Откъси от "Не ти се ходи повече на църква, нали?"  


Глава 1. ОТ СТРАННО ОЩЕ ПО-СТРАННО

Той беше последният човек, когото бих искал да видя точно в този момент. Денят ми беше повече от ужасен и виждайки го знаех, че нещата ще се влошат още повече. Обаче, ето го. Преди минута той надзърна в кафенето, след което се отправи към машината с напитките и си наля плодов сок. Помислих си дали да не се завра под масата, но осъзнах, че съм твърде стар за това. Може би той няма да ме забележи тук, в отдалечения ъгъл. Наведох глава и зарових лице в ръцете си. През процепите между пръстите си можех да видя как той се облегна на щанда и започна да оглежда кафенето. После хвърли поглед към мен и като видя, че съм в заведението, изненадано се отправи в моята посока. Защо точно сега? Защо точно тук? Това беше най-ужасният ни ден от дългата и мъчителна битка. Беше три часа следобед, когато астмата започна да задушава Андреа, нашата 12-годишна дъщеря, и от тогава бяхме изправени на нокти за живота й. Ние буквално влетяхме в болницата, гледайки я как тя се бореше за всяка глътка въздух. А след това докторите и сестрите се бореха с асмата, за да може Андреа да използва дробовете си отново. Признавам си, че не понасям добре такива ситуации, въпреки че може би си мислите, че би трябвало да се справим с тях заради всичкия този опит, който имам. Съпругата ми и аз наблюдавахме как Андреа страда от момента, в който беше родена в очакване на следващата внезапна астматична атака, която ще застраши живота й и ще ни накара да препускаме към болницата. Ядът ми постоянно растеше, гледайки я как се мъчи. Колкото и да се молихме за нея, колкото и други хора да се молеха за нея, астмата се влошаваше.

Преди няколко часа лекарството беше започнало да действа и тя започна да диша по-леко. Жена ми се прибра в къщи, за да поспи малко и да отмени родителите си, които бяха дошли, за да се грижат за другата ни дъщеря. Аз останах в болницата през нощта. Андреа най-сетне беше заспала и аз се отправих към кафенето, за да пия нещо и да почета на спокойствие. Бях твърде напрегнат, за да спя.

Благодарен, че нямаше никой в заведението, аз си налях чаша кафе и седнах в най-отдалечения ъгъл. Какво толкова лошо съм сторил, че дъщеря ми да страда така? Защо Бог не обръща внимание на отчаяните ни молби за нейното изцеление? Другите родители са се превърнали на таксиметрови шофьори, за да водят децата си по най-различни развлечения и мероприятия, а аз дори не знам дали Андреа ще превъзмогне следващата астматична атака и дали стероидите, с които я тъпчат няма да спрат растежа й. И точно в този момент, когато се бях отдал на гнева си, той надзърна в моето лично пространство. Отправи се към моята маса и честно казано ми се искаше да го ударя през устата, ако посмееше да я отвори. Обаче, въпреки че исках да го ударя, дълбоко в себе си знаех, че няма да го направя. Аз избухвам само вътрешно, а не външно, където всички можеха да го видят.

Никога през живота си не бях познавал някого по-сломяващ духа от Йоан. Бях толкова развълнуван, когато го срещнах за първи път! Никога преди не бях срещал толкова мъдър човек. Но той внесе в живота ми само печал и неуспех. От момента, в който той влезе в живота ми, аз загубих моята работа-мечта, бях отлъчен от църквата, за която помогнах да се изгради преди 15 години, и осъзнах, че самият ми живот се носеше из най-неспокойните и бурни води, през които някога съм минавал. И за да разберете колко много бях разстроен и огорчен, трябва да се върнете с мен назад във времето, когато срещнах Йоан за първи път. Колкото и чудато и необикновено да беше началото, то не може да се сравни с това, през което преминахме след това.

С жена ми празнувахме нашата 17-годишнина от сватбата. Бяхме предприели тридневно пътуване до Писмо Беах, разположен в централната част на Калифорнийския бряг. В неделя, когато вече се прибирахме към къщи, спряхме в Сен Луиз Обиспо, за да обядваме и да напазаруваме. Неговият обновен и оживен център е привлекателно място, така че в този слънчев априлски ден улиците му бяха претъпкани. След като обядвахме, жена ми и аз се разделихме, тъй като местата, из които обичаме да се шляем са доста различни. Аз се размотавах из книжарниците, докато тя тръгна да обикаля магазини за дрехи и сувенири. Тъй като свърших с обиколката си по-рано от времето, което си бяхме определили за среща, аз се облегнах на стената на един магазин, ближейки сладолед.

Нямаше как да не забележа разгорещения разговор, който се водеше няколко крачки по-нататък пред Тегар. Четирима ученика и двама мъже на средна възраст държаха в ръце сини брошури и жестикулираха буйно. Бях забелязал брошурите по-рано, напъхани по чистачките на колите и разпръснати в канавките. Те всъщност бяха покани за една пиеса, организирана от местната църква, в която се разказваше за горещите пламъци на ада.

„Кой би искал да гледа тази второкласна постановка?”
„Аз повече няма да стъпя на църква....”
„Единственото нещо, което научих в църквата е, как да се чувствам виновен...”
Ходил съм на църква, получих си раните... не искам да се връщам там...”

През цялото време, докато надавах ухо, не мисля, че който и да било от препиращите се завърши мисълта си. Някой от близко стоящите ги прекъсваше, сякаш щеше да избухне от напрежение, ако не излееше собствената си жлъч в разговора.

„От къде на къде тези безочливи хора си мислят, че може да съдят?”
„Бих искал да знам, какво би си помислил Исус, ако влезеше в някоя от църквите днес?”
„Не мисля, че Той изобщо би си направил труда да отиде... Изглежда...”
„Ако случайно отиде, сигурно би заспал...”, той се задави от смях. „Или пък би умрял от смях…”
„Или би се разплакал”, предложи друг, който накара всички да замълчат и да се замислят за момент.
„Мислите ли, че Исус би облякъл костюм и…?
„Само, за да скрие под него камшика, с който ще изчисти мястото ..”

Нарастващата глъч привличаше вниманието на хората, които минаваха наблизо. Те забавяха крачка и ставаха част от вълнението. Някои се присъединяваха като кученца към купичка с храна заради страстите, които бушуваха и заради факта, че други бяха атакували нещо толкова свято като религията. Трети просто се размотаваха наоколо и питаха какво става. И така се оформи караница, като някои дори предизвикваха циниците, нападащи църквата. Из тълпата започнаха да се подмятат обвинения. Повечето от тях бях чувал и преди – екстравагантно удобство, лицемерие, скучни проповеди, винаги искащи пари и изтощени от твърде многото събрания. Тези, които защитаваха църквата трябваше да признаят някои от тези обвинения, но се опитаха да посочат и многото добри неща, които църквата беше направила. И точно тогава аз го забелязах. Възрастта му не можеше да бъде точно определена – някъде между края на 30-те и началото на 50-те си години. Трудно беше да се каже. Беше нисък, около метър и 60, с тъмна, чуплива коса и рошава брада. И косата, и брадата му бяха прошарени. Тъй като беше облечен с износена зелена фланелка, дънки и спортни обувки, аз си помислих, че може да е някой бунтар от миналия век, но той не се мотаеше безцелно наоколо.

Всъщност това, което улови погледа ми, беше неговата решителна походка, целенасочена към разгорещения дебат. Лицето му беше напрегнато като на немска овчарка, преследваща непривичен звук през нощта. Той някак си се сля с тълпата, за да изплува миг по-късно в центъра и, оглеждайки най-вече местните. Когато насочи очи към мен, аз бях завладян от силата на погледа му. Очите му бяха дълбоки и живи. Той изглеждаше така, сякаш знаеше нещо, което никой друг не знаеше.

Дебатът беше станал вече изключително враждебен. Тези, които атакуваха църквата, сега бяха насочили яда си към самия Исус, наричайки Го подигравателно измамник и самозванец. Както се очакваше, това накара тези, които защитаваха църквата да побеснеят от гняв. „Само почакайте, когато трябва да Го гледате в лицето, докато потъвате в ада!”, каза някой. Вече започвах да си мисля, че воюващите страни ще започнат да си разменят удари, когато странникът изстреля въпроса си към тях: „Вие изобщо си нямате на идея какъв всъщност беше Исус, нали?”

Думите се отрониха толкова нежно от устата на мъжа, колкото нежно подухваше бризът в короните на дърветата. Те бяха в пълен контраст с нажежения спор, който се вихреше около него. Те бяха произнесени толкова благо, че аз по-скоро ги прочетох по устните му, отколкото ги чух. Но въздействието, което имаха върху тълпата, беше удивително. Шумната глъчка утихна бързо, а на лицата, изпънати от напрежение, започнаха да се появяват учудени и озадачени изражения. „Кой каза това?”, беше неизговореният въпрос , които изпълваше очите по учудените им лица, докато се оглеждаха наоколо. Аз се подсмихнах под мустак, тъй като никой не поглеждаше към мъжа, който всъщност беше задал въпроса. Та, той беше толкова нисък, че погледът ти лесно можеше да мине над него. Аз обаче, наблюдавах и тълпата, и него, заинтригуван от поведението му. Докато хората се оглеждаха наоколо, той отново зададе въпроса си към талпата. „Изобщо, имате ли си на представа какъв точно беше Той?” В този момент всички погледи се насочиха към мъжа, който зададе въпроса.

„Ами, ти какво знаеш по въпроса, старче?”, попита някой с подигравателен тон, който струеше от всяка негова дума, но неодобрителният втренчен поглед на тълпата го накара да млъкне. Мъжът обаче, не бързаше да отговори. Неловка тишина висеше във въздуха. Размениха се няколко нервни погледа, свиха се рамене, но никой не проговори и не си тръгна. През това време мъжът внимателно изучаваше тълпата, опитвайки се да улови погледа на всеки. Аз погледнах на другата страна за момент. След малко извърнах глава обратно към него, надявайки се, че вече не гледа в моята посока. След кратък период от време, който ми изглеждаше непоносимо дълъг, той заговори. Думите му бяха насочени директно към мъжа, който беше заплашил останалите с ада. „Наистина нямаш представа какви са твоите мотиви, нали?” Гласът му беше изпълнен с тъга, а думите му звучаха като покана. Нямаше и следа от гняв в тях. Смутен, мъжът сви устни, сякаш не беше разбрал въпроса.

Странникът започна да говори отново и думите му се лееха меко. „Той не беше нещо особено, за да се загледате в Него. Ако минеше днес по улицата, никой от вас нямаше и до Го забележи. Определено Той нямаше да се впише във вашата тълпа. Но Той беше толкова добър и нежен човек, какъвто не сте срещали. Той можеше да накара хулителя и клеветника да млъкнат, без дори да повиши тон. Той не беше кавгаджия, никога не привличаше вниманието към Себе Си, нито се преструваше, че харесва това, което наскърбява душата Му. Той беше истински до самата Си същност, а в сърцевината на самото Си същество таеше Любов.” Странникът замълча за момент и поклати глава. „О, ако знаете как само обичаше Той!”

Сега очите му гледаха отвъд тълпата., сякаш надничаха в отминалото време и пространство. „Ние дори не знаехме какво е Любовта, докато не я видяхме в Него. Дори и тези, които Го мразеха, също видяха любовта в Него. Той обичаше и тях, надявайки се, че някак си ще намерят начин да осъзнаят кой всъщност вървеше между тях. И с всичката тази Любов, която притежаваше, Той беше абсолютно честен. Дори, когато Неговите дела или думи, изваждаха на яве и най-тъмните мотиви на хората, те не се срамуваха. Те се чувстваха в безопасност, наистина в безопасност с него. Неговите думи не съдържаха и частица осъждение, а една настойчива молба да дойдат при Бог. Ако някои би ви уловил в момент, когато вършите нещо нередно, вие бихте пожелали това да е Той. Той не си губеше времето в подигравки над другите нито над религиозните капани, в които бяха попаднали.” Той погледна към тези, които току що го бяха направили. Ако Исус имаше да им каже нещо, той просто го казваше и продължаваше напред. Тогава ти разбираш, че си толкова обичан – толкова много, както никой не те е обичал до сега.”

