеше по-бавно, но вървеше. Като стигна до стената, започна да се изкачва бавно, но сигурно. Когато се уверих, че ще успее, аз също отидох до стената и бързо я изкачих, така че да го посрещна от другата страна.

Знаех, че Стефан ще бъде жаден, така че го чаках близо до един поток. Когато той стигна там, беше малко учуден да ме види, но в същото време и много радостен. Аз бях също толкова учуден да видя промяната в него. Не само че очите му светеха по-ярко и виждаха по-ясно, отколкото преди, но той ходеше с увереност и благородство, което беше поразяващо. Бях го виждал като войник на кръста, но не бях го виждал като великия принц, който очевидно беше призован да бъде.

“Разкажи ми!” – казах аз.

“Беше ми толкова трудно да започна отново да се движа и да продължа да го правя, но знаех че ако спра, щеше да ми бъде прекалено трудно да започна отново някога. Помислих си за тези, за които ми разказа – които са познавали името на Господ, но никога не са изкачили стената, за да ходят с вяра в Името Му.

Аз знаех, че мога да стана един от тях. Реших, че дори ако падна; дори ако умра; по-добре да умра, отколкото да остана в този затвор. По-скоро щях да умра, отколкото да не видя какво има от другата страна на стената и да не предприема пътешествието, за което съм призован. Беше доста тежко, дори повече, отколкото си мислех, но вече виждам ползата от всичко. Струва си.”

“Ето, пий от този поток! Винаги ще намираш всичката храна и вода, от които ще се нуждаеш по време на пътуването си. Те винаги ще бъдат там, когато се нуждаеш от тях. Нека гладът и жаждата те карат да продължаваш да вървиш. Когато откриеш нещо, с което да се освежиш, почивай само до толкова, до колкото ти е нужно и след това продължавай да се движиш.” Той пи бързо и след това се изправи, горящ от нетърпение да продължи.

“Няма да те видя скоро, така че има някои неща, които трябва да ти кажа сега, които ще ти помогнат в пътуването ти.”

Стефан ме погледна с учудваща яркост. “Тези, които са били най-вързани, ще обичат най-много свободата.” – помислих си аз. Накарах го да погледне към най-високата планина, която можехме да видим.

“Сега трябва да изкачиш тази планина. Когато стигнеш върха й, погледни толкова надалече, колкото можеш да видиш. Запомни добре това, което виждаш и потърси пътеката, която ще те отведе там. Направи си карта на пътя в ума си. Ето къде си призован да отидеш!”

“Разбирам.” – отвърна той. – “Но не може ли това място да бъде видяно от някоя от тези по-ниски планини? Вече не се страхувам от изкачването, но горя от желание да тръгна.”

“Ти можеш да видиш много места от по-ниските планини и да стигнеш до тези места много по-бързо. Можеш да избереш да направиш така. Ще ти отнеме много повече време и ще ти бъде много по-трудно да изкачиш високата планина, но от там ще можеш да видиш много по надалече и нещо много по-велико. Пътуването ти от високата планина, също така ще бъде по-трудно и ще ти отнеме повече време. Ти си свободен и можеш да избереш пътя.”

“Ти винаги избираш най-високата планина, нали?” – попита Стефан.

“Сега знам, че това винаги е най-доброто. Но не мога да кажа, че винаги съм избирал най-високата планина. Често съм избирал най-лесния и най-бързия път и винаги съм съжалявал, когато съм го правил. Сега вярвам, че е Мъдрост винаги да избираш най-високата планина за изкачване. Знам, че най-великото съкровище винаги е накрая на най-дългия и най-трудния път. Аз мисля, че ти също си от този вид търсачи на съкровища. Ти преодоля един огромен страх. Сега е време да ходиш във велика вяра.”

“Знам, че това, което казваш е вярно и знам в сърцето си, че трябва да изкача най-високата планина сега, защото иначе винаги ще избирам това, което е по-малко от онова, което съм можел да имам. Аз съм просто толкова горящ от желание да тръгна и да пристигна на местоназначението си.”

“Вярата и търпението вървят ръка за ръка.” – откликнах аз. – “Нетърпението всъщност е липса на вяра. Нетърпението никога няма да те поведе към най-висшите цели на Бог. Доброто може да бъде най-големия враг на най-доброто. Сега е времето да установиш модел в живота си за това винаги да избираш най-висшето и най-доброто. Това е начина да останеш близо до Мъдростта.”

