| |||
|
|
Автор: Влади Райчинов
Казваш, че никога няма да забравиш къде си бил, когато чу новините за трагедията в дискотека ”Индиго”. Аз също. Аз бях в хола, пред телевизора. Седях сред компания млади хора, които щяха да си пускат да гледат видео. Няма да забравя как някой извика да мълчим и усили звука на новините по bTV. Там бях. Бях до паникьосаната майка, която отчаяно се мъчеше да набере GSM-a на дъщеря си, за да разбере дали детето й е между живите. Като не успя да се свърже, двамата с нея излязохме и хванахме такси към мястото, за да проверим лично. Седях до разсеяния чиновник, който се прибираше с колата си в края на петъчния работен ден. Като минавахме край стaдион ”Юнак”, видяхме хора, които истерично ни махаха да спрем. Искаха да закараме някакво дете в безсъзнание до “Пирогов”. Веднага го качихме на задната седалка и бързо тръгнахме. ”О, Господи – обърна се той към Мен, - каква ли трагедия е станала тука...” Бях също до двамата бодигардове, когато тълпата деца започна да напира да влиза през загражденията. Опитах се да ги предупредя да бъдат по–внимателни, но те от години не бяха чували гласа Ми и сега не Ме познаха. Бях и сред тълпата. Възбудата беше заслепила очите им. Алкохолът беше заглушил ушите им. Вестта за новия DJ бе завладяла сърцата им. И докато телата им се притискаха все по–плътно едно до друго, аз се опитвах да се докосна до душите им. Няколко Ме чуха. Повечето – не. Бях после и до рамото на лекаря д-р Билдеров, който 40 минути се опитваше да задържи изнизващия се живот на 13–годишната Цветелина в Първа градска. ”Защо?! Защо?!” – Ме питаше той, стискайки дланта Ми с треперещи ръце. После двамата тръгнахме, за да потърсим собствената му дъщеря, която беше в друга дискотека. Бях в София, във Варна, в Пловдив. Бях в твоя дом. Стоях до теб, когато ти чу ужасната новина. Ти усети ли Ме? Искам да знаеш, че видях всяко едно от онези лица. Познавам по име всяко от онези деца – Любомира, Митко, Кристина, Елена, Виктория, Цветелина и Мадлена. Познавам и другите, които оживяха. Само че, те не Ме познават. Някои от тях чуха гласа Ми за първи път на онова стълбище. Някои Ме потърсиха с последния си дъх. ”Ела с Мен – шепнах в ушите им. – Аз знам пътя.” Някои не можеха да Ме чуят поради паниката и писъците. Други избраха за пореден – или последен – път да Ме игнорират. Но Аз бях там. Ти самият не беше в тълпата онзи петък вечерта. Но ако беше там, ако на теб ти оставаха три последни минути живот, ако притиснатият под всички тези тела беше самият ти и усещаше, че не можеш да поемеш дъх и да задържиш дух, тогава щеше ли да си спомниш за Мен? Двайсет и първи Декември 2001 година не беше краят на твоето житейско пътешествие. Но някой ден този край ще се зададе. Тогава Аз пак ще бъда до теб. Потърси Ме и ще видиш, че не е трудно да бъда намерен. Само Ме повикай и се ослушай внимателно. Позволи Ми да се сприятеля с теб още тази вечер. Отдавна копнея за този миг... С обич: Исус 11 Октомври 2006 г. |
| За младежи и не само |
| Лични свидетелства и поучения |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свое свидетелство |
Сайт создан в системе uCoz