| |||
|
|
ЧУДНОТО ЦВЕТЕ
Намери градинарят рядко цвете и във градината го посади. Да го запази пък от ветровете отвред го с храсти нежни огради. На завет гледано с любов грижлива, то даде пъпка и се разцъфтя. И сладък аромат взе да разлива сред околните храсти и цветя. "О, как ще се зарадва господарят, когато утре го открие сам" — помисли развълнуван градинарят и гледаше цвета с възторг голям. На следващата заран с пълна лейка запъти се към свойто цвете той. Ала сред нежно сведените вейки Във ужас градинарят се развика: — Ах, кой откъсна мойто цвете там? Ала на туй смущение велико отвръщаха слугите: “Аз не знам”. Сърцето му за малко да се пръсне! Най-сетне рече му един от тях: "Таз утрин господарят го откъсна и в къщи го занесе. Аз видях!" Успокоен, въздъхна градинарят и рече: “Тоя цвят не беше мой! Да го откъсне може господарят. Тук всичко негово е! Прав е той!”… О, братя, и в градината на Бога кога изчезне някой цвят от нас, да не роптаем, в бунт и във тревога! Над Своите цветя Бог има власт! * * * СЪНУВАХ СЪН Сънувах сън... Бях някъде във храм безлюден, тих, без никакъв народ. Сред здрача блед под храмовия свод видях един позорен стълб и там Христа с въжета свързан, прикован! Пред него бе изправен груб войник и шибаше телото Му с камшик. Във тишината някак страшно беше, кога камшикът яростно плющеше. Това бе бич, обкичен със ресни, нанизани със късчета олово, ръбати, остри, с грапави страни. При всяко ново шибане сурово те вбиваха се в страдащата плът на кроткия Христос... И всеки път когато пак камшикът заплющеше, Потръпваше Христос, но все мълчеше... А по измъченото Му лице струеше кръв. И двете Му ръце пробити бяха. В кротките очи блестяха сълзи в кървави лъчи. Венец от тръни кичеше главата, петна от кръв личаха по ребрата. Навред - по гръб, по рамене, гърди се виждаха все кървави бразди. Безжалостният и суров войник издигна пак разветия камшик и взе да шиба... Силно възмутен аз пламнах, обладан от гняв свещен, па спуснах се и викнах: “Зли човече! Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!”... В лицето исках тоя звяр да зърна. Войникът се във този миг обърна и ме погледна... Аз... се ужасих... че в него... своето лице открих!... *** МОЖЕ БИ Да се топиш във грях, измъчен и разкаян, да тръпнеш гузен, плах, обзет от смут безкраен, а външно да си строг и праведен и светъл, с добре прикрит порок, с привидна добродетел; да чезнеш раздвоен и всякога пристрастен; към Бога устремен, на дявола подвластен в доброто да се вричаш, на злото да си роб, живота да обичаш и жив да си във гроб; и никой да не знае за твоите борби - туй моята съдба е... и твойта, може би!... *** ПРЕД ЛЕСА Боя се аз, Христе, да тръгна сам! Животът лес е страшен, неизброден. И тъмни духове ни дебнат там. И не един загивал е прободен от вражи меч... А пътя аз не знам. Боя се, Господи, да тръгна сам. А колко бях като дете щастлив! Макар че пътят и тогаз бе труден, за майка си се хващах доверчив. И бях спокоен. И светът бе чуден. Че мама бе за мен ангел жив. О, колко бях като дете щастлив! Сега сам съм. Черней пред мен лесът. А трябва аз през него да премина. О, тез тревоги ще ме подлудят. Кой друм да хвана, за да не погина от зверовете, в храстите що бдят? Така съм сам... Черней пред мен лесът. Исусе благ, не ме оставяй Ти! Като водач хвани ме за ръката. Ти пътя знаеш! Твоят зрак пламти подобно на звезда във тъмнината. Сърцето ми Те чака и трепти. Спасителю, водач бъди ми Ти! *** КОПНЕЖ ПО ВЕЧНОТО На ранна радост сетните акорди заглъхнаха печално в тиха скръб. Угасна песента ми - и мълчат на златна арфа скъсаните корди, във миналото взира се душата, де впепелени спомените мрат, и вгледана в изминатия път, заспива в скута тя на времената. А там, край мен, развихрен кат стихия, животът дига глас за своя дял, но аз едва го чувам, че съм цял оплетен сякаш в някаква магия. Аз дишам леко, тук скръбта е блага и сълзите са капчици роса. Тук всичко води в светли небеса, и няма смърт - че тя мре там на прага. *** КЪМ НЕБЕТО Напрегни и сетните усилия Божията воля да твориш! Ала знай, че в пълно си безсилие своите страсти сам да победиш! С дявола бори се без пощада, но да се гордееш ти не смей! Не мечтай за някаква награда, а на Бога само се надей! При стремеж към най-високи цели в най-дълбоко се смирение крий, скромен, тих във подвизите смели, любещ, благ към лоши и добри! Всеки ден стреми се към небето, сам осъдил се на вечен ад! Чувствай гнус от себе си в сърцето и над теб ще грейне благодат! Забрави доброто, що си сторил, а помни греха си и се кай! Тъй се стигат светлите простори! Тъй се влиза в радостния рай! |
| Източник: Православие.бг |
| "Гордост и смирение" |
| Други стихове на християни |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свои стихове! |
Сайт создан в системе uCoz