| |||
|
|
Това се случи през месец август, 1996 година (новороден съм през 1993). Тогава все още бях в казармата в Казанлък (уволних се през септември същата година). Когато си взех полагаемия домашен отпуск, отидох с останалите младежи от петдесятната църква на лагер в планината над Сливен, в местността, позната като "Карандила". На тръгване от казармата взех със себе си и едно вълнено одеяло за спане през нощта.
Ще разкажа събитията само от последния ден сутринта, преди да си тръгнем към родните места. Около 9 часа се събрахме всички младежи на поляната, където беше и мястото за лагерния огън, и Пейчо Мухтарски, който мисля че е родом от Айтос, но по това време служеше в Трявна, каза, че ще има молитва за изцеление, и който е болен, да излезе напред, и Бог ще го изцели. Аз бях настинал от спането в палатките, защото не знаехме, че под палатките се слагат сухи клони и листа – за изолация, и през нощта от студената земя резултатът беше, че ми течеше носа, но нищо сериозно. Той като каза „който е болен", и аз си мислех, че става дума за истински болести -- рак, диабет и други от сорта, не за някаква настинка. Той обаче продължи да ни призовава, казвайки, че не само който е физически болен, но който в сърцето си е наранен вътрешно. Тогава сякаш говореше за мен и реших (вече с ускорен пулс) да изляза, да се молят за мен. Да изляза, ама никой не направи поне една крачка напред, че да се мушна и аз между капките. Знаех, че трябва да изляза, но и много ме беше срам... Тогава Пейчо, като видя че всички се колебаем, ни зададе въпрос: „Ако вие днес се срамувате да излезете напред, за да ви изцели Бог, как утре ще излезете пред хората да свидетелствате за Него?" И си рекох, да става каквото ще, аз излизам, и направих крачка напред, и в тоя момент виждам с периферното си зрение, как отляво и отдясно на мен още много хора правят крачка напред, сякаш всички като един. В момента на стъпването на земята, влязох в Божието присъствие и паднах на лицето си, плачейки и стенейки от вътрешна болка. Погледнах около себе си – останалите също бяха по лице и стенеха, а като слушах тези стенания, ми напомняха като че ли стенат живи мъртъвци. Пейчо, като ни видя колко сме окаяни и наранени, заплака и се моли на Бога да погледне на децата Си, и да ги изцели. Извика музиканти с китари, и като запяха, присъствието се усили още повече, усещах го като вълни от електричество върху себе си, а отвътре в гърдите ми сякаш като длето ме стържеше. Пейчо ни поведе в молитва – да простим на всички, които някога са ни направили зло и са ни унижавали и тъпкали, и тогава на бърз кадър започнаха да се появяват случки още от първи клас до сегашния момент, заедно с имената на хората, които ме бяха онеправдавали. Простих на всички. Списъкът беше дълъг. И се покаях от омразата си към тях, от омразата си към родителите си, учителите си, към всички авторитети над мен, покаях се от омразата си към самия мен... През цялото време хлипах и плачех, а това длето ме стържеше отвътре болезнено. Пейчо каза, че ако ние не простим на длъжниците си, то и Бог няма да прости на нас и после ни подкани – да ходатайстваме пред Бог за тези хора, за да се спасят и те. Като започнах да ходатайствам за определен човек, на мен идваше като тежест, като бреме, и се молих докато се вдигне, тогава започвах да се моля за следващия. Постепенно усетих, че присъствието отслабва и че хората наоколо се надигат, и погледнах пред себе си. Бях се придърпал метър напред, към центъра на Божието присъствие, от мястото, където бях паднал на лице. Дланите ми бяха пълни с изтръгната трева, по лицето ми имаше полепнала трева, засъхвали сълзи и сополи и настинката я нямаше, но най-вече се усещах олекнал и освободен! Когато всички бавно се прибираха в кръга от онези, които не излязоха напред, в ума ми се завъртя сцената с десетимата прокажени и как един се върна да благодари на Исус. И аз исках да ида при Пейчо и да взема микрофона и да благодаря на Бог, че така мощно ме очисти от омразата, но пак се срамувах от другите хора, пак чаках някой друг да иде пръв. Е, никой не отиде... Тогава се обърнах и се върнах разтреперан при Пейчо и зачаках с наведена глава. Докато вървях към него той извика: „Само един ли се намери да се върне да благодари на Бога?" Тогава се втурнаха още много от младежите обратно да благодарят. Не помня какво точно казах по онзи микрофон, но и до днес прославям Исус Христос за Неговата жертва на кръста, с която ме изкупи от греха, смъртта и ада! От тоя ден нататък християнският ми живот стана лек, Библията сякаш се отключи и я разбирах повече… По обяд всички си тръгнахме и късно вечерта след като, свидетелствах и на събранието в църквата в Казанлък, си тръгнах с влака за Тулово, защото вече нямаше автобуси за моето село. Докато се возех във влака, вътре в духа ми започна да бълбука и ми идваше да говоря разни думи, но се срамувах пред себе си за известно време, обаче си обещах, че като сляза от влака и тръгна пеш за село, и съм сигурен, че никой няма да ме чуе, ще проговоря. Слязох и срам не срам, осмелих се и започнах да говоря на непознати езици, а те се сменяха постоянно, и словесният поток се увеличаваше, заедно с радостта ми. Накрая започнах да пея на езици, да славословя Бог с всичка сила – буквално виках със силен глас през целия път и се чудех от къде у мен толкоз мелодии, толкоз песни, толкоз внезапно избликващи текстове на песни! Затова прославям Исус, че ме кръсти в Святия Дух и се кланям на Отец, че възлюби и мен и ми показа милост, докато още бях в греховете си. И Бог да благославя служителите Си, да достигнат неспасените и наранените. Нека се освещава навсякъде Неговото Име – и сред тези, които четат това свидетелство! Амин! 01. 03. 2009 г. Прага Преживяно от Станимир Тахов Стоянов от село Юлиево, община Мъглиж, област Стара Загора, Skype: u-nnnn |
| Пиши на Станимир Стоянов! |
| Страницата на Станимир |
| Други лични свидетелства |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свое свидетелство! |
Сайт создан в системе uCoz