“Какво още ще трябва да ми кажеш, преди да тръгна?” – попита Стефан, седейки на една скала, мъдро избирайки да бъде търпелив и да приеме всичко, което трябваше да знае, преди да тръгне. Помислих си, че той вече познаваше Мъдростта по-добре от мен.

Предупреждение. “Има една друга мъдрост, която не е мъдростта на Бог и има друг, който нарича себе си мърдрост. Той не е Мъдростта; той е нашия враг. Може да бъде труден за разпознаване, понеже се опитва да се явява като Мъдростта и е много добър в това. Той идва като светъл ангел и обикновено носи известна доза истина. И той има мъдрост и на мен ми отне доста време, за да бъда способен да го различа от Истината и Мъдростта.

Научил съм, че все още мога да бъда излъган от него, ако дори за миг започна да си мисля, че не мога да бъда измамен. Мъдростта ми каза, че ние никога не можем да надхитрим врага – нашата защита е да се научим първо да го разпознаваме и после да му се съпротивим.” Очите на Стефан бяха широко отворени и той поглъщаше знанието, което слизаше върху него.

“Знам за кого говориш!” – намеси се той. – “Срещал съм се с много хора в затвора, които са следвали този. Те винаги говореха за една по-висша мъдрост и за едно по висше знание.

Изглеждаха благородни и честни хора, но се чувстваха омърсени. Когато им говорех за Мъдростта, те казваха че също познават “мъдрост” и той бил техния “вътрешен водач”. Но докато ги слушах, не се чувствах воден към свобода, както те казваха, а по-скоро дори към по-силно робство. Чувствах тъмнина около тях; а не както светлината, която усещах докато говорех с Мъдростта. Знаех, че не са една и съща личност.”

“Истинската мъдрост е Исус. Сега вече знаеш това. Истинска мъдрост е да търсиш Него. Всяка мъдрост, която не те води към Исус е фалшива мъдрост. Исус винаги ще те освободи. Фалшивата мъдрост винаги ще те води към робство. Но истинската свобода често изглежда като робство отначало, а робството обикновено изглежда като свобода.”

“Няма да бъде лесно нали?” – попита Стефан.

“Не. Няма да бъде лесно и не трябва да бъде лесно. Подозрението не е като истинското разпознаване, но ако въобще ще подозираш нещо, подозирай това, което изглежда лесно.

До сега не съм открил лесна врата или път, които да са били правилните. Да поемеш най-лесния път е може би най-сигурния начин да бъдеш подведен. Ти си бил призован за войник и ще трябва да се биеш. Точно сега целия свят лежи в силата на фалшивата “мъдрост” и ти ще трябва да победиш света, за да изпълниш съдбата си.”

“Аз вече трябваше да извърша неща, които бяха по-тежки от всичко, което някога съм вършил преди.” – отбеляза Стефан. – “Но ти си прав – тежко е, но си струва. Никога не съм имал толкова радост, удовлетворение и надежда. Свободата се постига трудно. Трудно е да трябва да се избира по коя планина да се изкачваш.

В затвора знаех, че мога да избера да не изкача стената. Почувствах, че страха да направя този избор беше стената вътре в мен. Но веднъж като избрах, аз знаех, че ще успея да се изкача до върха. Някога изобщо ще ми бъде ли по-лесно?”

“Не мисля, но понякога трудното е това, което носи удовлетворение. Не може да има победа без битка и колкото по-голяма е битката, толокова по-голяма е победата. Колкото повече победи преживяваш, толкова повече започваш да очакваш битките и се издигаш по-високо, за да се справиш с по-големите битки.

Това, което прави нещата лесни е, че Господ винаги ни води към победата. Ако стоиш близо до Него, никога няма да пропаднеш. След всяка битка и всеки тест, ти ще си много по-близо до Него и ще Го познаваш много по-добре.”

“Винаги ли ще усещам тъмнина, когато фалшивата мъдрост се опитва да ме подведе?”

“Не знам. Знам, че тъмнината идва, когато той ни заблуди да гледаме на себе си. Когато той заблуди първия мъж и жена и ги накара да ядат от дървото за познаване на доброто и злото, първото нещо което те направиха беше да погледнат към себе си. Веднъж когато фалшивата мъдрост ни накара да бъдем себецентрични, падането ни в робство е сигурно. Измамникът винаги се опитва да те накара да търсиш себе си. Призивът да изпълним съдбата си не е заради нас самите, а заради Господ и Неговите хора.”

