| |||
|
На 16-годишна възраст бях опитала за пръв път наркотик. На 32 вече бях успяла напълно да съсипя живота си. Бях стигнала до абсолютното дъно. Вече никой не се интересуваше от мен. Бях като прокажена хората се отбиваха от пътя си, за да не ме срещнат. Изпитвах отвращение към този свят, той ми се струваше изпълнен единствено със злина, омраза и презрение. Бях напълно отчаяна и не виждах никакъв изход. Единственото ми желание беше да умра. Тук искам да разкажа за невероятното чудо, което ме измъкна от бездната миг преди края, за чудото, което ме освободи от робството и ми даде нов живот.
Израснах в едно провинциално градче в Горна Австрия, в добро семейство, като желана и любима дъщеря, обградена с грижи и внимание. Родителите ми ме обичаха много, даже (за моите тогавашни представи) твърде много. Беше ми ужасно досадно и реших, че трябва да се махна от къщи веднага щом имам възможността за това. На шестнадесет и половина години напуснах дома си и отидох в един близък град в Германия, където си бях намерила работа в едно малко хотелче. Моите родители ми имаха доверие и ме пуснаха да отида. Аз обаче не оправдах това доверие. Исках на всяка цена да бъда свободна, исках да бъда оставена на мира да правя каквото си искам. Не желаех да отговарям пред никого, не исках никой да знае или да се интересува кога се прибирам вкъщи, с кого съм била и какво съм правила. Исках да съм свободна, СВОБОДНА! И така, попаднала в чужд град, с еуфоричното усещане за свобода, започнах всеки ден след работа да излизам - по дискотеки и заведения, по концерти на различни групи и по купони. Разбира се, бързо се свързах с най-различни съмнителни типове. Несъзнателно търсех отново любовта, от която току-що бях избягала. Потърсих я най-напред в мъжете, но се оказах изоставена, излъгана и ограбена. После попаднах на една група момчета и момичета, които ме поканиха да изпуша първата цигара хашиш. Беше ми любопитно, исках просто да разбера как е. Първият път леко се разочаровах, бях си представяла нещо много по-страхотно. Но тези младежи продължиха да се “грижат” за мен - упорито ми набавяха наркотици. Дори известно време поживях при тях, в тяхната комуна близо до Манхайм. С цялата наивност на 17-те си години не забелязвах, че съм попаднала в квартира на пласьори на наркотици. В къщата, където живееха, се складираха невероятни количества - като се започне от хашиш и се стигне до хероин - абсолютно всичко. Пакетирано, но не на малки дози, а в пакети по 250 г. Една нощ дойде полиция. По някакво чудо успях да избягам и да се скрия наблизо. Тогава за първи път се стреснах и ми стана ясно, че това не е безобидна работа. Върнах се отново в хотела и продължих да работя. Но вече нещо ми липсваше. Не можех да кажа точно какво, но се чувствах някак празна отвътре, опустошена. Нещо ме тормозеше, бях постоянно напрегната и неспокойна. Доста скоро влязох отново в контакт с пласьори и се добрах до наркотици. Шефът ми в хотела забеляза, че съм се променила и се обади на родителите ми. Те дойдоха и ме убедиха да се върна у дома. Бях на осемнадесет години, когато се върнах отново в Австрия. Тези две години “свобода” бяха сложили своя съдбоносен печат върху цялото ми същество. Вкъщи не можех да понасям да бъда в трезво състояние. Тъй като се страхувах, че полицията ще ме преследва, ако се занимавам с наркотици, реших да пробвам с алкохол. Около една година пиех доста, като накрая стигнах до една бутилка ракия на ден. Виждаше ми се обаче отвратително да съм пияна - пияните винаги са ми били противни. Затова започнах да търся местата, където можех да се снабдя с трева. Разбира се, намерих каквото търсех. Пушех хашиш в огромни количества. Но не останах само на него. Исках нещо повече и опитах с ЛСД. Беше ми интересно да се надрусам, да бъда под влиянието на опиата цяла нощ и да имам халюцинации. Възприемах музиката и всичко наоколо някак по-ярко и интензивно. Исках да изпадам в това състояние отново и отново, исках да изключа и да се потопя изцяло в света на илюзиите. Така започна времето на ЛСД в големи количества. Почти нямаше седмица, в която да не съм дрогирана. Сега, когато си спомням за това време, виждам колко