Тук мъжът спря, затвори очи, стисна устни, сякаш сподавяше сълзите, които биха го размекнали, ако им се поддадеше. „Аз не ви говоря за някакъв сълзлив сантиментализъм. Той обичаше. Наистина обичаше. За Него нямаше значение какъв си – фарисей или проститутка, ученик или сляп просяк, евреин, самарянин или езичник. Неговата Любов беше предназначена за всеки. И много хора я прегърнаха, когато Го видяха. Въпреки, че само неколцина Го последваха, за краткия миг, когато Неговото присъствие беше наблизо, те усещаха свежест и сила, които не можеха да отрекат дори години по-късно. Той беше някой, който явно знаеше всичко за всеки, но въпреки всичко ги обичаше дълбоко.”

Той замълча и обходи с поглед тълпата, докато говореше. Поне тридесет души се бяха събрали, да го слушат. С очи, твърдо приковани в мъжа и със зяпнала от смущение уста, аз мога да запиша думите, които той каза, но съм напълно безсилен да опиша влиянието, което те имаха над тълпата. Никой, който беше достатъчно близо, за да ги чуе, не можеше да отрече тяхната сила и истинност. Те изтичаха от самите дълбини на сърцето.

„И когато Той висеше на този отвратителен кръст”, очите на мъжа продължаваха да гледат към дърветата, които се извисяваха над нас, „Тази любов се изливаше към присмехулниците и обезверените Му приятели. Докато се приближаваше към мрачната долина на смъртта, натоварен с мъка и болка, поради отделянето Му от Отца, Той продължаваше да пие чашата, която щеше да унищожи нашето своеволие и срам. В цялата човешка история не е имало по-изящен момент от този... Неговото страдание стана проводник на живота Му, който Той сподели с нас. Той не беше някой луд. Той беше Синът на Бога, принесен в жертва, за да може да осигури на вас свободен и пълен достъп до Баща Си.”

Докато той продължаваше да говори, аз бях завладян от интимността на неговите думи. Този човек говореше като някой, който е бил с Исус. Всъщност аз си помислих: „Ама, този мъж изглежда точно, както съм си представял апостол Йоан.” В момента, в който тази мисъл мина през ума ми, той изведнъж спря по средата на изречението, обръщайки се надясно. Неговите очи зашариха из тълпата, сякаш търсеха нещо. Изведнъж погледът му се закова в мен. Косата по врата ми настръхна и по тялото ми полазиха тръпки. Той задържа погледа си върху мен за момент, след което кратка, но уверена усмивка се изписа на устните му, докато ми намигна и кимна с глава. Поне така си спомням всичко. Стоях втрещен. Ама, той мислите ми ли четеше? Не, това би било глупаво. Дори и да беше Йоан, той не би могъл да чете мисли. Какво си въобразявам? Няма начин той да е Неговият 2000-годишен ученик. Беше невъзможно. Когато мъжът се обърна на другата страна, аз се извърнах и погледнах зад себе си, за да видя, дали някой друг случайно не е бил мишена на неговия поглед. Не, никой около мен не даваше признак, че е забелязал неговото намигване и усмивка. Стоях сащисан, сякаш една заблудена футболна топка ме беше ударила по главата. Електричество прониза тялото ми, докато въпроси препускаха щуро из ума ми. Трябваше да разбера кой е този странник.

Тълпата нарастваше, докато все повече и повече хора надничаха любопитно, за да разберат какво става. Дори странникът започна да се чувства неудобно от сцената, която се разиграваше там. „Ако аз бях на ваше място”, каза той с усмивка на лице, намигайки с поглед, насочен към тези, които започнаха спора, „аз не бих си губил времето да споря по религиозни въпроси, а бих се опитал да разбера, колко много Исус иска да бъде мой Приятел. Той ще се грижи за вас, и ако Му дадете шанс, Той ще стане по-реален и истински за вас, отколкото е вашият най-добър приятел. И вие ще Го цените повече от всичко друго на света. Исус ще ви даде цел и пълнота в живота, които ще ви помогнат да преминете през всеки стрес и болка, и ще ви променят отвътре навън, за да ви научат, какво са истинските свобода и радост.” Като каза това, той се обърна и си проправи път през тълпата в посока обратна на моята. За момент никой не помръдна и не каза нищо. Несигурни как да сложим край на спора и да се разотидем. Опитах се да си проправя път през тълпата, за да мога да поговоря с този човек насаме. Дали наистина той беше Йоан? И ако не е, кой беше тогава? Как би могъл да знае всички тези неща, свързани с Исус, за които говореше с такава увереност?

Беше трудно да си пробия път през всички тези хора и в същото време да държа Йоан под око. Тъкмо се измъкнах измежду хората, когато видях Йоан да се шмугва в пресечката между две сгради. Той беше влязъл в Алеята на дъвките – една тухлена стена, дълга 40 ярда, която свързваше търговския център с един обществен гараж. Тя беше получила името си поради стотиците надъвкани дъвки, залепени на стената по време на изминалите години. Този странен спектър от цветове представляваше внушителна гледка, граничеща с гротеска. Мъжът беше на около 15 фута пред мен, когато го изпуснах от поглед, но аз с облекчение знаех ,че бих могъл да поговоря с него, тъй като никой друг не го беше последвал. Завих зад ъгъла, готов да му извикам да спре, но вместо това изненадано спрях, загледан из улицата. Тя беше празна. Обърнах се назад озадачен. Дали наистина беше завил в тази пресечка? Огледах се и в двете посоки, но не забелязах зелена фланелка като тази, която той носеше. Не. Той зави точно тук. Бях сигурен. Но нямаше как да извърви 40 ярда за 3 секунди. Толкова ми отне да завия зад ъгъла. Сърцето ми започна да бие лудо. Щях да го изпусна.

Панически хукнах надолу по алеята, профучавайки покрай залепените по стената цветни дъвки. Нямаше вход или кътче, където да се е шмугнал. Накрая се втурнах към паркинга, проучвайки с поглед всяко негово ъгълче. Нищо. Няколко души излизаха от колите си, но нямаше и следа от странника. Объркан, аз хукнах нагоре по алеята и после по улицата, търсейки и най-малкия признак от зелената фланелка. Молейки се да го видя отново, погледнах през витрините на близките магазини, вглеждах се в преминаващите наблизо коли, но без никаква полза. Той изчезна. Идваше ми да се сритам, задето не го бях следвал по-отблизо. Накрая седнах на една пейка малко смутен от всичко, което се беше случило. Масажирах челото си, като се опитвах да уловя поне една свързана мисъл. Едва успявах да завърша едно изречение мислено, когато друга мисъл нахълтваше без покана в ума ми. Кой беше той и къде изчезна? Думите му бяха докоснали най-страстния копнеж, който имах в душата си, а закачливото му намигване все още ме караше да настръхвам. Знаех, че никога повече нямаше да го видя и зачеркнах тази сутрин като едно от тези необясними събития в живота, които нямат никакъв смисъл. Аз обаче, грешах.


Глава 2. РАЗХОДКА В ПАРКА

През седмиците, които последваха, аз хиляди пъти повтарях в ума си събитията от онази сутрин, опитвайки се да възстановя думите на мъжа в мислите си. Идеята, че той ми напомня апостол Йоан отшумяваше, освен факта, че той сякаш го потвърди с проникновеното си намигане.

Възможно ли е обаче, Йоан да е жив след две хиляди години? Възможно ли е неговото появяване да е чудо – така, както Мойсей и Илия се появиха на Планината в присъствието на Исус? Дори да беше той, можеше ли да прочете мислите ми или пък да изчезне толкова бързо? Препрочетох загадъчните думи на Исус към Петър за бъдещето на Йоан. Той искаше само да предупреди Петър, че ще дойде ден, в който хора ще го предадат на смърт заради приятелството му с Христа. Обезпокоен от думите Му и може би страхувайки се, че ще трябва да извърви този път сам, Петър посочи Йоан и попита за неговото бъдеще. Отговорът на Исус шокира всички: „Ако Аз искам той да остане, докато се върна, тебе що ти е? Ти само Ме следвай!” В своето Евангелие Йоан написа, че думите на Исус предизвикали слух между учениците Му, че Йоан нямало да умре. Йоан обаче, продължава, че всъщност Исус не е имал точно това предвид. Той само бил казал „ако”. Очевидно думите на Исус са били най-вече урок за Петър, а именно – той да следва начертания за него път от Бог, без да се сравнява с останалите. Без съмнение – безценен урок, но дали Исус не е искал да каже още нещо?

Отново преповторих събитията от онази сутрин. Не ми помогна фактът,че разказах цялата история на жена си и на някои близки приятели. Те ми изтананикаха мелодията от „Зоната на здрача” и се изсмяха. Техният отказ да ме приемат сериозно, ме накара да се почувствам още по-несигурен за това, какво всъщност се беше случило през онзи ден. Това, което не можех да отрека обаче, беше фактът, че който и да беше този мъж, неговите думи разтърсиха основата на моето християнство. Никога преди това не бях чувал някой да говори за Исус по този начин и да разпали такъв неутолим глад в мен, да науча повече за Този Исус, Който си мислех, че познавам.

През следващите няколко седмици аз прочетох всички Евангелия отново, но този път с поглед, насочен отвъд уроците, които Исус поучаваше, за да разбера какъв всъщност беше Той. Осъзнах, че дори и да бях християнин от повече от 20 години, аз нямах изградена представа, каква личност е бил Исус и нямах представа как да променя този факт. Колкото повече се опитвах, толкова повече се ядосвах. Хвърлих се в моето служение още по-настървено, опитвайки се да погреба глада и въпросите, които този странник беше разпалил в мен. Четири и половина месеца тези първоначални събития щяха да станат дори и още по-непонятни. Реших да отделя тази сутрин, за да поуча малко, тъй като се откри една необичайна за мен възможност да изнеса урок в неделното училище, но една поредица от лошо с течение на обстоятелствата ми попречи дори да отворя книгите си.

Първо пред доброволеца, който се занимаваше с озвучителната техника изникна възможност да пътува извън града, така че нямало да дойде в неделя на църква. Можело ли да намеря кой да го замести? После една жена ме посети, за да се оплаче, колко неприятелски настроена била нашата църква. Тя я посещавала вече две години и още никой не я бил поканил да се разходят.

След това Бен и Марш Хопкинс се отбиха, за да ми кажат, че тази вечер няма да дойдат на събранието ни на домашната ни група. Това беше третият пореден път, който пропускаха да дойдат. Много лош пример за останалите от страна на човек, който беше мой помощник – водач. Когато ги притиснах, да си кажат какво не е наред, те си признаха, че не се чувстват щастливи в църквата и дори си мислели да напуснат. Опитах се да ги убедя да не го правят. Бях инвестирал неизброими часове в тяхното обучение да водят своя собствена домашна група – как можеха да напуснат точно сега? Децата им посещаваха младежка група в друга църква, по-близо до вкъщи, а те от известно време не се чувствали особено комфортно в тази църква, тъй като тя започнала да става много хладна. Когато дойдоха за първи път на църква, те бяха пред развод.

Прекарах часове с тях, опитвайки се да им помогна да преосмислят брака си. И сега, когато вече бяха в позиция да дават нещо на църквата, те бягаха към по-сини хоризонти. И за капак на всичко беше телефонното обаждане на пастора, с което искаше да отложи срещата с някои от хората в църквата по нашата програма, насрочена по-рано. Той просто си каза, че днес не му се занимава точно с това. Направо побеснях и трябваше да изляза навън за глътка чист въздух. Вратата на офиса издаде яда ми пред колегите ми, тъй като я затворих по-силно, отколкото възнамерявах. Секретарката ми се позачуди, а останалите извърнаха глави към коридора. Направих крачка назад към вратата раздразнено, сякаш тя беше възпроизвела този трясък от само себе си.

Обръщайки поглед назад, очите ми попаднаха на табелката с надпис: „Джейк Колсен – помощник пастор”. Все още си спомням първия ден, когато прекрачих прага на тази врата, изненадан, че табелката с името ми беше окачена на нея, вдъхваща страхопочитание от отговорностите, които стовари на раменете ми. Никога не си бях правил планове за служение с пълно работно време, но в момента, в който преминах през тази врата, се почувствах така, сякаш всичките ми мечти се бяха сбъднали. Четири години по-късно тези мечти се оказаха недостижими... както винаги.