“Някой някога успявал ли е да постигне съдбата си, без да бъде измамен?”

“Не мисля. Дори великият апостол Павел призна, че е бил измамен от сатана. Петър беше излъган няколко пъти, доколкото е записано в Писанията, а не знаем за тези, които не са описани. Но не се притеснявай много за това да не бъдеш заблуден! Това всъщност е един от най-големите капани на врага.

Той изважда извън релси много хора, като ги кара да се страхуват повече от неговата сила да ги заблуди, отколкото да имат вяра в силата на Святия Дух да ги води в цялата истина. Тези, които са попаднали в този капан, попадат не само в постоянно увеличаващото се робство на страха, но те ще атакуват всеки, който ходи в свободата, която идва с вярата. Аз съм напълно сигурен, че няма да си минал много път към планината, преди такива хора да ти направят засада.”

“И те ли познават името на Исус?” – попита Стефан, малко объркан.

“Те трябва да са познали името Му, за да са изкачили тази стена и за да са стигнали толкова далече.”

“Имам предвид, не са ли познали наистина Името Му?”

“Сигурен съм, че са Го познавали. Но изправи се и погледни към долината отпред, около всяка една от тези планини! Какво виждаш?”

“Изглеждат като малки затвори. Явно има много, точно като този, от който аз излязох!”

“Ето защо аз бях учуден, когато ми каза, че Мъдростта ти е казал, че това е единствения затвор, но след като постоях извесно време там, разбрах какво е имал впредвид.

Погледни високите стени! Погледни оградите! Всички са същите. Ако си хванат пленник някъде по пътя, няма да те върнат обратно. Те знаят, че ти би избрал смъртта и вместо това ще те закарат към един от другите затвори. Когато се приближиш до тях е трудно да видиш, че са затвори, но вътре те са същите – пълни с хора, разделени и поробени от страховете си.”


“Радвам се, че ми ги показа” – каза Стефан. – “Аз дори не ги бях видял, когато гледах към тази посока от върха на стената или когато търсих планината, която трябваше да изкача. И ти мислиш, че ще бъда атакуван много пъти от хората, които ще се опитат да ме пленят и да ме поставят в един от тези затвори? И тези хора ще употребяват името на Исус?”

“Самият Господ ни предупреждава в Писанието, че в последните дни много ще дойдат в Неговото име, претендирайки, че Той наистина е Христос и все пак, ще заблудят мнозина. Вярвай ми, има много такива и аз не вярвам, че повечето от тях знаят, че са измамници. Мога да ти кажа една черта, която съм видял във всички подобни, с които съм се срещнал – те се отказват по време на пътешествието си и отпадат от съдбата си.

Изисква се вяра, за да се продължи, а те са избрали да последват страха вместо вярата. Започват да мислят, че страха е вяра и всъщност гледат на стените от страх около затворите им като на крепости от истина.

Страхът ще направи това с твоето видение и ти можеш да започнеш да виждаш крепостите по този начин. Много малко от тези хора са наистина нечестни. Те са искрени, но са заблудени от една от най-силните заблуди въобще – страхът да не бъдеш заблуден.”

“Трябва ли да се бия с тях?”

“Разбирам въпросът ти. И аз самия съм го задавал много пъти. Те разрушават вярата на толкова много хора и нанасят много повече повреда на пътуващите, отколкото всички култове и секти, събрани заедно. Ще дойде време, когато всички такива камъни за препъване ще бъдат отмахнати, но засега те също служат с определена цел, правейки пътя по-труден.”

“Мъдростта иска пътят да бъде по-труден? Борбата с нашите собствени страхове е сама по себе си достатъчно трудна. Защо Той иска да направи пътя по труден, като ни кара да се бием и срещу всички тези заблудени хора?”

“Пътят ще бъде точно толкова лесен или труден, колкото Той го иска да бъде. Този живот е временно пътуване, което подготвя тези, които ще управляват с Него в бъдещия век като синове и дъщери на Всевишния. Всяко изпитание е с цел да ни променя в Неговия образ.

