| |||
|
|
В Котландия
Котландия, страната на всички миши страхове беше съседната на Мишландия. Къщите на котландците бяха дървени, а те предпочитаха да стоят в плетени кошнички на верандата. Бяха на ръст високи колкото деца. Плетяха с ноктите си шарени прежди, от които си правеха китеници. Когато дойдеха между тях, децата се изненадаха от различните породи котки, които видяха. - А, това е сиамска. - А, това е двуцветна късокосместа. Котките се занимаваха с различни неща. Едни плетяха, други продаваха сладолед с форма на мишка, трети караха велосипеди, четвърти бродираха завивки. Имаше котки, които бяха облечени по последна мода. Други се разкарваха с въдици за риболов. По плакатите на улиците имаше изложени котки, които рекламираха оръжия за справяне с мишките. Мишките с право ги считаха за врагове. Децата се спряха да помогнат на един стар котарак, който беше облечен в карирани дрехи и носеше голям куфар. - Браво, браво, чудесно, как да ви се отблагодаря? - Няма нужда. Направихме го, защото сме християни. - Трогнат съм, вие сте наистина добри момчета. Трябва да има повече такива хора. Ключът му изщрака и той отвори вратата. Обърна се да се сбогува и чу следния глас: - Подаряваме ти тази Библия, бъди щастлив и нека Господ да те благослови изобилно. Децата слязоха по стълбите и продължиха щастливи от самото си дело. След малко те се сетиха, че забравиха да му кажат да промени отношението си към мишките. Върнаха се. Стигнаха до познатата зелена врата и позвъниха на звънеца. Той излезе, облякъл розов пеньоар на черни точки. На краката си беше обул тигрови пантофи. - Нещо забравихте ли, деца? - попита котаракът. - Вие трябва да обичате и да уважавате мишките. Те са ваши братя. - Не ща да чуя по този въпрос нищо! - измърмори строго той. След това заключи вратата, без да се сбогува. Децата разбраха, че той не иска да се промени. Случайно те попаднаха пред едно котешко училище. Учителят, гордо изправен, костюмиран, пишеше някаква формула на дъската. Многократно той отбеляза: - Мишките ни са врагове и трябва да бъдат унищожени! Малките котенца грижливо записаха в тетрадките си. Из сборник разкази "Светът на големите в очите на малките” от Нина Миндова * * * В Ленивия Докато вървяха, четиримата приятели забелязаха интересен вид маймуна на едно високо дърво. Беше с кръгла глава, с тъпа муцуна, с малка уста, с големи твърди устни. Имаше облещени, продълговати очи, грубо окосмено тяло, удължени крайници - два или три дълги нокти, без опашка. Тази маймуна висеше с главата надолу по клоните на дърветата. - Възможно ли е тези маймуни да са толкова мързеливи, колкото изглежда? – попита Силвия. - За какво говориш? – стъписа се Митко. - За ленивеца – отговори Силвия. - Че съществува ли такъв екземпляр? – поиска да знае Галин. - Да. Виси там, на дървото. В енциклопедията е дадена цялата му биография. - Ленивецът сигурно е интересно животно! – каза Тони. - Ами. Напротив, скучно! Никога не се занимавай с ленивци! Те проспиват целия си живот. - Познавам и такива хора. Те не отделят време за себе си, дори за външния си вид. Единственото, което правят е да спят – потвърди Галин. - Не искат да четат нищо, дори и вестник. - Градината им е пълна с плевели, но те не я прекопават. Те са пример за човешко лентяйство и тъпота. - каза Галин. Сигурен ли си, че не обичаш ленивеца? – попита Силвия. - Напълно. Сигурен съм, че подобни създания не са ми симпатични. Децата отминаха града на Ленивците. Беше тихо и сънливо. Отпуснати, нехайни, без признаци на живот, ленивците напълно се бяха слели с околната природа. Защитени благодарение на хамелеонския си цвят, те живееха в града на разрушението - на бавното и сигурно тление. Автор: Нина Миндова |
|
В Страната на мравките
Мравките обикаляха гората и събираха храна, за да осигурят бъдещето си. На металните колички, такива като в супермаркет, те товареха различни гъби и зрънца, плодове и ядки. Тяхно притежание ставаха гъби като жълто-кафявата масловка, виолетката и пачия крак. В кошничките си събираха узрелите, едри, червени като рубини дренки, зърнестите калпачета на малините и тъмните брошки на къпините и боровинките. Понякога те стигаха в неуютни места – блата, лепкави и тинести. Единствено някое блатно кокиче се подаваше от водите. Тяхното ежедневие беше тежка и постоянна работа. Живееха в дънерите на дърветата, които бяха приспособили да приличат на жилища. Мебелировката се състоеше от най-необходимото - маса, легло и шкаф. Когато Галин и приятелите му стъпиха в Страната на мравките, той попита: - Тези същества почиват ли