Като син на родители от работническата класа бях израснал в църква. Дори през буйните 70 години, когато бях тийнейджър, никога не се отдалечих от своите духовни корени. След като завърших колеж през 1979 г. със специалност Бизнес, аз започнах работа в агенция по недвижими имоти в Кингстън – разрастващ се град в плодородните обработваеми земи на централна Калифорния. Икономическият бум през 80-те и началото на 90-те год. ми помогна да изградя доходен бизнес и чудесна репутация.
Жена ми и аз бяхме помогнали при сформирането на паството, където работех в момента. Преди 15 години няколко семейства и ученика от местния колеж, разочаровани от игрите на традиционната църква, която посещавахме, решихме, че ще е по-добре да изградим нова. Отначало се събирахме по домовете, наслаждавайки се на общението по между си. Скоро след това наехме сграда и се насочихме към обществеността. В началото растяхме бавно, но през последните 10 години достигнахме 2000 члена, построихме си собствена сграда и сме пълен състав пасторски персонал.

О, колко поласкан бях, когато пасторът ме покани да стана част от персонала и да ръководя бизнес делата, помагайки му. По това време бях на 39 години. Изключително успешен в професията си, грижейки се за две малки деца. Неделното училище за възрастни, в което преподавах, беше едно от най-популярните занимания в програмата ни и вече бях завършил два семинара успешно. Той ми каза колко много се нуждаел от мен, как съм щял да го отменя в някои отговорности, за които той нямал никакъв талант. Дори и да печелех повече от необходимите ми пари в бизнеса с недвижими имоти, аз знаех, че това бяха само пари – „бог Мамон”, за който бях чувал да се проповядва. Дали не пилеех времето си за задоволяване на собствените си интереси? Какво е наистина значението на живота ми? Аз рядко намирах време за нещата, които считах за най-важни и затова приех работата, надявайки се най-сетне да успея да потуша надигащата в мен се вина. За известно време успях да го сторя. За първите 1-2 години аз бях пленен от важността да бъда член от персонала на растяща църква и разполагах с доста време за молитва и четене на Библията. Скоро, както се очакваше, товарът започна доста да ми натежава. Не само, че работех на пълен работен ден, но и отсъствах от вкъщи 5 или 6 вечери в седмицата. Не ми оставаше никакво време да поработвам странично в агенцията за недвижимо имущество, опитвайки се да компенсирам по-ниската си заплата.

Когато недоволството ми започна да расте, аз често намирах разтуха в дългите разходки. Казах на секретарката си ,че ще отсъствам за малко и излязох от сградата на духовенството, отправяйки се към парка на две пресечки разстояние. Той се превърна в мое убежище и понякога дори в „скришната ми стаичка” за молитва, въпреки че в последно време не бях ходил там често поради задушните горещи месеци на лятото в централната долина. Днес беше около 20 и няколко градуса – сигурен знак, че лятото скоро ще да си замине и ще настъпят хладните есенни дни.

Завивайки зад ъгъла, изненадано видях, че паркът е пълен с деца и тогава си спомних,че съпругата ми каза, че няма да е нормален училищен ден. Разочарован започнах да обхождам с поглед парка, за да видя дали ще намеря някое тихо кътче, където да се завра на спокойствие. Точно в този момент го забелязах – една самотна фигура на пейка в другия край на парка. Дори и от това разстояние той приличаше на странника, който видях в Сан Луис Обиспо. Сърцето ми прескочи един удар. Доста често бях молил Бог да ми даде възможност да поговоря с този мъж, но май бях изгубил всяка надежда. Мисълта за него събуди необикновените спомени от онази сутрин и погледа, който беше проникнал в сърцето ми. Почти бях убеден, че не е той, но реших да погледна по-отблизо. Та, нали така или иначе бях в парка? Докато го приближавах, забелязах че на ръст е същият, но беше със слънчеви очила и бейзболна шапка, което ме накара да се усъмня. Той сякаш беше загледан в далечината, без да долавя приближаването ми. Не можех да сваля очите си от него, а сърцето ми биеше лудо. Ама, кой е той? Какво да правя? Когато го подминах, той обърна глава и аз моментално обърнах поглед на другата страна. Нямаше начин да е той, а и не можех да се реша.

Нямах представа какво да кажа, така че продължих да вървя по алеята. Бях на около 10 ярда от него, когато събрах достатъчно кураж да се обърна назад и преструвайки се, че оглеждам парка, аз отправих поглед към човека на пейката. Определено приличаше на него. Той обърна глава и отново погледна в друга посока, чувствайки се неловко. И преди да се усетя, аз продължих пътя си. Пет ярда по-нагоре имаше и друга пейка. Отбих се към нея и седнах, имайки възможност да виждам какво става в другата посока. Мъжът току що беше станал от пейката и се беше отправил в обратна посока. О, не! Какво да правя ? Сега или никога. Скочих от пейката и тръгнах след него, настигайки го. Най-накрая бях достатъчно близо до него и трябваше или да го подмина отново или да го заговоря. „Извинете, господине”. Думите се отрониха от устните ми, преди да се усетя. Той се спря и се обърна. „Да”. Едносричният отговор беше оскъдна следа, но гласът ми прозвуча познато. „Може би ще ви се стори смешно, но вие приличате на някого, когото срещнах преди няколко месеца в центъра на Сан Луиз Обиспо. Има ли шанс да сте вие?” Очилата се вгледаха в мен безизразно.

Само да можех да зърна очите му, щях да знам със сигурност дали е той. „Всъщност да, аз бях там преди няколко месеца, но само за няколко дни. Срещали ли сме се?” „Не, но един човек, който много прилича на вас се намеси в спор между няколко души”. „Може и аз да съм бил”, отговори той, свивайки рамене. „Този спор беше на религиозна основа. И ако сте същият мъж, вие се намесихте в разправията и говорихте за Исус и колко много Той обича хората. Сещате ли се?” „Да, аз често говоря с хората, особено тези, които търсят духовните неща.” „Казвам се Джейк Колсен”, казах аз и протегнах ръката си към него. „Здравей, Джейк! Аз съм Йоан”, каза той, подавайки ръка в отговор.

Нито следващият ми дъх, нито думите излязоха лесно от устата ми. Изгубих дъха си, сякаш някой ме беше ударил в стомаха. „Вие същият човек ли сте, който говори с тези хора? Беше събота сутринта. Видяхте ли ме там?” „Не си спомням да съм те забелязал, но звучи сякаш съм бил аз, тъй като често съм въвлечен в подобни разговори”. „Може ли да поговорим?”, попитах аз, поглеждайки часовника си и осъзнавайки, че имам само 30 минути на разположение преди една уговорена среща в офиса.

Посочих с глава към близката пейка. „С удоволствие”. Ние седнахме на пейката, като всеки от нас беше втренчил поглед в парка. „Знам,че ще ти прозвучи налудничаво”, най-сетне започнах аз, „но се молех за шанс да те срещна отново. Твоите думи наистина ме докоснаха онзи ден. Ти говореше за Исус по такъв начин, сякаш си бил лично с Него. И в даден момент дори се зачудих, дали ти не си апостол Йоан”. Той се усмихна под мустак. „Няма ли да съм малко старичък в такъв случай?” „Знам, че звучи неправдоподобно, но в момента, в който тази мисъл мина през ума ми, ти се спря по средата на изречението, обърна се към мен и кимна с глава, сякаш се съгласи с мен. Опитах се да те настигна, след като си тръгна, но те загубих в тълпата.” „Може би не е трябвало да се срещнем тогава. За това пък сега сме тук. За какво искаш да говорим?” „Ти ли си?” „Кой да съм?” „Ти ли си Йоан?” „Йоан ученикът на Исус ли?” Той се засмя, очевидно развеселен от въпроса ми. „Ами, ти чу вече името ми и аз смея да твърдя, че съм ученик на Исус.” „Разбирам. Обаче, Йоан ли си?” „Толкова ли е важно това за теб?” „Ако си ти, искам да ти задам няколко въпроса.” „А ако не съм?”

Не знаех какво да му отговоря. Бях дълбоко разтърсен от неговите думи, който и да беше този мъж. Той знаеше някои неща за Исус, които на мен ми бяха убягнали. „Предполагам, че искам да говоря с теб така или иначе.” „Защо?” „Думите ти в Сан Луис ме впечатлиха силно. Изглежда ти познаваш Исус по начин, по който аз само се надявам да Го познавам. Аз съм пастор на една църква в града – Сити Фелошип център. Чувал ли си я?” „Не, не мисля”, поклати той глава. Неговият отговор малко ме засегна. Защо да не е чувал за нас? „Ти наоколо ли живееш?” „Не, всъщност съм за първи път в Кингстън.” „Така ли, какво те доведе насам?” „Може би твоите молитви”, каза той, смеейки се. „Не съм много сигурен какво точно ме доведе тук.” „Слушай, трябва да тръгвам след няколко минути, може ли да се срещнем отново?” „Не знам, аз нямам свободата да се обвързвам с обещания за срещи. Ако наистина трябва да се срещнем, аз съм сигурен, че ще се видим отново. Това се случи без уговорка нали?” „Би ли дошъл на вечеря довечера? Ще поговорим тогава.” „Съжалявам, не. Имам ангажимент тази вечер. Какво не е наред?” Ох, от къде да започна? Толкова много неща исках да го питам, но ми оставаха само 20 минути преди да се втурна обратно към офиса и пак щях да закъснея. „Наистина съм объркан. Изглежда, че всички, с които разговарям напоследък се чувстват някак си празни – дори и християни, които познавам от 20 години. Вчера се срещнах с един от нашите по-възрастни братя, за който винаги съм си мислел, че е непоклатим като скала. Джим е доста разочарован от всичко. Той ми сподели, че често си е задавал въпроса, дали наистина Бог е реален и дали това християнство не е просто една измислица”. „Ти какво му отговори?” „Опитах се да го окуража. Казах му, че не можем да се доверяваме на това, което виждаме, а че трябва да живеем чрез вяра, че е направил много хубави неща за Бог и че Бог ще го възнагради някой ден за това. Ние просто трябва да бъдем верни, а не да се доверяваме на чувствата си.” „Значи ти си му казал, че няма никакво право да се чувства по този начин или да задава въпроси, така ли?” „Не, не казах това.” „Сигурен ли си?” Въпросът беше зададен нежно, без грам обвинение в него.

Замислих се, опитвайки се да възпроизведа, какво точно бях казал... „Трябва да разбереш нещо, Джейк. Този живот в Исус е напълно реален. Той не е игра. Когато хората усещат, че нещо не е наред, знаеш ли какво съм установил? Че наистина не е наред.” „А пък аз му казах да не обръща внимание на тези мисли”. По-скоро казах тези думи на себе си, отколкото на Йоан, поклащайки глава в момента на прозрението си. „Мислиш ли, че си му помогнал?” „Ами, не знам, окуражих го доста и той сякаш се почувства по-добре.” Йоан не каза нищо, оставяйки ме да се замисля над казаното.

„Прав си. Хич даже не му помогнах. Аз го обвиних.” „Мислиш ли, че той ще дойде отново при теб следващия път, когато тези мисли го завладеят отново.” Просто поклатих глава, съжалявайки за всяка дума, която бях казал вчера на оня брат. Трябваше да му звънна и да опитам отново...

„Ами ти, Джейк? Какво ще кажеш за себе си?” „За кое?” „Вярата ти. Преживяваш ли Божия начин на живот до такава степен, че да Го желаеш?” „Ами, понякога много се нервирам, както днес например. Но като цяло не се сещам за друго, което бих искал да правя освен това, което върша в момента.”
Йоан не помръдна. „Разбира се, липсват ми парите и свободното време, които имах преди, но това, което върша в момента, си струва. Ние оказваме голямо влияние върху този град.” Той отново нищо не отговори. И аз не знаех какво повече да кажа, но още преди да се усетя, сълзи започнаха да пълнят очите ми. Опитвайки се да си поема въздух, изведнъж се почувствах ужасно самотен.

Най-накрая Йоан се обърна към мен: „Аз не говоря за това, което вършиш. Изпълнен ли си с любовта на Исус така, както беше изпълнен в деня, когато Го срещна за първи път?” Думите му си проправиха път към душата ми и аз се почувствах така, сякаш вътрешностите ми се разтопиха като бучка масло в горещ тиган. Не можах да отговоря, подсмърчайки... Когато най-после успях да кажа нещо, думите ми излязоха с дълга гърлена въздишка. „Не. Това не ми е случвало дълги години. Струва ми се,че колкото повече неща върша за Господ, толкова повече Той се отдалечава от мен.” „Или може би ти се отдалечаваш от Него?” „Какво?!”