пъти Бог по чудо ме е избавял от смъртта, но тогава това ми беше все едно. Изобщо не ме интересуваше, дори и да трябваше да умра. Живеех ден за ден, важното беше да съм дрогирана - само и само да не се връща реалността. Още тогава започнах и да пласирам. Отидох в Амстердам, исках да видя как е там. Дотогава бях ходила там един-единствен път като туристка, но сега вече си имах контакти. Имах една приятелка, от която веднага си набавих дози - цели 2000. Имах намерение да “зарибя” едно цяло градче, бях си съставила план и търсех някакъв начин да пусна ЛСД по водопроводната мрежа. Не ме интересуваха нито стари хора, нито малки деца и бебета. Вече не бях господар на себе си. Течението, в което бях попаднала, ме влачеше неудържимо. Цялото ми същество беше изпълнено с дълбока омраза и презрение към всички и всичко. Не разбирах защо светът е толкова лош и единственият изход, който виждах, беше да се упоявам и да бягам от грозната действителност в света на илюзиите. По това време се запознах с бившия си съпруг, който тогава вече вземаше хероин. Бях възхитена от неговото излъчване. Много скоро забелязах, че той не можеше без наркотика си. Забременях от него. По време на бременността се страхувах да взимам твърди наркотици и затова продължих да пуша хашиш в големи количества. Не исках да пуша никотин, защото исках да родя здраво дете, но не можех без хашиш - пушех ден и нощ, понякога толкова много, че не можех да се държа на краката си. Бях направо като побъркана. Заминахме за известно време за Мексико. Там исках да потърся някой лечител, който да ми даде един вид кактус, съдържащ алкалоида мескалин. Мескалинът предизвиква халюцинации, също като ЛСД. Жадувах за необикновени преживявания, исках нещо по-вълнуващо и необикновено там, сред индианците. Търсех силни усещания, без въобще да се съобразявам с живота на детето, което носех в себе си. Но и там Бог ме опази. Когато се върнах, продължих да пуша чак до самото раждане на сина ми - цигара след цигара. Детето се роди живо и здраво - какво чудо! Но аз отново не осъзнах тази Божия милост - сметнах това за нещо съвсем нормално. Няколко седмици по-късно си бих първата инжекция хероин. Исках да зная как се чувства човек и дали е вярно, че повече не можеш да се откажеш. Да, трябваше да установя, че и това е вярно. Ако дори един-единствен път опиташ хероин, вече не можеш да се измъкнеш, не можеш да спреш, той те завладява и започва абсолютно да управлява живота ти. И с моя живот стана така. Коварното при хероина е, че опиянението, характерно за другите наркотици, не се получава от първия път. Човек се стреми да го достигне, но не може, опитва пак, и пак, и така се подхлъзва във физиологична зависимост, от която няма спасение. От този момент нататък животът ми беше вече програмиран. Започна танцът със смъртта. Стремително се хлъзгах по пътя, който водеше надолу и само надолу - към мрака, самотата, лудостта и ада. Вече и външно си проличаваше как се съсипвам, състарявах се с невероятна скорост - и физически, и психически. Все по-често пътувах до Амстердам, за да купувам хероин, прекарвах го през границата и го продавах при нас. Така успявах да си набавя пари за наркотика. Бях задлъжняла към банката, в която имах сметка, докато работех, така че от там не можех да очаквам нищо освен непрестанните напомняния и заплашителни писма. Желанието ми да се добера до наркотика беше толкова непреодолимо, че престанах да подбирам начините да намеря пари за това. Започнах да продавам нещата си - всичко, което можеше да се обърне в пари. посегнах дори на старинните монети, които родителите ми бяха подарили на сина ми, когато се роди. По всички пътувания влачех и детето с мен - беше по-безопасно да прекарвам наркотиците през границата с малко дете в колата. Имах контакти и с мафията в Италия, но там по едно време твърде ми припари - без малко щяха да ме убият. Сега, когато се обръщам назад и си спомням за онова време, виждам колко често Бог ме е избавял от смърт - от сигурна смърт, и мога само да Му благодаря. Така се носех по улиците като бездушна марионетка с единствената мисъл как да намеря пари, за да се добера до наркотика, как да комбинирам времето