Едно от първите неща, които трябва да научим на това пътешествие е да не пропускаме нито едно изпитание, но да ги хващаме като възможности, каквито и са. Ако пътят ти е по-труден, това е поради висшето призвание.”

Нуждата от дисциплина. “Мнозина са призвани, но малцина са избрани. Мнозина ще дойдат на сватбата, но малцина ще бъдат Невястата.” Ние се обърнахме, за да видим, че Мъдростта стоеше зад нас. Той се появи като младия атлет, който Стефан беше познал преди.

“Тичай в пътя, който е поставен пред теб и наградата ти ще бъде по-голяма, отколкото можеш да разбереш сега. Ти знаеш дисциплината, която се изисква като подготовка за състезанието. Сега трябва да обучиш себе си в Правдата.

Аз съм призовал всички да тичат, но много малко тичат така, като че ли искат да спечелят. Обучи себе си, за да спечелиш!” След това Той си тръгна.

“Защо напусна?” – попита Стефан.

“Той ти каза всичко, което трябваше да чуеш сега. Говореше ти за дисциплина. Аз мисля, че това е най-важната дума за теб в момента.”

“Дисциплина. Мразех тази дума!”

“Той ти говореше за надбягването. Ти да не си бил бегач?”

“Да. Аз съм много бърз. Винаги съм бил най-бързия в училище и дори ми беше предложена стипендия, за да се състезавам за един от извесните университети.”

“Обзалагам се, че не си я приел”

“Да. Не го направих.”

“Поради липса на дисциплина ли не отиде в колежа?”

“Не! Беше поради...” – последва дълга тишина, докато Стефан гледаше в краката си. – “Да, мисля че беше заради това.”

“Не се притеснявай за това сега! Но трябва да разбереш нещо. Повечето хора, които потенциално са най-добрите в която и да е сфера на действие, никога не постигат високи резултати именно поради липса на дисциплина.

Това, което правиш сега, е много по-важно от което и да е училищно или колежно надбягване. Очевидно дисциплината е била твоя слабост и това вече ти е коствало много, но в Христос всичко става ново. В Него точно тези неща, които са били най-голямата ти слабост, могат да се превърнат в най-голямата ти сила. Сега ти си Негов ученик. Това означава, че си дисциплиниран.”

“Знам, че ми казваш истината и знам, че това е надбягване, което не искам да загубя.”

“Виждаш ли пътеката която те води към планината?”

“Да.”

“Името й е дисциплина. Върви по нея, ако искаш да стигнеш върха.”


Призивът

Погледнах към Мъдростта, Който ме обърна така, че да мога да наблюдавам отново Огромната Зала. Изненадан бях да видя точно зад мен да стои всеки един, с който преди се бях срещнал. Дори бях повече учуден колко по-славни изглеждаха те сега.

“Те не са се променили.” – каза Мъдростта. – “Ти си променен. Очите ти са отворени, за да виждаш повече, отколкото можеше преди. Колкото по ясно си способен да виждаш Мен, толкова повече ще си способен да Ме виждаш и в другите.”

Погледнах към апостол Павел. Той изглеждаше величествено. Излъчваше такъв авторитет и достойство, но в същото време беше облагороден с такова смирение, че съм сигурен, че най-долния селянин или грешник биха се чувствали напълно удобно в присъствието му.

Желанието да бъда по този начин просто ме наводни. Тогава погледнах към другите и почуствах, че те бяха като най-близкото семейство и приятели, които някога съм познавал. Невъзможно е да се опише колко много ги обичах и как знаех, че те ме обичаха. Нито едно земно общение не може да се сравни с това, но най-доброто на земята е като сянка на това. Нямаше претенции, помпозност или важничене.

Всеки знаеше всичко за останалите и Любовта беше източника на всяка мисъл. Вечността с това семейство щеше да бъде дори по-добра, отколкото някога съм си представял. Отчайващо исках да ги взема всички с мен, но знаех, че не могат да напуснат обиталището си.

Мъдростта отново отговори на мислите ми: “Те ще бъдат с теб, точно както и Аз съм с теб. Помни че те са големия облак от свидетели. И когато не ги виждаш, те са толкова близо до теб, колкото са сега. Всички, които са Ми служели от началото представляват едно тяло и те също ще бъдат с теб, но Аз ще бъда в теб.”

