Споделя Марина Димитрова  


Казвам се Марина и съм на 31 години. Колкото и да ми е трудно да пиша за себе си, мисля, че ще бъдете благословени от свидетелството ми.

Родена съм в Бургас от млада майка, която нямала възможност да гледа детето си и поради тази причина ме изоставя в дом за сираци. Така че, от раждането си до завършването на средното ми образование аз израствам в домове за сираци в няколко града - до 3 г. в Бургас, до 6 - в Грудово, до 15 в Невестино и от 15 до сега в моя любим град – Стара Загора.

Като дете бях много буйна и дива. В дома в Невестино съм живяла по време на комунизма и тогава животът беше много по-различен от сега. На село се прилагаха законите на джунглата. Още с пристигането ми там тарторката на дома прозря в мен бъдещ лидер и реши да ме вземе под крилото си, за да ме обучава като такава. Затова се наложи още на 6 и половина да се науча да пуша. До пети клас вече бях обучена и готова да стана неин наследник.

И така, в пети клас аз бяха новият тартор на дома. Биех всички там – и малки, и големи. Хората в цялото село бяха вдигнали ръце от мен. Разбира се, това много ми харесваше. В мен нямаше никакъв страх от нищо. Бях се научила да контролирам емоциите си. Бях много злобно и доста жестоко дете. Обичах да отговарям на учителите, дори да им посягам. Много често си имах работа с полицията. Дори в седми клас бях затворена в затвор за малолетни за един месец.

Няма да влизам в подробности какви магарии съм правила. Искам само да ви споделя един случай, с който да ви покажа каква съм била, преди Исус да ме докосне.

Бях на не повече от 12 години, когато една вечер, поради тежкия бой на един учител, реших да си отмъстя на едно от децата, което ме беше издало. През нощта след като даскалът вече ни беше пуснал след боя, аз отидох, взех ръжена и го сложих на жар за няколко минути. След като беше доста загрял, взех го, отидох до това момиче, което беше заспало и го ударих по едната буза. То се събуди с рев и аз го ударих и по другата. Детето почна да реве неистово. След моята заплаха, че ако ме издаде, го чака нещо още по-болезнено, то не ме издаде. Наистина бях много злобна и агресивна. Бях изпълнена с много омраза към хората. Биех много децата и ги тормозех. Тормозех и хората от селото.

До петнайсет годишната си възраст аз не бях чувала за Бог. След идването ми в Стара Загора видях един по-различен свят. Първо, в този дом имаше деца, които имаха родители, учителите бяха много мили и не ни биеха. Домът беше като хотел. Тогава за първи път чух за Исус от няколко момичета, които ходеха в църква „Сион”. Едно от тях беше Дияна. Тя може да потвърди колко луда и злобна бяха тогава.

Не приемах нещата, които те ми казваха за Исус, защото си казвах: „Ако имаше Бог и Той наистина ме е обичал, как тогава е допуснал да живея този скапан и изпълнен с болка живот?! Ако имаше Бог, щях да живея много по-добре, си казвах аз. Нямаше да бъда грешка на природата.”

До преди да приема Исус наистина си мислех, че съм някаква грешка и то много голяма. Пиех алкохол, занимавах се с бинго, комар и т. н. Дори във втори курс моята възпитателка реши да ме заведе и да ме кръсти в църква, за да излезе дяволът от мен. Е, имаше малко проблеми при първия й опит, но при втория вече бях заведена и кръстена в църква. Колкото и да не вярвах, отидох, за да си получа подаръците, които ми бяха обещани. Не знам колко от вас са православни християни, но наистина имаше промяна, макар и малка, след кръщенето. Явно моята възпитателка, която ми стана и кръстница, е вярвала, и се е молила толкова много за мен, че наистина от тогава започнах някак си да помъдрявам. Е, не до там, че да стана християнка. После завърших и напуснах дома.

Отидох да живея в квартирата, която ми даде общината и там за мое учудване попаднах отново на вярващи хора. Ей, казах си аз, няма отърване от тях! За период от година и шест месеца те ми говориха толкова много, че направо ми бяха писнали. А мен светът ме грабна с цялата си мощ. Почти всяка вечер бях по купони и наистина грабех от живота с пълни шепи. Мислех, че така ще компенсирам миналото си.

Една вечер отидох, както обикновено, да видя комшиите си, и ги заварих да се молят. Най-силно впечатление ми направи любовта, която имаше между тях. Тогава те отново ме поканиха да посетя заедно с тях църквата им и аз приех.

След първото ми Богуслужение комшийката ме помоли повече никога да не ходя с нея на църква. Ако в нашата църква сега някой посмее да има поведение като моето тогава, аз ще съм първата, която ще го изведа извън залата. Когато бях на това първо за мен Богуслужение, аз се държах арогантно, грубо и подигравателно с хората в църквата. На следващия ден разпространих "великата" новина за моето ходене на църква на работното си място и разказах пикантни историйки от рода на: "Гасят лампите и..." (познати са ви). Но вечерта и на другия ден забелязах в себе си странното желание да посетя отново църквата.