така, че да не остана “на сухо”. Често пъти сутрин не бях в състояние да приготвя на детето си нещо за ядене, да му разбъркам млекцето в шишето с биберона - трябваше първо да си бия една инжекция. Нощно време не можех да спя повече от един-два часа. Събуждах се трезва, цялата обляна в пот, тресеше ме от липсата на наркотик в кръвта ми. “Маймуната” се впиваше в тила ми всяка нощ. Понякога се преобличах по три пъти нощем... Един ден, в един кратък проблясък на съзнанието си, видях потресена как моето почти тригодишно момченце Марлон седи на масата и си играе с една закривена лъжица и една спринцовка. Може би и преди това бях виждала често тази гледка, но без истински да я осъзная. В този момент обаче това ме разтърси из основи - моето дете си играе само с една закривена лъжица и с една спринцовка! О, ужас! Обещах пред себе си да спра... От този момент започнах трескаво да търся нещо, което да ми помогне да се откажа, да се измъкна от тресавището на наркоманията. Стана ми ясно, че съм безнадеждно затънала, че вече не мога да живея без отровата. Нуждаех се от нея, за да бъда нормална, за да мога да се движа, за да мога изобщо нещо да правя, за да мога да живея. Със сетни сили опитвах какво ли не, но не успявах. Това беше един дълъг и кошмарен път в лабиринт от надежди, покрит с разочарования на всяка крачка... Последните ми шест години като наркоман представляваха едно отчаяно търсене на изход, неуспешни опити да се измъкна от ноктите на едно чудовище, което заплашваше съвсем да ме погълне. Започнах да правя йогийски упражнения, опитах с медитация, намерих и един лекар, който обещаваше да ме излекува с акупунктура. Плащах големи суми за всяка процедура - напразно, нищо не помагаше. С всеки пропаднал опит да се измъкна от наркотика затъвах все по-дълбоко в блатото. Плачех от мъка и отчаяние, че нищо и никой не може да ми помогне. Изкарах един курс по Тай Чи, който трябваше да ме научи да владея мислите си и вътрешното си същество, но и това се оказа халосен патрон. Четях книги за най-различни индийски религии, но и там не намерих никакъв лек за моите терзания. Дозите ставаха все по-големи и по-големи, а здравето ми непрекъснато се влошаваше. Понякога, много рядко, посещавах родителите си. Те така и никога не се отрекоха от мен. Предишните ми приятели и приятелки вече дори не ме и поздравяваха, защото бях направо отблъскваща. Не бях говорила с родителите си за истинското ми състояние, но те сигурно се досещаха и се оставяха да ги използвам, колкото можех. Какви ли не сцени разигравах пред тях, за да получа пари. Разправях например, че съм си намерила хубаво и удобно жилище, но уж искали голяма предплата, за да се нанеса в него, и други подобни. Моите родители ми даваха пари, а аз си купувах наркотици. Винаги ми идваше наум някаква лъжа, за да ги изнудя. Започнах и да крада. В магазините крадях готови храни, за да мога да храня по-лесно поне сина си. В морално отношение стигнах до най-ниското стъпало. Не се стрясках от нищо - нито когато крадях от портмонетата на родителите си, нито когато крадях в магазините - просто използвах всяка възможност да намеря пари. |
|
Връзката ми с бащата на детето ми беше всичко друго, но не и хармонична. Всъщност единственото, което ни свързваше, беше общата ни страст към наркотиците. В един момент даже се оженихме, защото по това време в Австрия се даваше доста голяма парична помощ за новобрачни двойки. Това беше достатъчна причина да се оженим - сумата стигаше за няколко грама хероин. Иначе отношенията ни бяха напълно разбити. Всъщност те бяха осъдени на провал още от самото начало. Постоянно се карахме, разделяхме се и пак се събирахме. Сега си мисля колко ужасно е било за Марлон, който трябваше да бъде свидетел на всичко това. Спомням си веднъж - детето беше вече над три годинки - се скарахме жестоко и той ме преби. Преди да си легнем, Марлон ми каза през сълзи: “Мамо, аз ще легна между вас, по средата, за да не спиш до татко.” Такива неща наистина ме засягаха вътрешно, но преди да успея да си дам ясно сметка за положението и за живота на детето, аз бързах да се дрогирам до безсъзнание, за да не би да навляза твърде много в реалността.