Аз се почудих как това което ще изпитваме във вечността може да бъде по-добро от това, което се намираше тук в Съдебната Зала. Съдът идваше от всяка мисъл, която биваше изявявана. Това не беше наказателен съд, а освободителен, тъй като нямаше опит да се скрие нещо.

Свободата идваше, когато всичко беше осветявано, така че имаше желание всеки сърдечен недостатък да бъде изобличен. Любовта беше толкова голяма, че аз знаех, че всичко, ще бъде покрито и оправено.

“Всичко, което чувстваш в присъствието Ми е вярно.” – продължи Мъдростта. – "Любовта и близостта, които преживяваш тук с братята ти, са реални. Вие всички сте едно в Мен и ще пораствате в тази любов, когато пораствате в Мен. Същата тази любов ще помогне и на други да влязат в свободата, която преживявате тук.

Когато Моите хора, които сега обитават земята прегърнат Моя истински съд, те ще ходят в свободата, която ще Ми даде възможност да докосна света с любовата Си. Аз не искам никой да погине или да пострада, когато дойде тук.

Аз бих искал всички да съдят себе си така, че Аз да не трябва да ги съдя. Ето защо Моите съдби ще дойдат на земята. Те идват в постоянно увеличаващи се вълни така, че света да може да повярва и да се покае. Всеки звук на тромпет ще бъде по-силен от предишния. Това е работата на моите пратеници – да помогнат на света да разбере звука на тромпетите.

Спомни си, че тези, с които трябва да ходиш на земята са също части от Моето тяло. Те все още не са прославени, но ти трябва да ги видиш според това, което са призовани да бъдат, а не както изглеждат сега. Трябва да ги обичаш и да виждаш авторитета и благодатта в тях, както сега виждаш в тези хора тук.

Помни, че тези, с които ходиш на земята, сега те виждат, както ти ги виждаш. Ти трябва да се научиш да не гледаш според настоящето, а да виждаш какви те трябва да станат. Само тези, които живеят според съдбите Ми и пребъдват в Мен, могат да видят авторитета у другите. От друга страна, ти не се бори за това хората да виждат Моя авторитет в теб. Не бъди загрижен за това дали другите те виждат както си!

Бъди загрижен ти да разпознаваш другите и да виждаш Мен в тях. Когато станеш загрижен как другите те виждат, ти губиш авторитета си. Когато авторитета стане твоя цел, ти ще започнеш да губиш истинския авторитет. Ти знаеш служението и авторитета, който съм ти дал.

Не карай хората да те назовават според позицията ти, а по име. Тогава Аз ще издигна името ти по-високо от позицията ти. В Моето царство авторитета идва от това кой си ти, а не от титлата ти. Твоето служение е твоята функция, а не ранга ти. Тук ранга се печели чрез смирение, служене и любов. Дякона, който обича повече стои по-нависоко от апостола, който обича по-малко.

На земята пророците може да бъдат използвани, за да разтърсват нациите, но тук те ще бъдат познати по любовта им. Това също е твоя призив – да обичаш с Моята любов и да служиш с Моето сърце. Тогава ще бъдем едно.”


Поклонение В Духа

Докато слушах Мъдростта ми беше трудно да си представя, че някой, а дори и този велик облак от свидетели би пожелал авторитет или позиция в Неговото присъствие. Изглеждаше, че всеки момент който прекарвах тук, Той ставаше все по-велик в слава и авторитет и аз знаех, че видението ми за Него все още беше ограничено.

Точно, както вселената очевидно се разширяваше с огромна скорост и големината й все още беше необятна за човешкия ум, така и нашето откровение за Него също ще се разширява през вечността.

“Как е възможно въобще обикновените хора да Те представляват?” – попитах аз.

“Когато Моят Отец мръдне малкия Си пръст, цялата вселена се разклаща. Да разтърсвате нациите с думите си не впечатлява никой, който живее тук. Но когато дори най-малкия от братята Ми на земята покаже любов, това носи радост в сърцето на Моя Отец. Когато дори най-нисшата църква пее на Моят Отец с истинска любов в сърцето си, Той стихва цялото небе, за да могат всички да чуят.

Той знае, че когато хората наблюдават Славата Му на това място, те не могат да се сдържат без да Му се поклонят, но когато тези, които живеят в такава тъмнина и трудност пеят с истински сърца към Него, това Го докосва повече, отколкото всички в цялото небе могат.

