| |||
|
Автор: Таня Стоянова, Стара Загора
Ноемин влиза с дете в ръцете си: - Мирът на Всевишния да бъде с вас! Познахте ли ме? Да, аз съм Ноемин – жена на Елимелех и майка на Маалон и Хелеон. Ние сме ефратци от Витлеем Юдов. И добре си живеехме във Витлеем. Но всичко се обърка, когато настъпи големият глад. Нямаше дъжд и посевите не дадоха плод. Тогава с Елимелех и децата се преместихме в Моавските земи. Там преживяхме десет години. Синовете ни порастнаха и се ожениха за моавки... А после... После мъжът ми умря, синовете ми също /въздиша/... Останах сама с двете си снахи –Орфа и Рут. /Навежда се и целува детето/ Един ден реших да се върна в дома си – във Витлеем. И снахите тръгнаха с мен. Аз им казах: Дъщери мои, върнете се, идете си всяка в бащиния си дом! Господ да постъпва с благост към вас, както и вие постъпвахте към мен и синовете ми! Орфа ме послуша и си тръгна, но Рут беше непреклонна. Как ли не я убеждавах, но тя не послуша: - Не, майко, не ме умолявай да те оставя! Където отидеш ти и аз ще съм с тебе! Твоите люде ще бъдат и мои и твоят Бог – мой Бог ще бъде. Където умреш ти, там и аз ще умра. Така да направи Бог и повече да ми притури, ако друго освен смъртта ме разлъчи от тебе!” И тръгнахме двете за Витлеем. А там ечемикът беше готов за жътвата. Всички ни гледаха - едва ме познаха. Жените се питаха: - Не е ли това Ноемин - съпругата на Елимелех? - Вдовицата на Елимелех!... - Не ме наричайте Ноемин / благоугодна/! Наричайте ме Мара /горест, горчива/, защото съм огорчена. Пълна излязох оттук, но Господ ме върна празна... А това е снаха ми Рут от Моав. И двете останахме вдовици...” Така се върнахме у дома. Къщата ни беше разрушена, кладенецът пресъхнал. Нямахме нищо. Как можехме да живеем? /плаче/ - О, майко, не плачи! – утешаваше ме Рут. Спомням си твоите думи, когато ми казваше, че тукашният закон позволявал на бедните и вдовиците да събират класове след жътварите. Нека отида да събирам след тях! Велик е Господ! Макар че бяхме съгрешили пред Бога като си взехме снахи-чужденки от Моав, пак Бог със Своята милост се погрижи за мен – върна ме заедно с Рут. Моята Рут! Тя е толкова добра и грижовна... И тръгна да събира класове след жътварите... Аз се молех за нея: О, Господи! Ти си Този, който даваш живот и мъдрост. Останах без съпруг и без синове. Сега моята снаха жертва своя живот от любов и милост към мене. Тя е чужденка, беззащитна и унижена. Господи, моля Те не позволявай да загубя и нея. Не я оставяй без твойта закрила! /плаче, постепенно вдига главата си и радостно се усмихва/ Милостив е Господ! Както се молех, един свят човек дойде при мен и ми каза: „ Не плачи! Не се притеснявай напразно! От вдовицата на твоя син ще се родят деца и от техните деца ще се родят други деца, а между тях ще се роди велик Цар и Месия, пред когото мнозина ще се поклонят.” Благословен да си, Господи! Ти, Който не ме остави без родственик... Както каза, така и се случи. Само Божията милост заведе Рут на нивата на Вооз – родственик на моя съпруг... Той се ожени за нея, а тя му роди син – нарекоха го Овид. /целува детето/ Сега аз се грижа за него... Ето, това е. Божият мир да бъде с всички вас! /излиза/ |
| Пиши на Таня Стоянова! |
| Други християнски сценарии |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свой сценарий! |
Сайт создан в системе uCoz