Един ден пред вратата на квартирата ни застана полиция. Една жена от нашите беше умряла от свръхдоза и някой беше съобщил, че ние сме й продали наркотика. При обиска не можаха да намерят достатъчно доказателства против нас, но в досието ни вече имаше показания и данни. Много от нашите тогавашни приятели умряха един след друг - някои от свръхдоза, някои от СПИН. Аз просто регистрирах тези събития без никакво чувство, сякаш това беше нещо съвсем обикновено. Самата аз бях на границата на смъртта - с единия крак в гроба, а с другия - в затвора. И това продължи години, дълги години. Но от деня, в който полицията ни потърси и обискира жилището ни, заживях в непрестанен страх, че някой ден ще дойдат да ми вземат детето. А аз го обичах - то беше единственият светъл лъч в живота ми. Единствено заради него ме мъчеше и съвестта ми - не можех да му осигуря никакъв нормален детски живот. То преживяваше с нас скандалите, оргиите, пътуваше непрекъснато с мен заради търговията с наркотици - нямаше възможност да се успокои на едно място. Щом успееше да се сприятели с някое детенце, пак заминавахме нанякъде. Животът му се състоеше само от неприятни преживявания. Беше принудено да гледа ден след ден как собствените му родители се самоунищожават. Както и да се опитвах да се откажа от наркотика, затъвах все по-надълбоко. За да имам повече сила, започнах да вземам и кокаин. Ако нямах достатъчно наркотици, отивах при един познат лекар, който продаваше лекарства, съдържащи опиати. Така си навлякох още една зависимост - от лекарства. Когато една сутрин Марлон ме видя как си варя поредната доза, увисна на ръката ми и ми завика: “Мамо, моля те, моля те, не прави това повече!” Отново му обещах да престана и да започна нов живот с него. Тогава той беше на три и половина години. Реших да направя опит да се откажа от наркотиците чрез лекарства. Започна се ново търсене и безкрайно ходене по лекари. Имах трима лекари, при които ходех редовно, фалшифицирах рецепти, жонглирах с болнични листове - само и само да се добера до таблетки и капки. Бях се пристрастила към тях също както към наркотиците. Сутрин взимах силно възбуждащи средства, за да се съвзема, а още преди обяд вече се нуждаех от успокоителни таблетки, защото сърцето ми не издържаше. За да понеса липсата на наркотик в кръвта, вземах силно упойващи таблетки, след това възбуждащи, след това пак упойващи и т. н. - през целия ден. Непрекъснато пушех и хашиш. По това време се свързах с хора от сектата Свидетелите на Йехова. Мислех си: “Най-после намерих начин за спасение! Те ще ми помогнат!” Започнах да изучавам Библията с една жена, ходех дори на техните събрания. Разбира се, мъкнех и детето с мен. Но всеки път, преди да вляза там, нещо в мен сякаш се затваряше. Питах се защо става така и не можех да си дам отговор, но усещах, че нещо не е както трябва. Спомням си, че веднъж прочетох в Евангелието от Йоан, 6-та глава: “Ако Синът ви освободи, ще сте наистина свободни.” Тогава извиках към Него: “Защо? Защо не ме освободиш? Защо?” Но не получих отговор. Дълго време четох Библията със свидетелите на Йехова. Знаех вече много неща от Божието Слово, но то не проникна в мен. Само това място не ми излизаше от ума и аз питах отново: “Защо не ме освободиш? Защо?” А броят на таблетките, които гълтах, непрекъснато растеше. Междувременно се разделихме и с мъжа ми, бракът ни беше истински хаос. Скандалите и побоищата бяха непоносими. Върнах се за малко при родителите си и те ми помогнаха да получа малко жилище. Но не можех да престана да взимам лекарства. Живеех в постоянна мания за преследване. Непрекъснато имах усещането, че някой стои зад гърба ми и иска да ми направи нещо. Понякога тичах до пълно изтощение, за да се прибера колкото може по-бързо вкъщи и да затворя вратата, защото имах чувството, че някой иска да ме удуши. Вече не можех и да излизам спокойно от къщи. Правех го само, за да си набавя таблетките, хашиша, а понякога и ЛСД. Накрая стигнах до положението да взимам по около седемдесет таблетки на ден. В десет часа сутринта вече не знаех какво съм взела преди един час. Трябваше да си записвам. Не бях в състояние да върша каквато и да било домакинска работа. Не вдигах завесите, защото се срамувах жилището ми изглеждаше като напуснато от години. Чиниите стояха на мръсни купчини около мивката, не ги