Който и да беше този мъж, той определено гледаше на всичко под различен ъгъл. „Знаеш ли защо се чувстваш толкова празен?” „Да ти кажа честно, не съм се замислял върху това, Йоан. Наистина съм много зает и изглежда сякаш Бог ме използва, за да докосва другите чрез мен. Просто си мислех, че това е начинът, по който всичко трябва да става. Не се замислям много. Обезкуражавам се. Искам да кажа, че имам много неща в живота, за които трябва да съм благодарен: любяща и разбираща ме съпруга, чудесни деца, хубав дом. Служа на Бог с всичко, което имам, но е празно тук”, казах аз, удряйки се в гърдите и очите ми се навлажниха още повече. „Джим те уплаши, нали?” „А?!” За втори път той ме удиви. „Може би ти се чувстваш толкова празен отвътре, колкото и той, но не си го признаваш.” „Никога нямаше да се сетя за това, но си спомням колко неудобно се чувствах, докато говореше. Той ми задаваше въпроси, на които аз не исках да отговоря.” „Знаеш за какво става на въпрос нали, Джейк?”, попита Йоан, скръствайки ръце на гърдите си, загледан в игрището.

„Става въпрос за живота – Божият истински живот, изпълващ твоя. Той навлиза в теб, така че ти да не подхранваш никакви съмнения повече за Неговата реалност. Това са този вид взаимоотношения, на които Адам се наслаждаваше, докато ходеше с Бог в Едемската градина и чу Неговия велик план за Един, чрез Който Той щеше да изяви Своята реалност. Това е този вид живот, който Исус живя и който беше повече от достатъчен, за да посрещне всяка нужда, която изникваше пред Него – от храненето на тълпата с обяда на малкото момче, до изцелението на жената, която докосна края на дрехата Му. Този живот не е някаква философска идея, която можеш да постигнеш чрез медицината или чрез дискутиране на някакви си теологични абстракции. Този живот е пълнота. Той е свобода. Този живот е радост и мир, без значение какво се случва – дори и докторът използва думата, започваща с „р”, подавайки резултатите от медицинските изследвания. Това е този начин на живот, който Той дойде да сподели с всички, които ще се откажат да контролират собственият си живот и ще прегърнат Неговия. Това определено не е животът, в който много хора вярват – като да работиш усилено, да построиш големи служения или нови сгради. Това е живот, който можеш да видиш, докоснеш и вкусиш; живот, на който да се наслаждаваш всеки ден. Знам, че думите ми не могат да опишат точно това, което искам да ти кажа, но ти разбираш, нали? Имал си такива моменти, нали?”

„Да, имал съм, но те винаги бяха толкова краткотрайни. Спомням си какво беше през ранните дни, но сега съм толкова далеч от всичко това! Какво не е наред с мен? Как е възможно да съм християнин от толкова година, да съм толкова активен член на църквата и все още да не съм разбрал нищо? Как можах да загубя връзката с този живот? Не съм го направил нарочно.” „Виждал съм това да се случва отново и отново.”, отговори Йоан. „То е като епидемия в наши дни. Някак си нашите духовни преживявания правят неправилните неща по-важни и така се отделяме от Неговия истински живот. Това се случи и с ранната църква. Спомняш ли си какво стана в Ефес? Какво Исус им каза с посланието Си в Откровението? Тяхната теология беше безпогрешна. Те знаеха истината толкова добре, че можеха да забележат греха като муха в купичка супа от сто крачки разстояние. Те не се страхуваха да се изправят срещу тези, които израстваха в служението, за да разберат, дали говорят истината и срещу тези, които измисляха послания само, за да си изградят име. Тяхната издръжливост по време на страдание беше втората по сила в целия християнски свят. Страданията, които понасяха, сякаш ги правеха по-силни и те никога не се оплакаха, когато бяха наранявани от други. Но въпреки това Исус беше ли доволен от тях.” Скоро бях поучавал по този пасаж, така че знаех за какво говори Йоан. „Не. Той ги смъмри за това, че са оставили първата си любов.”

„Точно така. Удивително, нали? Това, което им липсваше, беше създало такъв вакуум, че всички добри дела, които бяха извършили, бяха погълнати от него. Те бяха изоставили пленителната любов, която изпитваха към Исус в началото. Без нея тяхното служение нямаше никакъв смисъл. Може да си зает до такава степен, работейки за Него, че да изпуснеш момента да Го познаеш. Твърде малко от всичко, което вършеха, беше мотивирано от любов към Него или Неговата любов към тях. Така че, то беше не само безполезно, но всъщност и разрушително.” „Но това съм аз! Ти говориш за мен!” „Това е стара история, Джейк. Тя се е повтаряла милиони пъти под милиони различни имена. Спомняш ли си деня, в който любовта на Исус за първи път улови сърцето ти?”

Спомените нахлуха в мен. „Да, бях ученик на около 12-13 години, но знаех,че нещо се случва с мен. Родителите ми заедно с 30 други души бяха в съседната стая и се молеха. Те бяха там вече четири часа и не даваха никакъв признак, че ще се откажат скоро. И което е по-важно, те се наслаждаваха на времето, прекарано в молитва. Това се повтаряше всеки петък вечер. Те едвам чакаха да се съберат заедно и да се молят. Понякога пееха, друг път се смееха и дори плачеха. Те рядко свършваха преди 23:00 часа и много често продължаваха да се молят и след това. Така дойде промяната в живота на родителите ми, които като нас бяха израснали в църква. Ние бяхме трето поколение баптисти от страна на баща ми и презвитерияни от страна на майка ми. Родителите ми бяха активни членове в Баптистка църква, посещавайки редовно събранията и се включваха в най-различни комитети. Обаче, те сякаш не бяха щастливи. Някои сутрини ние дори ги убеждавахме да не ходим там. Но това, което се случваше в съседната стая, беше нещо съвсем различно. Никой не можеше да ги извлече от там дори и с камион. Те се бяха превърнали от едни мижави участници в църквата – в хора, изпълнени със страст за живот в Христа. В този процес Бог променяше живота им. Старите навици си заминаха. Присъствието на Бог стана по-силно и осезаемо отколкото нуждите им и те четяха Библията при всяка възможност. Това накара и нас, децата, да изпитаме глад. Те се молеха за нас и аз си спомням, че това беше първият път, когато познах живота на Бог. Дори си спомням, когато чух за първи път гласа на Бог.” „И какво се случи след всичко това?”

„През следващите няколко години всичко се разрастваше и те искаха църквата също да прегърне това нещо. Но изникнаха подозрения и започнаха да се подмятат обвинения. След като прахът от битката започна да се отлага, стана ясно, че родителите ми не са добре дошли повече в тази църква. Много от тях се отказаха от членството си, но това не стана пречка техният глад по Господа да охладнее. Те просто приеха всичко това като гонение. И тъй като вече не бяха желани в тяхната църква, те решиха да основат нова. На първото събрание присъстваха 80 души, натъпкани в една малка къща. Атмосферата беше нажежена. Те решиха да се организират, да намерят сграда и да си ангажират пастор.” И точно в този момент аз видях всичко толкова ясно! „И така, църквата бавно започна да умира”, промърморих аз, удивен от това прозрение. „Тяхното внимание беше толкова погълнато от работата, която вършеха, че загубиха радостта си от – просто да обичат Исуса.”

„Странно, нали? Създаването на нещо, което те са си мислели, че е църква, е сторило това, което гонението не е успяло. Това, което Отец би желал най-много от теб е ти да се потопиш в Неговата любов и до края на живота си да не мръднеш от там. Божият план от деня на сътворението до Второто пришествие на Христа е – да доведе хората до взаимоотношения на любов, която Отец, Синът и Святият Дух споделиха за вечността. Той не иска нищо по-малко от това и нищо различно.”

„Това не е Един далечен Бог, Който изпрати Сина Си със списък от правила и ритуали, които трябва да следваме. Неговата мисия беше да ни покани в любовта Си – да можем да изградим такива взаимоотношения с Неговия Баща, който Той нарича приятелство. Ние обаче, какво правим по въпроса? Така бързо сме завладени от работата в религиозна култура, процъфтяваща благодарение на чувството за вина и манипулации, че то поглъща самата любов, която Бог се стреми да подари.”

„В Ефес религията създаде фалшиви учители. В Галатия караше всички да спазват старозаветните ритуали. В наши дни тя иска да накара хората да участват в различните програми на църквата. Няма значение кое пречи на християните да са далеч от живота на Бог. Всичко ще свърши работа – само и само да ги накара да служат на съответния заместител, а не на истинското нещо. По-лесно можеш да забележиш проблема, когато става въпрос за обрязването, наложено в Ефес, отколкото идването на църква в неделя сутрин в Кингстън. Но и двете ще те заведат на едно и също място – отегчени и разочаровани вярващи, които вече не търсят и не искат да преживяват повече живота на Бог.”

Не знаех какво да отговоря. Не знаех дори дали съм съгласен с него. Как може ходенето на църква да се сравнява с обрязването? „Нека те попитам нещо, Джейк. Колко плочки има залепени на тавана на вашата църква?” Дори не трябваше да се замислям. „Има 312 цели и 98 половинки.” „От къде знаеш?” „Броя ги, когато ми доскучае.” „Май ти е доста скучно. Знаеш ли на колко други също им е скучно? Веднъж се запознах с едно момче, което събрало номерата на химните, за да види дали ще получи числото 666? Не мислиш ли, че хора, които трябва да поделят любовта на Бог заедно, не би трябвало да са толкова добри в тези неща – броене на плочки и т. н.? Това не е ли знак, че нещо не е наред?” Той беше прав. „Каква беше последната ти мисъл, когато пристигна в църквата миналата неделя сутрин?” Тук се замислих. „Ами, прегледах си записките, опитвайки се да намеря подходящия пример...” „Добре, но какво си каза, докато си паркираше колата пред църквата?” Отне ми момент да измъкна тази мисъл от паметта си. „Ще се радвам много, когато всичко свърши, за да се прибера в къщи?” Изсмях се на тази мисъл. „Но ти от къде знаеш?” „Не знаех, но пък не съм изненадан. Знаеш ли колко народ си мисли така, дори тези като теб, на които им се плаща, за да бъдат на църква?”

„Рутината убива живота, колкото и хубава да е тя.” „Какво искаш да кажеш, че разочарованието на Джим е нещо добро, така ли?”, попитах аз учудено. „Също както и твоето в момента, в който ти осъзнаваш, че рутината, в която се спъваш, определено не ти помага да желаеш да опознаеш Бог по-добре. Някои необичайни неща могат да се случат. Минавайки през една и съща програма след седмица може да износи и консервена кутия. Не си ли уморен да виждаш как година след година попадаш в едни и същи изкушения, молиш се за едни и същи неотговорени молитви и не виждаш никакво доказателство, че си израснал, за да различиш Божия глас по-ясно?” „Да, втръснало ми е.” Бях изненадан колко лесно думите се изплъзнаха от устата ми, а заедно с тях и раздразнението ми.

„Тогава защо продължаваш да правиш всичко това? Отговорът на този въпрос, Джейк, ще ти разкрие повече за самия теб отколкото за църквата. Засега бъди честен със себе си и си признай, че си отегчен и разочарован. Този Баща никога не се е отказал да сподели с теб приятелството Си такова, каквото ти Го позна, когато беше на 13 години.” „О, много вода изтече от тогава.” „Да, но всички тези неща не се задържаха дълго, нали? Ако бяха устояли на времето, ти нямаше да имаш нужда да прикриваш хора като Джим и да привдигаш духа му с успокояващи, но празни приказки. Вместо това приветствай техния кураж да се отнасят с духовния си живот като с нещо реално. И за да бъдем искрени, честността на Джим демонстрира повече вяра, от колкото твоето чувство за неудобство.”

„От теб не се изисква много, Джейк. Просто бъди честен с Татко и се съпротивлявай на желанието да пропълзиш обратно в черупката си и мълчаливо да понасяш безжизнеността си. Твоята борба произтича от призива на Божия Дух към твоя дух. Помоли Го да ти прости всичко, което е станало заместител на силата на Неговата любов и Го покани да ти разкрие как твоите благородни усилия за правенето на добри дела може би засенчват любовта Му към теб. Остави Бог да свърши останалото. Той ще те привлече към Себе Си.” Погледнах часовника си и осъзнах, че трябваше да тръгвам.