Заедно със сина на моята комшийка в неделя тръгнахме за църква. Аз се готвех отново да се позабавлявам, но момчето, с което отидох, много сериозно ме предупреди, влизайки в църквата да млъкна, защото там е Бог. За първи път на тази служба се помолих - ако има Бог, да промени нещо в живота ми...

След 10 дена моите колеги ми казаха, че съм променена – не псувам и не използвам цинични думи. Аз се опитах да им докажа, че все още мога да псувам, но от устата ми не излезе нито една вулгарна дума, което направо ме срази.

Грабнах си багажа и почти тичайки от работа до вкъщи, се заканвах на ум какво ще се случи на комшийката ми за това, че са ми промили мозъка в църквата им. Пристигайки у тях, я сграбчих за гърлото и я блъсках в стената с обвиненията, че нейната църква е промила мозъка ми и това е разрушило авторитета ми пред колеги и приятели, а тя само повтаряше радостно: "Слава на Бога! Слава на Бога!". Тогава си спомних какво бях поискала от Исус.

Мисля, че това беше моментът, в който моето сърце се съкруши пред Бог. От тогава започнах да ходя на църква и Господ започна да работи в живота ми. Почти веднага оставих цигарите и алкохола. Малко по-късно Бог ме освободи и от комара. Повече време ми беше необходимо, за да простя на родителите, които са ме изоставили и на учителите, които мразех. Но сега мога да кажа, че Бог е много милостив и търпелив към мен. Любовта на Бог ме прави щастлива и пълноценна.

Преди пет години бях предизвикана от Господ да работя с децата от дома, в който съм била, както и с децата от още два дома. Вярващи от една наша приятелска църква от САЩ решиха да дойдат в България и да инвестират финанси и сили в някой дом.

Нашите пастири знаеха, че съм израснала в дом и ме попитаха какво мисля за това. Казах им, че това е много добро, но се иска и постоянство от наша страна. Само да занесем подаръци не е толкова ефективно, както примерно това – наистина да имаме трайни взаимоотношения с децата, ако искаме да ги спечелим за Бог. Защото хората по празници се сещат за тези деца, но къде са през останалото време?

Така се започна със социалното служение. Аз и още две сестри сме основният екип. Има и доста други хора, които се включват и дори на някои наши акции участва цялата църква.

Малко по малко ние създадохме сериозни приятелства с децата от тези домове. Няма да влизам в подробности как работим с Божия помощ на тази нива. Искам само да ви насърча, че през времето, когато имахме Библейския „Алфа курс”, се спасиха 25 деца, 12 имат кръщение в Святия Дух и 15 взеха водно кръщение. За някои това не е много, но аз, познавайки мисленето и живота на децата, знам, че това хич не е малко. За мен е важно те да проумеят, че Бог е Този, който може да им помогне във всяка една ситуация и единствено Той може да ги направи щастливи.

За всяка душа си има време. През тези пет години около петстотин деца са чули Благата вест и това, че не са спасени всички, не значи, че не сме били добри работници. Бог иска от нас да посяваме, а Той има грижата да възрастява. Така мисля. Докато аз съм живяла в дома, никой никога не е празнувал рождените дни на децата. А сега ние празнуваме и всяко дете знае, че има ден, в който специално му отделяме внимание. Това наистина е голяма радост за децата.

Обикновено след като завършат, децата биват пускани от дома на произвола и повечето от тях тръгват по неправилните пътеки. Но откакто ние работим с тях, наистина много от тях след като завършат, успяват да бъдат добри граждани на страната ни. Те никога според мен няма да забравят онова, което са чули за Бог и след време знам, че всяко едно от тях ще бъде привлечено при Исус. Аз го вярвам и знам, че Бог чува молитвите ни за всички тези деца.


Марина Димитрова
25 Май 2007, Стара Загора


* * *

Молитва: Боже, благодарим Ти за Марина! Пази я в пътя Си, води я ясно и й давай всичко, от което се нуждае! Прегръщай я, радвай я и утешавай сърцето й по време на бурите! Бъди нейната Непоклатима Канара във всяко обстоятелство и нека бъде канал на благословение за всички, с които я срещаш!

Господи, молим Те за децата в домовете, да изпращаш повече Свои верни слуги сред тях, проводници на Твоя мир, Твоята сила и любов! Спасявай душите им! Изпращай ангелите Си, които да воюват за изпълнението на Твоята воля в живота им и ги пази от всяко зло, в името на Исус.


Пиши на Марина!
Главна страница "Павелчо"
Други свидетелства и откровения
Изпрати свое свидетелство!


 
Сайт создан в системе uCoz