миех, не разтребвах... Пушех си моите цигари и гълтах лекарства. Единственото нещо, за което все още се грижех, беше да донеса нещо за ядене на детето си. В мен се надигаше и постоянно растеше една жестока омраза към Бога и към всички хора. Под Бог разбирах църквата. Един ден реших да грабя по църквите. Заедно с един приятел, с когото живях известно време, обикаляхме църквите, разбивахме, влизахме и изнасяхме ценности - една част от тях бяха и свещени предмети. Презирах и мразех дълбоко всички вярващи. Един ден вдигнах юмрук към небето и извиках: “И Ти също не ми помагаш!” Исках да си взема от църквите онова, което смятах, че съм платила чрез църковния данък. Един ден, в ранни зори, полицията дойде и ме арестува. Родното ми градче е малко и всички се познават. Аз бях страшен позор за семейството си. Но въпреки това моите родители платиха и ме освободиха под гаранция. Щом се оказах на свобода, първата ми грижа беше да си набавя наркотиците и таблетките. В пълното опиянение поне не усещах срама. Затворих се окончателно в квартирата с детето си - не отварях нито врата, нито прозорец, нито вдигах перде. Реших да се самоубия. Лично за мен това не представляваше проблем, но понеже изпитвах страхотна омраза към всичко и всички, не исках да допусна да оставя детенцето си в този отвратителен свят. Затова реших да убия и него. С мен работата щеше да се уреди лесно - една свръхдоза хероин и толкова, но за него... Какъв начин да избера, за да умре без болки? Разсъждавах, търсех - не знаех как да го направя. Това продължи няколко месеца. Мисълта да убия себе си и детето си не ме напускаше. Знаех, че трябва да има някакво решение и трескаво го търсех. Един ден, заета с такива мисли, забелязах на улицата един плакат. Какво значи “забелязах”? Днес зная, че Святият Дух ме беше завел там. На него пишеше: “Факелно шествие за Исус Христос”. Това никак не ме интересуваше и нямаше да ме заинтересува, но както обикновено, разказах за това на Марлон, когато се прибрах. Той поиска на всяка цена да отидем. Казах му: “Аз няма да отида при тия побъркани християни - с тях не искам да си имам работа! Те всичките са лицемери - имат на лицата си една и съща маска! С такива хора не искам да имам нищо общо!” Но синът ми не отстъпваше, настояваше, молеше ме. Той искаше да отиде там, искаше да види, искаше да чуе! Най-накрая угризенията на съвестта ми спрямо него ме подтикнаха да го заведа на това представление. Той и без това не ходеше никъде, не си играеше с приятелчета, нямаше никакви забавления и никакъв нормален детски живот. Казах си: “Хайде, добре тогава, ще отидеш.” Натъпках джобовете си с таблетки и достатъчно хашиш и тръгнахме със сина ми към мястото на факелното шествие. Представлението започваше рано следобед на централния площад в съседния по-голям град. Марлон искаше да е най-отпред и аз трябваше да отида с него. Изведнъж казаха всички да коленичат и един започна да се моли. Леле, ужас! Трябваше да коленича и аз, като успея да не падна от слабост. Видях, че имаше и представители на пресата, фотографи. “Майко мила - мислех си, - ами ако изляза на снимка във вестника и ме види някой от познатите ми, всички ще си помислят, че съм се побъркала окончателно.” Беше ми неудобно, но трябваше да остана в играта заради Марлон. Вечерта имаше и представление с различни групи, музика, пантомима. Разбира се, трябваше да отидем и там. Аз вече бях съвсем унесена от наркотици и лекарства, а Марлон подскачаше весело и преливаше от щастие в тази атмосфера. Отдавна не го бях виждала толкова свободен и радостен. По време на представлението разни хора разказваха за себе си и как са срещнали и приели Исус Христос в живота си. Един прочете от Йоан 8:12: “Аз съм светлината на света. Който Ме следва, няма да ходи в тъмнина, а ще има светлината на живота.” През замъгленото си съзнание си помислих: “И аз искам да стигна до тази светлина, и аз искам да я имам. Не искам повече да съм в тъмнината. След толкова години черен мрак искам най-после да изляза на светло!” Човекът продължи да разказва и на мен лека-полека ми стана ясно: “Ако някой изобщо би могъл да ти помогне, то това е само Исус Христос. Ти трябва да Го приемеш в живота си. Трябва да Го помолиш да ти помогне.” И в следващия момент си казах: “Е, добре, сега вече знаеш кой може да ти помогне, но най-напред трябва