Много пъти тонове, идващи от земята са правели цялото небе да плаче от радост, когато наблюдава Моят Отец да бъде докоснат. Няколко светии, стремейки се да изразят възхищението си от Него много пъти са Го карали да плаче. Всеки път, когато Аз видя Моите братя да Го докосват с истинско поклонение, това прави болката и скръбта, която имах на кръста да изглеждат като малка цена за плащане.

Нищо не Ми носи повече радост, от това, когато вие се покланяте на Моя Отец. Аз отидох на кръста,за да може вие да му се покланяте чрез Мен. В това поклонение вие, Отец и Аз сме едно.”

Емоцията, идваща от Господ, докато Той ми говореше беше по-велика от всичко преди това. Той не плачеше, нито се смееше. Гласът Му бе стабилен, но това, което ми казваше относно поклонението, излизаше от такива дълбочини, че почти беше повече от това, което можех да понеса. Знаех, че чувах най-дълбоката любов на Сина на Бог – да вижда радостта на Своя Отец.

Истинското поклонение от борещите се вярващи на земята можеше да направи това, както никое друго нещо. За първи път отчайващо исках да напусна това място с всичката Му слава, просто за да вляза в дори най-сухото малко събрание за поклонение на земята. Аз бяха превъзмогнат от факта, че ние всъщност можехме да докоснем Отец.

Един човек, който Му се покланяше от земята по време на тези тъмни времена означаваше повече за Отец от милиони и милиони които Му се покланяха в небето. От земята ние можехме да докоснем сърецто Му така, както може би никога няма да имаме възможност след това! Бях толкова превзет от това, че не осъзнах, че бях паднал на пода и изпаднах в нещо като дълбок сън.

Видях Отец. Милиони и милиони Му прислужваха. Славата Му беше толкова велика и силата на присъствието Му беше толкова уникална, че аз почувствах, че цялата земя не е и колкото песъчинка пред Него. Когато веднъж чух ясно гласа Му аз се почувствах като атом, стоящ пред слънцето. Но когато Го видях, знаех че слънцето беше като атом пред Него. Галактиките бяха като пердета около Него. Робата Му беше съставена от милиони и милиони живи звезди.

Всичко в присъствието Му беше живо – Престолът Му, короната Му, жезъла Му. Знаех, че мога да остана пред Него вечно и никога да не спра да се възхищавам! Нямаше по-висша цел във вселената от тази да Му се покланям. Тогава Отец насочи вниманието Си към едно нещо. Като че ли цялото Небе спря, за да гледа. Той наблюдаваше кръста.

Любовта на Сина към Своя Отец, която Той продължаваше да изразява по време на цялата болка и тъмнина, слизаща върху Него, докосна Отец толкова дълбоко, че Той започна да се тресе. Когато го направи, небето и земята се разтресоха. Когато Отец затвори очите Си, небето и земята потъмняха. Емоцията на Отец беше толкова голяма, че аз не мислех, че щях да я издържа ако продължавах да гледам сцената повече от краткия момент, за който успях.

След това се намерих на различно място, наблюдавайки служба на поклонение в една малка църковна сграда. Както понякога се случва в пророческо преживяване, аз просто знаех всичко за всеки в тази малка стая. Всички преживяваха жестоки изпитания в живота си, но дори не мислеха за тях. Те не се молеха за нуждите си.

Всички се опитваха да съчиняват песни на благодарение към Господ. Те бяха щастливи и радостта им беше искрена. Видях небето – цялото небе плачеше. Тогава видях Отец отново и разбрах защо небето плачеше. Те плачеха поради сълзите в очите на Отец. Тази малка група от съкрушени, борещи се хора бе задвижила Бог толкова дълбоко, че Той плачеше. Това не бяха сълзи на болка, а на радост. Когато видях любовта която Той чувстваше към тези поклонници, и аз не можах да сдържа своите сълзи.

Нищо, което бях преживял, не ме сграбчи повече от тази сцена. Да се покланям на Господ от земята сега изглеждаше по-желателно от това да обитавам в цялата слава на небето.

Аз знаех, че ми бе дадено послание, което ще помогне за подготовката на светиите за идващите битки на земята, но сега това не означаваше толкова за мен, колкото това да се опитам да предам на хората как ние можем да докоснем Отец.