изобщо? - Не съм много убедена – отговори Силвия – не съм видяла досега някой да спре и за минута. - Според мен човек трябва да има време за всичко – рече Митко. - Да, трябва да има време да се нахрани, да се срещне с хора, да отиде на църква, да спи, колкото е нужно. Чу се някакъв шум. Мравките се спряха изплашени. Те едва сега забелязаха гостите, които бяха много по–високи от тях. Една по–възрастна мравка доби кураж и попита: - Вие какви сте? Не съм ви виждал преди. - Хора – отговори Галин. - Не сте ли тръбозъби или мравояди? - Не, не сме. - Добре тогава. Така кажете, че сте безопасни, да се успокоя. - Какъв беше този шум? – попита Силвия. - Изпуснах си количката надолу по стръмнината. - Какво ще правиш? - Нищо, ще си купя нова и без това предишната става само за оказиона. А вие защо сте тук? Не ми приличате на роднините ми от Африка. Те са по-дребни и по-жилави, а и по–работни, не си губят времето в приказки. - Но вие трябва и да живеете, господин Мравчо, не може само да работите – каза Силвия. - Нямам време – отвърна мравката – макар, че сте прави, все повече колеги издъхват от свръх преумора. Понякога клепачите ми така се затварят, че почти заспивам, но веднага се събуждам, трудът си е труд. - Но вие имате нужда и от духовно просветление и от време за вашето семейство. - Разбира се, но ние се виждаме почти всеки ден, докато работим. След разговора мравките продължиха обичайната си работа. Господин Мравко направи изключение. Спря работата си и ги покани у дома. - Хайде след мен. Надясно по пътеката, ха така, по-леко, след малко сме у дома. В онова кухо дърво живея аз и моето семейство. Много ще се радвам да ви запозная с добрата си стопанка и да ви нагостя с нещо вкусно. Пред приятелите имаше голямо дърво с изящна, лакирана врата. Те похлопаха на нея и тя се отвори. Посрещна ги спретната, чиста мравка в синя рокля с презрамки. Галин се опита да влезе след мравката, но вратата беше прекалено тясна за него. Галин с интерес наблюдаваше мравешкото жилище. Салонът, където се помещаваше мравешкото семейство не беше твърде голям. Подът беше с паркет, имаше дървени мебели, издълбани в самата дървесина, груби дърворезби и дървени легла на етажи. Абажурът беше от дърво, приборите също бяха от дърво. Галин реши да бъде любезен и да направи комплимент на домакинята: - Тук, при вас, е изключително уютно и много чисто. Мравката го погледна с признателност. - Прекрасно жилище. Вие сте наистина чудесно семейство. - Тук е по–хубаво от другите къщи, защото втората ми специалност е дърворезба – осведоми го господин Мравко. - Извинявайте, ще ви задам един въпрос. Защо се трудите толкова много? - Страхуваме се за бъдещето, затова се опитваме да натрупаме пари, за да си осигурим живота. - Значи уповавате на парите? - В известен смисъл, да. - Трябва да четете Библията по-често, защото единствено в Бог е нашата сигурност. - Добре – обещаха те. После любезната стопанка ги почерпи с печена гъба, кейк от боровинки и компот от малини. Пожела им приятен ден и да ги посетят отново. Автор: Нина Миндова * * * В Града на Калинките Далече, в мекия опален блясък на нощта, където се пресичаха всички светлинки се издигаше Градът на калинките. Кръчма висеше над кръчма, бар се кокореше до бар, механа се давеше до механа. Дамаджаните като огромни печурки се пукаха по шевовете. На масите се чуваше звънът на бутилките, които дрънчаха като кутии. По цял ден се чуваха реплики като: - Бива си я, топи се като мед. Пари като огън. Замая ми главата. - Ракията е хубава, ама мастиката е друго нещо. - Аз пък на коняче и биричка съм. Разговорът водеха три мъжки калинки. Първата бе дебела и едра, космата като попово прасе. Крилцата й имаха карминен цвят. Устните й бяха безформени и големи, а пипалата й се бяха накъдрили като фризирани. Тя беше с бинтована ръка. Почитателка на ракията, тази калинка, бе затънала в дългове до шия. - Момчета, записах се в Дружеството на Активните алкохолици. Заради принос към Дружеството, всеки месец, ще получавам по каса ракия. Моят девиз е: Не изтрезнявай! - Аз пък след като си пропих пенсията, ипотекирах къщата, ремонтирам бабата и й вземам пенсията, но пак парите ми не стигат. Какво да правя? Туй Дружество за всички ли е? – попита една слаба, лилава като хризантема калинка. Носът й, разположен в средата на лицето, бе червен като чушка. - Момчета, аз пък сам си варя алкохол и винце си правя, ма, на, малко е, не стига – каза третата калинка. Беше още млада, в разцвета на силите си, а очите й бяха червени като копчета. - А бе, ще ти дойдем на гости, да ти