„Съжалявам, но трябва да тръгвам. Измина много време от тогава, Йоан, но въпреки всичко ще опитам отново.” „Добре. Няма ли да е страхотно да се събуждаш отново всяка сутрин с увереността, че Бог те обича, без да се опитваш да заслужиш тази любов чрез каквото и да било праведно дело от твоя страна? Това е тайната на първата любов. Не се опитвай да я заслужиш! Знай, че си приет и обичан не заради това, което можеш да направиш за Бог или пък надявайки се, че си достоен за Неговото приемане, а поради Неговото най-голямо желание да бъдеш едно от децата Му. Исус дойде да премахне всяко препятствие, което би попречило на това.”

Аз се приготвих да тръгна и сграбчих ръката на Йоан. Той стисна моята и я задържа за момент. „Изобщо не е трудно, Джейк. В това царство ти наистина получаваш това, което търсиш. Тази е основата на всичко. Ако търсиш общение с Бог, ще Го намериш.” „Тогава защо все още го нямам? Аз си мислех, че това е, което търся.” „Няма съмнение, че е така. Поне в началото си го търсел. Но на всичко това можеш да погледнеш и по следния начин – ако осъзнаеш къде стоиш в момента, ще разбереш, че всъщност си се стремял към нещото, в което се намираш.” Той пусна ръката ми. Думите му бяха толкова окончателни, а аз бях притиснат от факта, че има среща. Затова само кимнах с глава. В този момент изобщо не можех да осъзная това, което той казваше. „Надявам се да те видя отново.” „Мисля, че ще се срещнем отново, когато му дойде времето.”

Благодарих му, махнах му за довиждане и се втурнах през парка, закъсняващ за среща. Винаги ме е удивлявало, че най-великите пътешествия в живота ни започват с нещо толкова обикновено, че ние дори не осъзнаваме, че сме поели по пътя, докато не се обърнем и погледнем назад. Така се случи с мен. И на това наричаш християнско обучение?! Краткото време, което прекарах с Йоан в парка, се оказа по-скоро сломяващо духа, отколкото полезно. Въпреки, че си тръгнах доста развълнуван от новите възможности, които се очертаваха пред мен и прекарах остатъка от деня без стреса, който ме беше връхлетял по-рано, вълнението скоро започна да ме напуска. Трудно ми беше да си спомня всичко, което той каза, а и измислих стотици въпроси, които бих искал да му задам. Фактът, че нашата среща беше толкова кратка и че той не искаше да си уговорим среща направо ме вбесяваха.

Кой всъщност беше той? Да не би да е някой луд, който ме преследваше? Но Йоан не се държеше като луд. Чувствах се напълно комфортно, разговаряйки с него. Това ми напомняше за разговорите, които водех с баща си преди пет години – точно преди да стане катастрофата. Необичайно, но аз чувствах същата привързаност към Йоан, който и да беше той. Този човек беше подхранил глада ми да опозная Исус по-добре и този глад не беше отслабнал през изминалите месеци, въпреки че усилията ми да го задоволя се проваляха безславно. След тази случайна среща, всяка сутрин започнах да ставам с 45 минути по-рано от който и да е член на семейството ми, за да се моля и да чета Библията. Въпреки, че станах верен в начинанието си и го правех всеки ден, не мога да кажа, че настъпи някаква промяна. Същите стресови ситуации на работа и в къщи пропълзяха обратно.

Никоя от моите молитви не изглеждаше да е оказала някакво влияние върху нещата, за което се молех, дори и върху тези неща, за които се молех най-прилежно. Бях обезкуражен, но останах твърд. Тайно се надявах, че вече би трябвало пътищата ни с Йоан да се пресекат отново, но това не се случваше. Улових се, че през следващите няколко седмици аз го търсех навсякъде. Не отивах до магазина, не обядвах в ресторант и дори не шофирах, без да огледам всеки възможен човек, дали случайно не е Йоан. От време на време забелязвах някого, който имаше същия ръст или походка и това караше сърцето ми да прескача от вълнение, но когато се приближавах, мечтите ми за пореден път се изпаряваха. Дори няколко пъти се отклонявах от маршрута си, за да проверя дали случайно той не е в парка на онази пейка.

Представи си моята изненада, когато пет месеца по-късно видях неговото познато лице там, където най-малко очаквах, надничащо през стъклата на една от вратите в църквата. Беше неделя сутрин по време на най-голямата ни хвалебствена служба и аз вървях по централната пътека между редовете, като си бях надянал моето най-хубаво „какво ли щяха да правят без мен” лице, тъй като току що бях отстранил дразнещ шум от звуковата ни система. Всичко, което бях направил, беше да поразклатя някоя друга жичка под сцената, но някак си трикът се получи. Усещах погледите на хората, които ме наблюдаваха, докато вървях по пътеката, въпреки че пасторът се молеше. Бях свел глава, докато се приближавах до моя ред, когато хвърлих бърз поглед към вратата. Ето го! Нямаше начин да не позная тези очи. Сърцето ми почти спря да бие за момент. Аз подминах своето място, шмугвайки се през другата половина на двойната врата. Той стоеше отвън с намръщено лице и си спомням как си помислих, че той изобщо не се вписваше в обстановката на нашата сграда. Не знам защо останах с такова впечатление. Не беше поради дрехите му. Носеше спортна фланелка и панталони, напълно подходящи за нашите служби. Имаше няколко души с подобна на неговата брада и по-дълга коса, които посещаваха църквата ни. И въпреки това той някак си изобщо не пасваше на обстановката.

„Йоан, какво правиш тук?”, попитах го аз шепнешком. Той се обърна бавно към мен, усмихна се в знак, че ме е забелязал и отново се загледа през прозореца на вратата. След известно време каза: „Помислих си, дали не би имал малко време, да си поговорим?” „Къде се изгуби? Аз те търсих навсякъде.” Той продължаваше да гледа втренчено през стъклото. „Много бих искал да поговорим, но сега не е най-подходящият момент. В момента тече нашата най-голяма и най-важна служба.” Този път той не извърна глава към мен. „Да, забелязах.” Можех да чуя как паството се изправи на крака, докато хвалебствената група свиреше интродукцията към следващата песен. „Какво ще кажеш за по-късно, след службата?” „Аз просто минавах наблизо и реших да се отбия, да видя как я караш. Намираш ли отговори на въпросите си?” Мълчанието му ми подсказа, че не бях отговорил на въпроса му. Помислих, че може би ще трябва да му дам малко време, преди да отговори, но се получи толкова неловко, че нямаше как да кажа нещо. „Ами, как да ти кажа? Предполагам, че не. Всъщност изглежда, че колкото и усилено да се опитвам, толкова по-празен и сломен се чувствам. Май не си струва усилието.” „Добре”, кимна Йоан, продължавайки да гледа в залата. „Изглежда си научил нещо ценно.” „Какво?”, помислих, че не беше ме разбрал правилно. „Казах ти, че нищо не се получава. Наистина се опитвам много, но нищо не се получава. Как може да е хубаво? Само ме караш да се ядосвам.” „Разбирам”, отговори той, обръщайки се към мен. „Искаш ли да знаеш защо? Ела, ще ти покажа.” С тези думи той се обърна и ми направи знак с глава да го последвам.

Отправих се по коридора към крилото, където провеждахме обучението. Докато се отдалечаваше, аз погледнах обратно към залата. Не мога да го последвам точно сега. Трябва да съм вътре и да присъствам на службата. Ами, ако озвучителната система се развали отново? Ами ако...? Той зави зад ъгъла. Бях го загубил по този начин веднъж, нали? Без да имам време да обмисля, какво да сторя, аз се втурнах след него през фоайето. Зад ъгъла почти съборих едно младо семейство, което отиваше към залата. Извиних се, че така връхлетях върху тях, но те сякаш не забелязаха извинението ми... По лицата им се изписа смущение. „Веднъж да закъснеем”, въздъхна съпругата, „и виж кой ни хвана – единият от пасторите. Честно, ние никога не закъсняваме.” Надничайки през рамото й, видях, че Йоан се беше спрял, за да ме изчака. Беше се облегнал на стената и следеше нашия разговор. Той повдигна вежди нагоре, а усмивката на лицето му, изглеждаше някак закачлива.

„Хванах те!” Изведнъж се почувствах така, сякаш бях църковната полиция. Преди две седмици бях направил едно много внушително изказване, колко е важно да идваме навреме, за да не безпокоим останалите хвалители в събранието, поради това, че сме закъснели. Усетих как ушите на Йоан се насочиха към нашия разговор. „Ами, спукахме гума”, изстреля съпругът. „Имате късмет. Днес не раздавам наказателни билети за закъснение.” Засмях се аз, надявайки се да замажа неловкото положение. „Просто се радвам, че сте тук.” Прегърнах ги и ги съпроводих до вратата на залата. Когато отворих вратата, един от разпоредителите се втурна да им помогне, да си намерят места. Пресякох фоайето и се отправих към крилото, където провеждахме занятията. Йоан стоеше точно пред таблото с бюлетина на неделното училище, а закачливите му очи гледаха три инчовите букви, които изписваха: „Бях много радостен, когато ми казаха: Нека да идем в дома на Господа!”

„Какво означава това?”, попита той, рисувайки въображаема дъга с показалеца си, докато следваше написаното. „Че трябва да се радваме, когато сме в Божието присъствие.” Гласът ми неловко се изви в края на изречението, правейки го да звучи като въпрос. „Добър отговор. Защо сте го поставили тук?” „Това е нашето мисионерско изложение за християнско обучение”, отговорих аз, опитвайки се да изглеждам безразличен, но всъщност знаех, че той бие на някъде. Само не бях сигурен на къде. „Опитваме се да създавам приятна атмосфера, за да радват децата да посещават заниманията.”

„И тази сграда ли е Домът на Господа?”, попита той, сочейки двете посоки на коридора. Ах! Не ми хареса в каква посока пое този разговор. След кратка пауза отговорих: „Разбира се, всички знаем, че тези думи означават нещо по-велико.” Отчаяно търсех правилния отговор, обаче изпитах тревожното чувство, че нямам такъв в арсенала си. „Но какво си мислят хората, когато прочетат този надпис?” „Може би за тях означава това, че трябва да дойдат в нашата църква.” „Ти това ли искаш да си мислят?” Реших, че ако не му отговоря, разговорът просто ще продължи, но той отново замълча достатъчно дълго, за да не мога да понеса мълчанието му. „Предполагам, че да.” „Не осъзнаваш ли, че Евангелието ни освобождава от твърдението, че Бог обитава в сгради? За въвлечените в церемониите и ритуалите на храма хора това беше или най-страхотната, или най-ужасната новина. Учениците на Исус мислеха, че това е прекрасно. Те повече не трябваше да мислят за Бог като за някой, обгърнат с мантията Си и уединен в храма, до който имат достъп само отбрани люде.”

Долових тъга в гласа му и замълчах. „И така, Джейк, ако тази сграда не е Домът на Господа, къде тогава е Неговият дом?” „Ние сме този Дом”, казах аз, поклащайки глава и осъзнавайки колко глупаво ми изглеждаше вече този надпис. Чудех се дали Йоан знае, че всъщност той беше моя идея. Нямаше да му кажа. „Тогава как всички биха могли да отидат в себе си?”, въздъхна той безпомощно.

„Помниш ли какво каза Стефан, точно преди тълпата да започне да го замеря с камъни? Ето, виждам небесата отворени и Човешкия Син, стоящ отдясно на Бога. След тези думи те се нахвърлиха върху него. Това твърдение им напомняше за предизвикателството на Исус, че щял да разруши храма и да го издигне отново за три дни. Хората могат да бъдат много обидчиви, когато стане въпрос за техните сгради – особено, когато си мислят, че Бог обитава в тях.” Не казах нищо. Само кимнах с глава в знак на съгласие. „Те радват ли се, когато идват тук?” Отне ми миг, докато осъзная какво искаше да ми каже Йоан. „Надяваме се. Ние работим много.” „Определено изглежда така”. Очите на Йоан зашариха по таблото, където съобщения за тренировъчни семинари, срещи на персонала, занимателни дейности и молба за доставка на материалите, които ни бяха необходими, преливаха от рамките му. „Качествената програма изисква много работа.” „Несъмнено. И никакво чувство за вина, никаква манипулация”. Аз проследих погледа му, който се насочи към обявата за набиране на учители. Тя представляваше плакат с цветна рисунка на тийнейджър, облечен като пънк, намиращ се на улицата по среднощ. С големи букви в долния ляв ъгъл беше написано: „Само ако някой беше отделил време, да го научи за Исус... Стани доброволец днес!”