Истинското възхищение, изразено дори от най-нисшия вярващ на земята можеше да накара цялото небе да се радва и което е повече от това, да докосне Отец. Ето защо ангелите предпочитат да бъдат назначени към един вярващ на земята повече, отколкото да им бъде дадена власт над много галактики. Видях Исус да стои до Отец.

Гледайки радостта на Отец, докато Той наблюдаваше малкото молитвено събрание, Той се обърна към мен и каза: “Ето защо отидох на кръста. Да създам радост на Моя Отец дори за един момент, би си струвало всичко което направих. Вашето поклонение може да Му носи радост всеки ден. Вашето поклонение, когато се намирате всред трудности Го докосва дори повече от всичкото поклонение на небето.

Тук, където Неговата слава е ясно изразена, ангелите не могат да не Му се покланят. Когато вие се покланяте без да виждате славата Му, всред изпитанията си, това е поклонение в дух и истина. Отец търси такива поклонници. Не пропилявайте изпитанията си! Покланяйте се на Отец не заради това какво ще получите, но за да Му доставите радост. Никога няма да бъдете по-силни от момента, когато ще Му доставите радост, понеже радостта на Господ е вашата сила.”


Грехът

Тогава отново стоях до Мъдростта. За дълго време Той не проговори, но аз не се нуждаех от думи. Трябваше да позволя на това, което току-що бях видял да попие душата ми. Опитвах се да схвана огромната работа, която ни беше дадена – да бъдем поклонници на Отец. За Него слънцето беше като атом, а галактиките като песъчинки.

Въпреки това, Той слушаше молитвите ни, наслаждавайки ни се постоянно, докато ни наблюдава и сигурен съм, понякога скърбейки за нас. Той беше много по-голям от всичко, което човешкия ум някога можеше да побере, но знаех също така, че Той беше най-емоционалното същество на вселената. Ние можехме да докоснем Бог!

Всяко човешко същество имаше силата да Му причини радост или болка. Знаех това теологически, но сега Го познах по начин, който разруши привидната важност на всичко останало.

Няма начин някога да имам думите, за да предам това, но знаех, че трябва да прекарам времето, което ми бе дадено на земята, покланяйки Му се. Това беше като ново откровение: аз всъщност можех да донеса радост на Бог!

Можех да донеса радост на Исус! Разбрах какво Господ имаше предвид когато каза, че заради това Той отиде на кръста. Всяка жертва би си струвала просто, за да се докосне сърцето Му, дори за части от секундата. Аз не исках да губя повече време, знаейки че можех да го прекарам, покланяйки Му се. Също така беше очевидно, че колкото по-големи бяха изпитанията или тъмнината, от които излизаше поклонението, толкова повече то Го докосваше.

Искаше ми се да получа повече изпитания, за да мога да Му се покланям чрез тях. В същото време се почувствах като Йов, когато каза, че въпреки чуването на ухото, когато Го видя, той се покая в прах и пепел. Бях като Филип, който беше с Исус толкова дълго и не знаеше, че вижда Отец чрез Него.

Тогава Мъдростта проговори: “Помни, че всеки от най-малките Мои хора може да докосне сърцето на Отец. Само по себе си, това прави ценността им по-велика от всяка цена. Аз бих отишъл на кръста отново, дори за един от тях. Аз чувствам и твоята болка. Аз знам твоите изпитания, понеже ние ги споделяме. Аз чувствам болката и радостта на всяка душа.

Ето защо Аз продължавам да ходатайствам за всеки от вас. Ще дойде време, когато всички сълзи ще бъдат изтрити. Ще дойде време, когато ще има само радост. До тогава болката може да бъде използвана. Не пропилявай изпитанията си! Най-великото ти поклонение и най-големия израз на вярата ти, която Ни угажда ще дойде отсред изпитанията ти.

Ти трябва да Ме видиш в собственото си сърце и в това на другите. Трябва да Ме виждаш и в големите, и в малките. Точно както Аз се появявах различно във всеки от тези, които стоят сега пред теб, Аз ще дойда към теб в различни хора. Аз ще дойда при теб в различни обстоятелства. Най-висшата ти цел е да Ме разпознаеш, да чуеш гласа Ми и да Ме последваш.”


Други видения на Рик Джойнър
Главна страница "Павелчо"
Рик Джойнър (англ.)
Изпрати свое откровение!


 
Сайт создан в системе uCoz