опитаме производството – викнаха двете калинки и се качиха на калинкомобила му. Докато вървяха по асфалтираните пътища, щяха да сгазят някаква калинка, която също беше пияна. Катаджията размахваше потник вместо палка. Някакъв пиян велосипедист караше на зиг-заг. Тъкмо завиваха, когато на пътя им се изпречиха четиримата ученици, нашите малки пътешественици. Объркали местонахождението си, те гледаха картата и се чудеха къде се намират. Тогава ненадейно налетяха на калинкомобила. Преди обаче да бъдат прегазени, се чу свистене. Калинките спукаха гума. Активният алкохолик слезе и се разкрещя: - Какво се шляете тука, ние работа вършим?! Защо не сте на училище? Той ги взе за калинкоученици, затова беше така строг. Понечи да седне, но залитна. - Господине, искам да попитам, вярно ли е, че сме в Града на Калинките? - Аз името си не помня, пък вие ме питате такъв сложен въпрос. Ей, Калинкос Младши, тук Градът на Калинките ли е? - Тъй вярно, Чашкодружке - отвърна калинката, у която се бяха самопоканили. Галин свидетелства на калинките: - Бог ви обича. Той иска да ви освободи от алкохола. Той умря на кръста за вас, за да ви избави от грях. Вземете това Евангелие, подарявам ви го. Святият Дух слезе над тях. - Момче, покайвам се, че набих бабата. Майка ми беше вярваща – набожно проплака възрастната калинка. Дано Спасителят ми прости, вече редовно ще ходя на църква. Ела, помогни за калинкомобила, че нещо загазихме. - Децата се наредиха зад превозното средство и започнаха да го бутат. Калинкомобилът изсвистя. След малко гумата беше сменена. Всички заедно се качиха в калинкомобила. Той полетя шеметно напред. Караха близо час. Стигнаха пред една голяма масловка със синя синя трева наоколо. Храстите бяха розови, а ягодите, които зрееха по тях – оранжеви и големи като котешки глави. Като пинг-понг подскачаха малки птички със зелени крилца. Шофьорът изсвири с клаксон. Вратата се отвори, появи се руса калинка. - Калинкус, гости ли си довел? Заповядайте, влезте. Стаята беше малка и уютна. Стените бяха лимоненожълти. На прозорците имаше много цветя. - Какво ще пиете? Коняк, мастика, вино, водка, бира или друг алкохол? - Мляко с какао. - Газирана вода - Компот - Доматен сок - Каквото има. Ние вече отказахме алкохола – казаха тримата. - Това е чудо! – запляска с ръце жената. Тя си сложи лорнет, за да вижда по-добре. - Ние се молихме за тях и Господ ги освободи от духа на пиянство – съобщи Тони. - Вече ще посещаваме църква, подариха ни Библия. Скоро децата се сбогуваха с новите си приятели и тръгнаха за следващия град. |
|
В Страната на Къртиците
Между лехите от къдраво зеле, зелена маруля, месести червени чушки, големи ароматни домати, синьо–виолетов патладжан, светлозелени раирани тиквички, жълтеникави картофи и оранжеви моркови, живееха къртиците. Почвата струеше като фонтан под розовите им лопатки. Къртиците се обличаха в черно-кадифен костюм. Имаха бели, фини мустаци и мънички уши. Земята около тях беше изровена и имаше огромни подземни лабиринти. Те обикаляха наоколо, като че плуваха. Копринените им кожи лъщяха на слънцето. Те караха своите подпочвени автомобили. Говореха за всички събития по света, защото можеха да стигнат незабелязано в териториите на всички страни. Освен, че работеха като журналисти, къртиците копаеха разни канали. Бяха и най–добрите миньори и археолози в целия животински свят. Една къртица спря до Тони. - Кой си ти? – попита тя Тони. - Християнин. - Какъв? - Човек, който не се интересува от клюки и интриги. - Абе, ти какво правиш цял ден? - Уча, помагам на майка си, чета Библията и се моля. - Чудна птица. И хич не се интересуваш от живота на другите? Ами, когато искаш да поокаляш тоя, оня? - Аз не върша подлости. - Не е като тебе, Еребаканов – извика къртицата. – Момче, дай една Библия и на мен и ме пиши член на дружеството. - Къртици – продължи новият брат във вярата, – знаете ли, че между нас има проповедник? - Ще му направим една снимка – предложи една къртица. Тя хрусна розова репичка между зъбите си. После каза: - Усмихни се, за да излезеш по-добре. А, така. - Добре, а знаеш ли къртичата песен? - Не. - Ще ти я изпеем. Момчета, давайте. Едно, две, три… - В наший роден край, Копай, копай, копай, Корените си познай, В този земен рай. - Извинявай къртик, но е време да вървя. - Ще ни липсваш, приятелю. Къртиците ги изпратиха с възгласи: "Ура!" Автор: Нина Миндова |
| Поръчай печатните издания! |
| Пиши на Нина Миндова |
| Детска страница "Павелчо" |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свои разкази! |
Сайт создан в системе uCoz