„Вина?! Манипулация?! Но ние не се опитваме да накараме хората да се чувстват виновни. Просто им съобщаваме фактите.” Той поклати глава и се отправи нататък по коридора. Обърнах се назад и погледнах към залата – ето къде трябваше да бъда! Но вместо това бързо реших да остана с него. В това време Йоан беше поел по друг коридор. Завивайки зад ъгъла, аз вече долавях детски гласчета, които пееха: „Ние всички сме по местата си с грейнали лица. Добро утро, добро утро на всички!”

Йоан надничаше през открехнатата врата. Няколко реда първокласници бяха насядали на малките си столчета, гледайки към учителката. Когато песента свърши, те започнаха да се въртят насам – натам, да се закачат и да се смеят. Едно момченце със светло син пуловер се извъртя и се изплези на едно от момиченцата. Когато то осъзна, че го наблюдаваме, моментално се обърна към учителката, преструвайки се, че внимава. Ние не можехме да видим самата учителка, но чувахме нейния умолителен глас, който идваше от дясно: „Нека да кажем стиха, който трябва да запомним”, тя буквално викаше. „Хайде, усмирете се или по-късно няма да има никаква закуска!” Очевидно заплахата имаше ефект, тъй като помещението утихна. „Кой си е научил стиха?” Няколко ръце се устремиха нагоре. „Нека да го кажем всички заедно: „Бях радостен, когато ми казаха... „ отсечените гласове започнаха монотонно: „Хайде да отидем в Дома на Господа, Псалм 122:1”. Повечето гласове утихнаха с изключение на едно момиченце, което искаше всички да разберат, че тя си знае стиха.

„Какво означава този стих?”, провикна се учителката, надвиквайки растящия шум. Две ръце се вдигнаха, като едната беше на момиченцето, което каза стиха силно. „Шери, кажи ни!” „Това е моята дъщеря!”, прошепнах аз на Йоан. Момиченцето се изправи. „Това означава, че ние трябва да се радваме, когато идваме на църква, защото тя е мястото, където Бог живее.” „Точно така”, каза учителката, а аз исках да потъна в земята от срам. Свих рамене, когато Йоан погледна към мен закачливо. После той каза само две думи: „Мотото работи.” Усмивката на неговото лице ме накара да се смутя, но той ясно ми даде да разбера, че не иска да ме накара да се почувствам неудобно.

Когато отправихме отново поглед към класа, учителката раздаваше златни звезди, изрязани от фолио, за да могат децата да ги залепват на едно табло, висящо на стената. Един вид, ние ги използвахме за стимул – когато детето посещаваше редовно занятията, беше си научило стиха или беше донесло Библията. В класната стая цареше хаос, докато получаваха звездите си, бутайки се едно друго, опитващи се да намерят името си на таблицата, ближейки лепенките, залепвайки ги на съответното място. Когато децата отново седнаха по местата си, учителката се отправи към таблото и посочи няколко реда. „Вижте колко много звезди има Боби, Шери също се справя добре, както и Лиз и Кели. Не забравяте, че първите петима ще получат специална награда в края на срока. Затова нека да се трудим усилено. Идвайте всяка седмици на църква, носете си Библиите и си учете стиховете.” „Направи си списък и го провери два пъти”, каза Йоан тихо. Отне ми минута да осъзная, че това всъщност беше една песничка за дядо Коледа, а не от нашата църква.

„Видя ли достатъчно?” обърна се той към мен. „Какво? Аз ли? Само те наблюдавам. Знам какво става вътре.” „Не съм сигурен”, Йоан се отдалечи от прозореца и се отправи нататък по коридора, спирайки се до новия ни фонтан. Той постави дясната си ръка на гърдите си, а с лявата започна да масажира сведеното си чело. „Джейк, забеляза ли момиченцето с късите панталонки и ярко жълтата фланелка, което седеше до дъщеря ти?” „Не, не обърнах внимание.” Ами, нямаше и за какво толкова да го гледаш. То не вдигаше шум. Просто си седеше с кръстосани ръце и наведена глава.” „О, знам за кого говориш. Трябва да е бил Бенджи.” „Бенджи. Забеляза ли, че той не знаеше нито дума от стиха, който би трябвало да знае. Той дори не стана да си получи звездата за това, че днес присъства.” „Не, не забелязах.” „Ти как мислиш? Как се чувства той след всичко това?” „Надявам се, че го е стимулирало да работи по-добре, да си носи Библията, да идва по-често и да си учи стиховете. Така ние мотивираме децата. Всички го правят. С добри намерения.” „Но как бе могъл Бенджи да се състезава с... Шери ли беше? Неговите родители готови ли са да му помагат така, както ти помагаш на Шери?” „Той има само майка. Никога не е виждал баща си. Тя работи много и много го обича, но знаеш, че самотните родители са доста строги. Трудно ми е да си представя.”

„Мислиш ли, че Бенджи ще си тръгне от тук насърчен?” „Да, точно на това се надяваме”. Представих си как Бенджи седи в класната стая с отнесен поглед, който бях забелязвал много пъти. „Можем да кажем обаче, че заниманията все още не му оказват необходимото влияние, въпреки че повечето от децата се чувстват добре. Ние имаме едно от най-успешните детски служения в града.” „Мислиш ли, че усещането на Шери за успех си струва срама на Бенджи?” Опитах се да отговоря на въпроса му, но не можах да измисля нищо достатъчно умно. „Ти ходил ли си на неделно училище, когато си бил малък, Джейк?” „Да. Родителите ми буквално ме отгледаха в църквата. Аз дори спечелих Библия, за дето бях запомнил 153 стиха за месеца.” Йоан ококори очи. „Наистина ли? Какво те накара да го направиш?” „Победителят получава чисто нова Библия.” „Предполагам, че не си имал нужда от такава...” Замълчах за момент, спомняйки си, че родителите ми малко преди това ми бяха купили нова. Извърнах глава и запримигах удивено, сякаш исках да го попитам: „От къде знаеш?”

„Обикновено тези, които побеждават, нямат нужда от наградата.” „Да, наистина имах друга Библия, ама тази беше специална. Спечелих я.” „Сто петдесет и три – това са доста стихове.” „Да науча нещо наизуст никога не е било проблем за мен. Аз наистина ги разбих.” „И си мислиш, че всичко това е здравословна демонстрация на духовна ревност?” „Е, сега щом ще го подлагаш на съмнение...” Помислих си аз, но замълчах. „Какво още спечели?” „Когато бях на около 10 спечелих позлатена значка за това, че цели две години по ред посещавах неделното училище без прекъсване. Пасторът ми я подари една неделна сутрин пред цялата църква. О, само как ми ръкопляскаха! Никога няма да забравя колко специален се почувствах.” „Това ти даде нещо, за което си струваше да живееш, нали?” „Какво искаш да кажеш?” „Не е ли това, което винаги си търсел от този момент нататък – да се чувстваш специален?” Сякаш покривало падна от очите ми. Повечето от моите решения бяха основани на силното желание и копнеж да получа призванието и уважението на останалите.

Обичах одобрението на хората и често си фантазирах за това. И ако трябва да бъда честен, най-вероятно това беше най-голямата причина, да напусна работата си в агенцията по недвижими имоти и да приема предложения ми пост в служението, където щях да съм в първите редици, да ме познават всички и да ме ценят. „Дали този един единствен момент не предизвика всичко това?” „Разбира се, че не. Имаше много такива моменти в живота ти, които са подхранвали желанието, което вече имаш тук”, той посочи към гърдите ми. „Кой не обича да го харесват и ценят? Много е лесно да използваш тези неща, когато се опитваш да мотивираш хората, да вършат добри дела. Най-важният въпрос обаче е, дали всичкото това заучаване наизуст и редовното посещаване на неделното училище ти помогнаха да опознаеш Отец по-добре? Какво е по-лесно да направиш – да потърсиш общението с Отец или да преследваш личните си желания за успех? Това е истинският изпит. Струва ми се, че нямаше да си толкова отчаян, ако всичко това те беше научило, как да познаваш любовта на Отца. Вместо това ти си толкова залисан в търсене на одобрението на останалите, че дори не забелязваш, че вече си получил Неговото одобрение.”

„Какво искаш да кажеш? Как така съм получил одобрението Му, след като все още се мъча да го придобия?” „Защото се мъчиш да придобиеш неправилното нещо. Мислиш си, че можеш да заслужиш одобрението на Татко. Ние сме одобрени, не заради нещата, които вършим, а заради това, което Той направи за нас на Кръста. Честно да ти кажа, Джейк, няма нещо, което би направил, за да Го накараш да те обича повече или по-малко. Той просто те обича. Сигурността, която чувстваш в Неговата любов, ще те помени, а не твоите постоянни борби – да се опитваш да я заслужиш.” Очите ми започнаха да се пълнят със сълзи.

Йоан беше отключил нещо, на което аз не бях обръщал внимание преди. „Значи моите усилия са били напразни?” „Ако те са с цел да Го накараш да те обича повече – да, напразни са. Дори никога да не си преподавал в неделното училище, Джейк, Той пак ще те обича по същия начин.” „Какво?!” Нямах думи. Щеше ми се да му повярвам, но той току що беше разрушил всичко, за което се бях трудил толкова време. Това щеше да ми обясни по-късно, защо много от моите усилия се бяха провалили. Но аз все още нямах представа, как да приема всичко, което той току що каза. Наистина ли се опитвах да заслужа това, което Бог всъщност вече ми беше дал? След няколко минути Йоан тръгна из коридора отново и аз заех мястото си до него.

„Онази сутрин, когато получи значката си за редовно посещение на неделното училище, ако твоят пастор те обичаше, знаеш ли какво би трябвало да каже? Дами и господа, бих искал да ви представя този млад човек, който току що навърши две години в неделното училище, без да пропусне нито един урок. Нека да се помолим за него, защото това показва, че приоритетите на неговото семейство са изкривени. Очевидно за последните две години те не са били заедно на ваканция. Може би той е идвал на църква дори и когато е трябвало да си седи в къщи, защото е бил болен. Явно за него получаването на една позлатена значка като тази тук и вашето одобрение са по-важни, отколкото да бъде ваш брат в Христа. И нито един от тези дни, през които е посещавал неделното училище няма да го приближи по-близо до Бог.” „Това би прозвучало малко грубичко”, отбелязах аз. „И прекалено. Но ако го беше казал, може би ти нямаше се втурнеш в преследване одобрението на другите, което всъщност те отдалечава и отвлича вниманието ти от Бог, вместо да те накара да се отвориш за Него.” „Какво искаш да кажеш, че когато изразявам одобрение, за да възнаградя по този начин Шери, е не само пагубно за Бенджи, но и вредно за нея, така ли?” Той направи едно движение във въздуха с показалеца си, сякаш натискаше въображаем бутон. „Еврика! Знаеш ли, че 90% от децата, които са израснали в неделното училище, напускат църквата след като излязат от дома на родителите си?” „Да чувал съм. Обвиняваме обществените училища за това, че отказват младежите от вярата.”

Йоан ококори очи. „Така ли? Май така ви изнася.” „Ние вършим нашата част от работата с децата”, заех отбранителна позиция аз. „Да, по такъв начин, та чак и не осъзнаваш.” „Значи ми казваш, че всичко неправилно, което съм научил за Бог, съм го научил в неделното училище”, можех да доловя подигравката, яда и объркването в гласа си. „Е, не съвсем. Не казах, че всичко, което си научил, е неправилно.” „Ама, как може? Ние учим децата за Исус и Библията, как да бъдат добри християни.”