да се насладиш на всичко докрай - да изпиеш за последен път до дъно чашата на опиянението.” С тази мисъл и намерение се прибрах. Следващите две седмици си дозирах от всичко по много. Тотално. Всичко, което ми паднеше под ръка. Но желанието ми да умра някак си се беше изпарило, беше изчезнало, нямаше го. Една вечер, на трети август 1989 година, както си седях в стаята, съвсем сама (Марлон вече спеше), си казах: “Вече няма какво да загубя, мога само да спечеля. Сега искам да опитам с Исус.” Тогава Му казах: “Господи, моят живот е напълно съсипан. Никой не може да ми помогне и никой на този свят не ме иска. Ако Ти ме искаш, вземи ме. Ако Ти наистина съществуваш, ела при мен, вземи ме такава, каквато съм, изцели ме, направи от мен нов човек. Ако Те има, ела и влез в сърцето ми. Искам да бъда Твоя и да Те познавам. От този час нататък искам да живея живота си с Теб...” И Господ чу молитвата ми. В този късен час, в тъмнината на мръсното ми и разхвърляно жилище, сред купищата неизмити чинии, зад дръпнатите завеси, Той беше при мен, Той ме прие такава, каквато бях мръсна, смърдяща, затънала до шия в тинята. Той ме обгърна със Своята невероятна, неописуема любов, изми ме със Своята Свята Кръв и ми подари нов живот. Аз не можех да си представя какво ще се случи и как щеше да продължи животът ми по-нататък, но след тази молитва дълбок мир изпълни сърцето ми мир, какъвто не бях усещала никога досега през живота си и който сигурно никой човек не би могъл да ми даде. Много се страхувах от абстиненцията. Добре знаех какво представлява тя, беше ми се случвало не един или два пъти. Но въпреки това имах мир и бях сигурна, че Господ все някак си ще ме пренесе през тези мъки. Казах си: “Лягай си веднага в леглото, че след няколко чеса започва и вече няма да можеш да заспиш.” След няколко часа наистина се събудих, но за огромно мое учудване не усещах кошмарните болки по цялото тяло, както очаквах. Всъщност, не усещах никакви болки. Главата ми беше пълна само с Исус. Сякаш навсякъде наоколо имаше плакати с името ИСУС. Не можех да мисля за друго освен за ИСУС. Така заспах отново. Когато на другата сутрин станах от леглото, нямах нито болки, нито някакви други признаци на абстиненция. Знаех: Господ Исус ме беше изцелил. Господ Исус ми беше дал нов живот. В Своята безгранична любов и милост Той ми беше спестил мъките на абстиненцията. И досега не мога да си обясня защо, може би нямаше да мога да го преживея. Лекарят, от когото получавах повечето таблетки, от месеци насам ме убеждаваше да отида на лечение. Казваше ми, че не може да си позволи повече да ми дава толкова много лекарства, но не смееше и да ги прекрати, защото се страхуваше, че ще умра от абстиненцията. Казваше също, че ако продължавам с това темпо, ще живея още най-много половин година. Това обаче не ме засягаше, беше ми абсолютно безразлично, та нали точно това исках - да умра. Животът ми така или иначе беше непрестанно мъчение. Няколко месеца преди моето спасение вече имах признаци на парализа на дясната си ръка. Тя ме болеше и нощем се сковаваше напълно. Резултатите от изследванията на черния ми дроб бяха много обезпокоителни, бъбреците ми не функционираха както трябва, храносмилането ми беше в окаяно състояние. Не можех нито да се храня, нито да спя - бях се превърнала в пълна развалина. |
|
И в това ми състояние Исус ми подари нов живот - и духовен, и физически. За мен беше напълно необяснимо, невероятно, поразително, че нямам абстиненция, че се чувствам напълно здрава, че мога да се храня, без да повръщам. Това беше истинско свръхестествено чудо. Две седмици по-късно отидох на лекар. Той ме прегледа, направи ми пълни изследвания - на кръвта и т. н., и с широко отворени от изумление очи ме попита какво е станало с мен. Изследванията на черния дроб и бъбреците бяха нормални, утайката на кръвта и всички останали стойности бяха в ред. Аз бях здрава! Лекарят не можеше да повярва, каза, че сигурно изследванията нещо са объркани, но се оказа, че не са. Той започна да ме разпитва какво съм направила. На отговора, че съм се помолила и Господ Исус Христос ме е изцелил, той само зяпна с неразбиращ поглед - явно реши, че съм побъркана. Но аз знаех: Исус е Господарят на живота и смъртта и Той наистина може да направи такова чудо. А и самият лекар не можеше да го обясни по никакъв начин.