Гласът ми постепенно се сниши, след като ми просветна, че да учиш за Бог и какво е „да си добър християнин”, не е същото, като да се научиш как да вървиш с Него. „Това, което искам да разбереш е, че всичките тези хубави неща, които сте нанизали тук са една религиозна система от задължения, която изопачава и опорочава всичко. Докато не го осъзнаеш, ти никога няма да разбереш какво е наистина да ходиш с Бог.” „Защо?” „Защото всичко в твоя живот е основано на усилията ти, вместо на взаимоотношенията ти с Него. Християнството не бива да е основано на това, което ние правим, а на онова, което Той извърши.” „Искаш да кажеш, че аз се напъвам по човешки ли? Затова ли всичките ми усилия се провалят? Ние не трябва ли да вършим нашата част от работата?”, казах аз, поглеждайки към Йоан. „Не точно”, отговори Йоан, като се засмя. „Но се приближаваш към отговора. Все едно, че в една връзка се опитваш да заслужиш взаимоотношенията си с някого, който никога не можеш да заслужиш. Мъжете и жените може и да те поздравят за това, че си наизустил стихове от Писанията и че си посещавал редовно събранията, но тези неща не са достатъчни, за да заслужиш една връзка. На всичкото отгоре ти си се втурнал след тези неща не, защото искаш да познаваш Бог, а защото искаш останалите да мислят, че си духовен... Не разбираш ли, че пътеката, по която вървиш, няма да те заведе там, където са ти казали, че ще стигнеш? Да, ти ще бъдеш добър християнин в очите на другите, но това няма да ти помогне да опознаеш Бога.”

Йоан не следваше определена посока. Ние просто вярвахме безцелно, подминавайки класните стаи и от време на време по някой човек, който вършеше забързано из коридорите. Толкова бях погълнат от нашия разговор, че не забелязах странните погледи, които хората мятаха към нас, подминавайки ни. За това щях да си платя по-късно... И така, осъзнах, че аз мога да се превърна в изключителен християнин в очите на другите и в крайна сметка да пропусна самата същност на християнството.


...
Глава 5. ЛЮБОВ С КУКИЧКА

Дойдох тук, за да се отърва от всичко, което ме заобикаляше, но май се оказа, че го бях донесъл със себе си. Откакто се бях събудил, нито една единствена минутка не ми беше свободна. От мислите ми за това, което се случваше у дома, такива чувства на безсилие и яд кипяха в мен, че дори и тази дивна природна картина не можеше да ги успокои. Езерото Нели е сред най-любимите ми кътчета на земята. То е разположено на възвишенията Сиера в края на една пътека, дълга пет мили, която криволичи нагоре по хълма.

В Калифорния казват, че ако се отклониш от пътеката и повървиш само 20 минути, ще изгубиш от погледа си 90% от рибарите. Моят преход трая два часа и половина, а и много рядко можеш да срещнеш човек по тези места дори и в средата на лятото. Беше началото на септември и през този прохладен следобед аз имах на разположение цялото езеро само за себе си.

Езерото Нели не е голямо, но някак си винаги успявах да уловя доста едри пъстърви. И още нещо – това е единственото място на света, където съм хващал риба, която се държи като рибата по кориците от списанията за риболов. Когато я уловиш на кукичката, тя изскача право нагоре от водата в отчаяния си опит да се откачи и да отплува свободна. Разбира се, аз съм сигурен, че този вид дейност доставя къде-къде по-голямо удоволствие на мен отколкото на рибата.

Лори замина извън града за една седмица, за да посети родителите си. Завладян от един каприз и в пристъп на безпомощност, реших да се метна на нашата каравана и да я подкарам към езерото, за да разпусна няколко дни. Вече си бях напечатал молбата за напускане, но я бях скрил в бюрото си, за да мога да преосмисля всичко отново. Бях взел присърце разговорите ни с Йоан през последните шест месеца. Откакто го бях видял, взаимоотношенията ми с Бог значително се бяха подобрили. Усещах по-ясно Неговото присъствие.

Но тъкмо се бях научил как да се доверявам повече на Него, отколкото на моите собствени усилия, в църквата избухна конфликт. И някак отново изгубих Бог от погледа си сред всичко, което се случи. Отново започнах да търся познатото лице на Йоан сред тълпите. Накрая се предадох и реших да избягам от всичко и всички, макар и само за няколко дни.

През последните два часа аз се бях настанил на южния бряг на езерото Лейк и настървено ловях риба. Въпреки че бях уловил вече 20 риби и се радвах, хвърляйки ги на брега, тези моменти само за миг отвличаха вниманието ми от огромната болка, която свиваше стомаха ми. Веднага щом откачех рибата от кукичката и нанизвах новата стръв на нея, гневът отново ме завладяваше. Бях ставал свидетел на няколко ужасни конфликта, докато работех в агенцията за недвижими имоти, но никога до сега не бях виждал група от хора да се отнасят един към друг с такава враждебност и коварство, докато в същото време полагаха огромни усилия да изглеждат мили и невинни.

„Идиоти!”, извиках аз, изливайки яда си на езерото, докато кордата на въдицата ми бездействаше във водата.

„Надявам се, че това не се отнася за мен!”, разнесе се един познат глас от хълма зад мен. Стреснат, скочих и заех отбранителна позиция. Беше Йоан – с раница на гърба си, който се спускаше надолу по възвишението към брега на езерото. Почти се спънах във въдицата си, докато я поставях на земята, опитвайки се в същото време да се обърна и да поздравя Йоан. „Какво правиш тук?” „Аз идвам насам всяка година по това време за около две седмици, за да правя преходи из високите места, наслаждавайки се на мира и тишината, които царуват тук. Обикновено не срещам никакви хора, особено тези, които познавам.” „Нито пък аз. Затова и идвам насам”, казах аз. „Ако искаш, ще си тръгна.” „Занасяш ли ме?”, той беше единственият човек, чието присъствие тук бих приветствал на драго сърце.

Йоан разкопча раницата си и плъзгайки я по рамената си, я подпря на дънера на едно дърво и ме попита: „Ти често ли идваш на това място?” „Не. Веднъж годишно.”

Изведнъж въдицата ми започна да потрепва и се плъзна по пъна, на който я бях подпрял. Грабнах я и започнах да навивам макарата. Осемнадесет инчова пъстърва изскочи от водата и започна да подскача към мен. Изведнъж кордата ми се отпусна, тъй като кукичката се показа от устата на рибата. Йоан и аз се подсмихвахме, докато издърпвах кордата на брега и поставях въдицата на земята. „Още една е свободна”, после сядайки на пъна, ме попита: „Та, кои са идиотите? Рибите ли?”

Изчервих се, припомняйки си моя изблик на гняв преди няколко минути. „Не, за мен риболовът е нещо невероятно. Хората у дома са идиотите. Ако ти кажа, няма да повярваш, Йоане. Всички са настроени един срещу друг. Това изкарва наяве най-лошите страни на всички. Йоан ме прекъсна точно, когато се бях разгорещил. „Нека се върнем малко назад. Ти как се чувстваш след нашия последен разговор?” Отне ми момент да оставя мислите, които напираха в ума ми и да се върна назад към нашия последен разговор.

„Всъщност, нещата се развиваха много добре. Започнах отново наистина да се наслаждавам на взаимоотношенията си с Бог – както, когато Го срещнах за първи път. Спрях да се напъвам, да постигна нещо по човешки и Той ми се разкри по толкова много начини! Започнах да осъзнавам някои неща за себе си, на които не бях обръщал внимание преди – колко взискателен и претенциозен съм бил, и колко малко съм се доверявал на Бог за малките неща в живота ми. Обаче, знаеш ли какво разбрах? Моите провали изобщо не Го интересуваха. Той просто продължаваше да ми показва, колко истински и реален иска да бъде в живота ми.”

„Страхотно! Знам, че е трудно за вярване, но тези простички взаимоотношения с Него ще постигнат всичко, което Той иска да извърши чрез теб.” „Да, обаче ситуацията в момента не изглежда точно така, както казваш. Всичко се сгромолясва върху мен и съм толкова бесен, че плаша дори и жена си.”

„И на нея ли си ядосан?”, Йоан вдигна въдицата ми, докато разговаряхме. „Не, но тя го отнася.” „Ами, на пастора ядосан ли си му?” „Опитвам се да не му се ядосвам, но той го прави невъзможно за мен. Да ти кажа честно, взаимоотношенията ни започнаха да се поправят в момента, в който престанах да се опитвам да го променя или да му натрапвам едно приятелство, което той явно повече не желае. Обаче, този глупав концерт развали всичко...” „Ти каза ли му колко си му ядосан?”, попита Йоан, докато хвърляше въдицата без стръв в езерото. „Все още не съм. Той със сигурност ще ме уволни и после какво ще правя? Но пък от друга страна мисля да си подам оставката. Дори я написах, но преди да напусна искам да си намеря друга работа. Аз се отказах от толкова много неща, за да работя за него, а виж в каква каша се озовах!”, въздъхнах дълбоко аз, поклащайки глава. Усещах кръвното си налягане да пулсира в ушите ми. „Сега той иска да излъжа заради него.” „За какво?”

„Младежкият ръководител запланува един концерт за откриването на новата учебна година, с цел да достигнем тийнейджърите. Той нае група, чийто песни са изпълнени с посланието на Евангелието. Същата тази група предния ден изнесе концерт против наркотиците в едно училище. Той и децата разнесоха покани из квартала и доста голяма тълпа дойде на концерта. Но това предизвика още по-голям проблем. Някои от нашите по-възрастни членове, които имали събрание някъде в сградата по същото време, чули музиката и казали, че звучи твърде светска. След това отишли да проверят какво става и забелязали, че някои от момичетата били облечени доста оскъдно, а част от момчетата носели характерните за уличните хулигани дрехи. Мисля, че са се уплашили. Сега обаче, обвиняват младежкия пастор, че бил осквернил храма. По-късно открихме, че новата тапицерия на някои от столовете е била нарязана с нож, а на задните места са издълбани инициали. Също така част от нашата озвучителна техника липсва и в мъжката тоалетна по стените. Някои родители чули, че имало деца, които пиели алкохол и пушели цигари на паркинга на църквата след концерта.”

„Опитът за помощ се е оказал доста деликатна ситуация.”, каза Йоан, вперил поглед в кордата, която стоеше неподвижно във водата. „О, нещата се заплетоха още повече. След това някои наистина се ядосаха, когато чуха какво се е случило. Само да беше чул бойните викове, които се разменяха в залата: Гледаме достатъчно простотии по телевизията; няма нужда да ги гледаме и в църквата... Защо се опитваме да спасим децата на някой си там друг, когато губим нашите собствени?... Цялата зала беше пълна с хулигани.” „Което щеше да е страхотно, ако опитът ви за помощ беше постигнал целта си.” „Да. И аз така мисля. Удивително е как хора, стоящи от двете страни на този проблем се нахвърлят един срещу друг с такъв гняв и такова настървение.” „Доколкото си спомням, на палатката, която опъвате пред църквата пише: Там, където любовта е начин на живот.”

Отне ми друг миг, да се усетя за какво говореше. „Този надпис виси там от толкова много време, че едва ли вече някой му обръща внимание.” „Очевидно.”, засмя се Йоан. „Мислиш, че е смешно ли?”, попитах аз заядливо, не виждайки никакъв хумор в ситуацията. „Бих казал, че е по-скоро иронично, отколкото смешно, но точно това всъщност е проблемът с институциите, нали? Институцията се грижи за нещо много по-важно от това, да се обичаме един друг по начин, по който самите ние сме обичани. Веднъж след като сме изградили една институция заедно ние трябва да я осигуряваме финансово и да се грижим за средствата като добри служители. Това обърква всичко. Дори на любовта се дава едно ново определение – обичаме тези, които защитават институцията, а към тези, които не я защитават, охладняваме. Така тя ще превърне едни от най-милите и добри хора на света в беснеещи маниаци, които никога няма да престанат да мислят, че всичките обиди и обвинения, които се сипят, са обратното на любовта.”

Докато навиваше кордата на въдицата, Йоан каза: „Тази любов е любов с кукичка: Ако правите това, което ние искаме – ще ви възнаградим. Ако ли не – ще бъдеш наказан. И всъщност в крайна сметка излиза, че любовта изобщо не може да се намери тук.”

„Ние показваме обич само към тези, които служат на нашите интереси и не я даряваме на тези, които не ни служат. Каква бъркотия!”

„Виждаш ли колко е болезнено всичко това? Институциите могат да отразяват любовта на Бог само тогава, когато членовете им съгласуват своите действия. Всяко мнение, различно от това на останалите, се приема като борба за власт.” „Нали? И за жалост продължава доста дълго време – повече, отколкото самият конфликт си заслужава. Хората ги е яд един на друг. Нагрубяваха ме по такъв начин и с толкова обидни думи, които не бях чувал дори и в агенцията по недвижими имоти. Някои все още се оплакват заради нанесените щети, въпреки че едно семейство каза, че ще покрие разходите по ремонта и че ще купи ново оборудване. Просто тяхното недоволство няма смисъл.” „Освен, ако не даде израз на друг, по-дълбок конфликт.”