Започнах да търся връзка с християни. Отидох на молитвеното събрание, което участваше в организирането на онова факелно шествие за Исус Христос. Веднага си купих Библия - просто исках да зная повече за Господа. На всички събирания носех Библията със себе си, но все оставах разочарована, защото никога не я използвахме. Мислех си: “И тук има нещо не както трябва. Защо никога не отваряме Библията? Та аз искам да опозная по-добре Бога!” На моя въпрос защо толкова малко четат Библията и дали изобщо я ползват, те отговориха, че най-напред трябвало да стана по-свята, че ще минат години, докато стана вътрешно чиста, докато всичко в мен си дойде на място, и чак тогава ще мога да се захвана с Божието Слово, ще мога да чета и Библията. Това не ме задоволи. Затова реших да отида на друго място, исках да намеря някоя група от християни, които градят върху Божието Слово. Попаднах в друго молитвено събрание, в самата католическа църква, но и там събранията протичаха по същия начин. Бях много разочарована. По това време започна съдебно дело по моите грабежи. Получих обвинителния акт, който се състоеше от седемдесет отделни точки. Отидох при новите ми братя и сестри с молба да се молят за мен, но те нямаха време за това. Стана ми много мъчно, прииска ми се отново да започна с лекарствата - и не издържах на изкушението. Но този път таблетките нямаха никакво въздействие. Глътнах всичките наведнъж, но нищо не се случи. Това също беше необяснимо чудо от Господа. Явно Той ме пазеше с много любов. Стана ми ужасно болно и срамно пред Него. Помолих Го да ми прости и да ми помогне на делото. Попитах още веднъж дали някой от братята и сестрите не би дошъл с мен в съда, но те ми казаха: “Ти вече познаваш Господ Исус и ако Му се довериш, няма да имаш нужда от никого.” Казах си: “Е, добре тогава, Господи Исусе, Ти ще дойдеш с мен.” От адвоката си знаех, че сигурно ще получа присъда от една до пет години лишаване от свобода и много се страхувах от затвора и от всичко, което ме очакваше. Не знаех какво ще решат за детето ми. От друга страна знаех със сигурност, че то е в Божията ръка и че няма от какво да се страхувам, защото Той сам казва в Словото: “Не бой се, защото Аз те изкупих. Аз те повиках по име и ти си Мой.” Хванах се за това обещание. По време на делото чувствах, че Господ беше с мен, Той стоеше до мен, Той беше моят Защитник. Когато прочетоха присъдата, съдията каза буквално следните думи: “Аз не разбирам защо Ви давам такава присъда, но това е решението на съда: три години условно!...” О, колко бях благодарна на Господа! Той имаше власт и тук! И през това изпитание можа да ме пренесе! Така се научих да се доверявам само на Него и да не уповавам на хора. Този урок беше много труден за мен, но затова пък полезен. Продължих да търся християнско събрание, което се основава на Божието Слово, но не можех да намеря. Посещавах най-различни групи. Не намирах това, за което жадувах. Имах нужда от нещо повече. Често вкъщи се молех така: “О, Господи, моля Те, Ти ме срещна, Ти ми подари нов живот. Искам да бъда в едно събрание на вярващи, където да мога да Те опозная повече, където да се науча да живея така, че да Ти доставям радост, където мога да стана Твоя последователка, истинска християнка. Моля Те, Ти ми намери такава църква.” Вече си мислех, че такава църква няма и че Бог няма да ме заведе на такова място. Накрая си казах: “Добре пък, тогава няма да ходя вече никъде. Не ми трябва никаква църква. Ще си стоя вкъщи и там ще си бъдем само Исус и аз, аз и Исус - и никой друг.” Един ден минах покрай една маса с християнски книги на улицата. Спрях се да разгледам книгите и се заговорих с християните, които ги предлагаха. Те ми казаха кога и къде се събират. Реших за последен път да пробвам да отида на такова място. Следващият ден беше неделя и аз отидох на събранието им. Още щом попаднах там, веднага разбрах, че съм си намерила моя дом, родното си място. Да, точно когато почти се бях предала, почти се бях отчаяла, почти се бях отказала, Господ Исус ме доведе в това събрание. Мога само да Му благодаря. Сега имам Словото Му за основа, братя и сестри, които имат нужда от мен, и аз - от тях, които искат да следват Господа така, както Той желае. За сетен път разбрах, че Той никога не оставя Своите Си, защото така е казал в Словото Си: “Който искрено Ме търси, той ще Ме намери.” За няколкото години след като повярвах, Господ ми даде да преживея толкова много, че бих могла да разказвам с часове. Въпреки че имах условна присъда и нямах никакви шансове да си намеря някаква работа, Той ми подари и това. Сега работя с душевно и физически увредени хора. Получих тази работа, въпреки че още веднага на интервюто казах: “Аз съм осъдена условно и бях наркоманка, но Бог ме освободи.” По-късно моята началничка ми каза, че точно затова ме е назначила, защото още в началото съм признала истината. Марлон също се реши да предаде живота си на Господ Исус. Моля се той да стане човек, когото Бог употребява за Своето царство. Бог също така ми подари и радостта да видя и майка си да се реши да приеме Господ Исус и да предаде живота си на Него. Тя си отиде в слава при Бога след тежка болест в края на живота си. Да, Бог е невероятно добър! Той ни дарява богато, а ние трябва само да Го приемем. Толкова съм Му благодарна за огромната милост, която показа към мен, за това, че мога да Го познавам, че мога да имам лично отношение с Него, че мога всекидневно да живея чрез Неговата благодат и сила, в пълна зависимост от Него! Желанието ми е да бъда истинска християнка. Много искам това мое свидетелство да послужи за Неогова слава, единствено за Негова слава. Моля се на Бога то да достигне до много хора, чийто живот е съсипан, както беше и моят. Много добре зная колко много хора се нуждаят, както и аз тогава, да разберат, че само ще спечелят, ако се решат да Го приемат, че ще бъдат богато наградени за това. Моля се много хора да намерят Господ Исус Христос и Бог да употреби за това и мен. Искам още и да предупредя всеки, който прочете или чуе това мое свидетелство: не се докосвайте до наркотик, не го опитвайте на никаква цена, не се оставяйте да бъдете водени от любопитството! Зад него стои дяволът и той е този, който иска да ви дръпне в пропастта. Сега имам чувството, че съм била дясната ръка на сатана през тези дълги 16 години. Чак след като намерих Спасителя, разбрах, че в живота ми има още много неща, които трябва да изчистя - и по-специално по отношение на музиката, която бях слушала до тогава. Имах огромен брой плочи и всички бяха с музика от типа поклонение на сатана. Много бързо ми стана ясно, че трябва да ги изхвърля, че те вече не ми подхождаха. Реших да ги изслушам още веднъж, да ги сортирам и евентуално да запазя някои. Накрая се оказа, че всичките са за изхвърляне. Размислих още веднъж дали да не ги продам, та поне да мога да платя една част от дълговете си. Но и този път разбрах от Божието Слово, че това не беше правилно. Събрах ги и ги изхвърлих - всичките. Това беше голяма вътрешна борба и чувствах как две сили се бореха в мен - как всъщност сатана се бореше за мен. Накъдето и да се обърнех в жилището си, виждах сатанински предмети. Трябваше да изхвърля много книги, украшения, бижута, маски, картини. Бог ми показваше тези неща едно след друго - всичко, което не беше в ред. С някои от тях никак не ми беше лесно да се разделя, но и тук Господ Исус ми помогна да Му бъда послушна. Така, с безкрайно търпение и любов, Той ми помогна да внеса нов ред в живота си. И аз Му благодаря, че се интересува толкова подробно от мен, че нищо, дори и най-дребните ми грижи и проблеми не са Му безразлични, че ми помага и ме крепи във всяка област от живота ми, че има план за моя живот. Благодарна съм Му за сигурността, която мога да имам, че Той знае кое е най-добро за мен и че е достатъчно силен да ме държи и да ме води по Своя път. Наскоро и аз стоях да раздавам християнска литература на онази маса на площада, когато покрай мен мина собственичката на един от супермаркетите, в които редовно крадях. Заедно с една моя сестра от църквата отидохме при нея и аз предложих една сума (7.000 шилинга), която бях пресметнала, че съм откраднала от нея. Разказах как Бог беше променил живота ми. Жената отказа да вземе парите. Искам да завърша с едно стихотворение, което написах след моето спасение: Благодаря Ти, Исусе, че намерих покой, затуй, че спаси ме от бездните черни - без дъно и край... Животът ми - тежест, товар и горчилка, изпълнен бе с бягства, страх, мъка безкрай, но Ти го изпълни със стойност и смисъл. Път Ти ми показа със Теб да вървя. За Твоята обич и милост аз, Боже, Ти казвам най-искрено: Благодаря! * * * Преписано от сп. Братска любов, бр. 7, 2003 г. |
| Преписано от сп. Братска любов |
| Сайта на сп. "Братска любов" |
| Други свидетелства и поучения |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свое свидетелство! |
Сайт создан в системе uCoz