Не се бях замислял върху това преди. Но сега, връщайки се назад, аз осъзнах, че тези, които изразяваха най-силно и настървено мненията си, се бяха разделили по други въпроси. „Май си прав, Йоане. В основата на всичко лежи едно разногласие между хората, които мислят, че нашето общение не трябва да е насочено навътре, само към членовете на църквата и другите, които казват, че ако се довеждат нови хора в църквата, те ще развалят това, което вече сме изградили.”
„Това не е нещо необичайно. Аз съм бил сред групи, които се карат за това – какви песни да се пеят в църквата и кой има право да използва новия гимнастически салон. Някои мислят върху начините, чрез които биха могли да привлекат нови последователи. Други пък искат да не се променя нищо, защото се чувстват по-удобно така. Ситуацията никак не е лесна.

„Направо ми се повдига от цялата тази бъркотия и помия, които стават в църквата. Назначили сме специална среща утре вечер. Няма човек, който да не е бесен за нещо. Тази среща определено няма да е приятна. Някои от членовете на църковното настоятелство изискват оставката на младежкия пастор и са ужасно ядосани на пастора, че е позволил всичко да излезе извън контрол.”

„Какъв мислиш, че ще бъде крайният резултат?”

„Това, в което най-много го бива нашият пастор е, да спасява собствената си кожа. Най-вероятно ще уволни младежкия пастор. Вече му е казал, че ако сам си подаде оставката, той щял да му даде отлични препоръки за в бъдеще и точно тук той иска да излъжа, за да го прикрия.”

„Какво точно иска да кажеш?”

„Той се опитва да се дистанцира от тази ситуация, като разправя наляво и надясно, че си е нямал идея каква група сме били наели. Да, обаче той знаеше. Той прослуша един от техните дискове и беше предупреден, че музиката им е малко крайна. Пасторът прослуша диска и каза на Бен и мен, колко много се радвал, че по този начин ще достигнем до душите на наранените младежи.” „О, не!”

„Не, ама да. Сега той промени цялата история. Преди няколко дни един от нашите по-възрастни членове се е нахвърлил върху него и той се е защитил, казвайки, че е бил подведен в тази интрига. Сега пасторът и Бен представят две различни истории и се наричат един друг лъжци. Когато напомних на пастора за разговора ни преди събитието, той се оправда, че се почувствал притиснат и че в разгара на спора забравил, че бил чул диска с музиката. Когато му казах, че трябва да изясни историята си, той отговори, че дори технически да не казвал истината, историята му я отразявала, защото ако имал представа, какво щяло да се случи през онази нощ, той никога не би дал съгласието си за този концерт. Той иска аз да подкрепя неговата версия и да оставим Бен да се пече на огъня. Пасторът ми каза, че след всичко, което бил направил за мен, аз му го дължа.”

„На мен ми се струва, че ако ти му дължиш нещо, значи той всъщност никога нищо не е направил за теб.”

Последните думи на Йоан увиснаха във въздуха, докато аз се опитвах да асимилирам, какво точно искаше да ми каже.

„Искаш да кажеш, че той не е направил нищо за мен? Ами, за кого тогава? За себе си ли?”

„Че за кого другиго? Виждаш ли как нашите представи за любовта се изкривяват, когато приоритетите ти към институцията надделеят? На него може би му пука за теб. Не искам да отрека този факт. Но той все още е в центъра на тази институция и иска да изплатиш един дълг, който всъщност не дължиш. Проблемът на днешната църква, Джейк, е, че тя се е превърнала във взаимно нагаждане на личните нужди – всеки иска нещо от нея. Някои искат да ръководят. Други пък имат нужда да са ръководени. Трети искат да са учители, а останалите с радост искат да ги слушат. Вместо да стане една истинска демонстрация на Божия живот и любов в света, църквата се превръща в една група от хора, които се опитват да опазят собствената си територия. Това, което виждаме днес е все по-малка част от Божия живот и все повече човешка несигурност, която се прилепва към тези неща, за които смята, че най-добре ще служат на нейните интереси.”

„Това ли е причината, поради която хората изведнъж могат да станат толкова озлобени? Когато са застрашени от нещо, те се държат като раздразнени, бесни кучета, на които са отмъкнали кокала.”

„Точно така! И те се ядосват, мислейки си, че Бог е на тяхна страна. Обикновено в такива кризисни времена групата постига нови спогодби, които да служат на несигурността на всеки. И когато тяхната горчивина се оттегли, цикълът ще започне да се повтаря отново и отново.”

„Значи няма значение как ще постъпя. Ситуацията просто ще се влоши още повече?”

„Налага ли се да направиш избор?”

„Трябва да защитя едната от двете истории.”

„Или просто да кажеш истината и да оставиш пъзела да се подреди от само себе си. На мен ми се струва, че никой не те кара да избираш между Джим и Бен, а между лъжата и истината.”

Не знаех нито какво да му отговоря, нито какво да правя. Въпреки че Йоан напълно изясни избора, той в никакъв случай не го направи по-лесен. Залогът беше толкова голям, а и аз ненавиждах мястото, което ми беше отредено в тази ситуация. Настъпи неловка тишина. Най-сетне Йоан каза: „Не зная как ще постъпиш, Джейк, но аз съм научил едно нещо през годините. Всяко приятелство, което изисква от теб да излъжеш, не е приятелство.”

Мисълта, че приятелството ми с Джим не е истинско, ми беше неприятна. „Сигурен съм, че това е момент на слабост. Той има неприятности с някои важни хора и се опитва да направи това, което е в най-голям интерес за църквата.”

„Той ли ти го каза или ти самият изфабрикува тази блестяща мисъл?” Втренчих поглед в Йоан, осъзнавайки, че разговорът ни не ми помагаше да се отърва от своята безпомощност. Напротив, опасенията ми нарастваха. Въздъхнах дълбоко и захлупих лице в шепите си.

„Щеше ми се да е по-лесно. Та, ние сме приятели от толкова много години!”

„Приятелството е нещо наистина много ценно, Джейк, но не и когато то се изопачи по този начин. Доколкото си спомням, ти спомена преди време, че приятелството ви започва да гасне.”

Някак си бях загубил представа за момента, когато Джим дойде да потърси помощ от мен. Той се държеше така, сякаш беше много загрижен за мен и дори ми се извини, че напоследък бил много зает и че позволил на дружбата ни да се изплъзне. Някак си му бях повярвал.

„Прав си, Йоане. От много време той е доста разсеян и много рядко отваря сърцето си по време на нашите срещи и молитвени събрания.”

„От какво мислиш, че се крие?”

„От къде да зная? Аз дори не съм сигурен, дали изобщо се крие от нещо.”

„Така ли?”, попита той, повдигайки вежди, давайки ми ясен знак, че очаква отговор.

„Не зная. Той определено е все по-трудно достъпен за персонала и членовете на църквата.”

„Моят опит ми показва, че когато някой се дистанцира от дългогодишно приятелство, този човек обикновено крие нещо. Ти какво смяташ да правиш по въпроса, Джейк?”

„Не зная. Ще получа всичко, ако го подкрепя и ще загубя всичко, ако не го направя.”

„Значи ти си в центъра на своя свят, както Джим – в неговия.”

Тези думи изобщо не прозвучаха приятно. Йоан продължи: „Джейк, аз зная колко силно може да ти прозвучи това, но моля те, не се заблуждавай. Ако искаш да изживееш пътешествието, което си започнал, трябва да поставиш на първо място честността пред личната изгода. Лесно е да се опиташ да прикриеш някои факти за доброто на институцията, но това е стъпка назад – към едно място, където Бог не обитава.”

„Да, обаче аз се нуждая от тази работа – поне, докато не се появи нещо друго.”

„Има къде-къде по-лоши неща, които могат да ти се случат, Джейк, от това – да загубиш работата си. Този факт няма да промени отговорността, която Бог е поел към теб, а именно – да се грижи за теб.”

„Какво говориш? Просто така да напусна? Не мога да си представя, че бих оцелял без тази църква. Тя стана мой дом през всичките тези години. Ще умра без нея.”

„Те искат да си мислиш точно това, но не е така. Ето защо всички се карат помежду си толкова озлобено. Те си мислят, че не могат без институцията и затова чувстват нужда да победят. В този капан са попаднали много Божии деца. Когато се страхуваме, че не можем да живеем без дадена институция, точно тогава изхвърляме доброто и лошото през прозореца. Единственото нещо, за което ни е грижа, е нашето собствено оцеляване. Този начин на разсъждение, е довел до много болка и страдание в църквата през хода на нейната история.”

„Но аз не влагам точно това значение.”

„Сигурен съм, но това е действителността. Когато строим църковния живот на основата на личната нужда, ние не можем да видим истинската работа, която Бог иска да извърши чрез църквата Си.”

„Какво искаш да кажеш?”

„Защо хората ходят във вашата църква, Джейк?”

„Защото ние имаме нужда да общуваме, да си държим сметка един на друг и да растем в Божия живот заедно. Само не ми казвай, че това не е правилно.”

„И така, ако някой спре да ходи на църква, какво става с него?”

„Той би трябвало да си намери друга местна църква и да се обвърже с нея, или ще умре духовно. Или пък ще извърши грях.”

„Само се чуй, Джейк. Ти използваш думи като „нужда” и „би трябвало”. Това ли е животът на Тялото, към който Бог те е призовал?”

„Така си мислех...”

„Писанията не използват езика на нуждата, когато говорят за жизнената връзка, която Бог е изградил между вярващите. Ние зависим от Исус! Той е Този, от Когото имаме нужда. Той е Този, Когото следваме. Той е Единственият, на Когото Бог иска да уповаваме и да се доверяваме във и за всичко. Когато поставим църквата като институция на Неговото място, ние я превръщаме в идол. И затова ти си оплетен като пиле в кълчища в тази ситуация, в която се намираш. Религията е оцеляла, защото ни казва, че трябва да влезем в строя или съдбата ще ни поднесе нещо ужасно.”

„Ние споделяме живота на тялото заедно не, защото се нуждаем. Не, защото трябва, а защото го придобиваме, получаваме. Всеки, който принадлежи на Бог, ще прегърне живота, който Той иска децата Му да споделят и преживеят заедно. Този живот не е борба – кой ще контролира ситуацията или институцията, но този живот е просто помощта, която си оказваме един на друг, за да живеем дълбоко в Него – в Бог. Когато позволим на други фактори да се намесят в това, ние използваме любовта единствено, за да впримчим някого. Награждаваме го с топли чувства и го наказваме със студенина.”

Нещо просветна дълбоко в мен. Знаех, че той е прав. „Как не съм могъл да видя това до сега, Йоан? В цялата тази система има уловка. Ние използваме дори изрази като „доктринално единство”, за да контролираме хората, като подтискаме всяко несъгласие. Имайки предвид, че повечето от тях се чувстват добре, когато печелят благоволението на другите, то можем да кажем, че е напълно логично те да се поддават на нашето учение и нашите програми. Йоан, но това е ужасно.”

Йоан просто си седеше тихо, оставяйки ме да открия нещата сам за себе си. Направо не ми се вярваше, колко заслепен съм бил, за да не мога да осъзная, как сме се манипулирали един другиго. Нищо чудно, че се чувствах изтощен през цялото време! Аз се опитвах да оправдая очакванията на другите, като в същото време се опитвах да ги манипулирам, за да изпълнят това, което аз очаквах от тях. Бях се отнасял с останалите така, както пастирът се отнасяше към мен в тази ситуация. Аз стоварвах всичко и върху Лори, пренасяйки стреса от работата си вкъщи.
„Това внася светлина върху почти всичко, което аз правя, Йоане.”

„Така е, но помни – ти не си сам. Спомняш ли си как учениците на Исус си правеха планове кой да бъде пръв в Неговото царство и как да използват силата на Бог, за да накажат самаряните? Докато не откриеш, как да се доверяваш на Бог за всяко нещо в живота си, ти постоянно ще търсиш начин, как да контролираш другите, за да правят нещата, които си мислиш, че са ти нужни.”

„Какво да правя в такъв случай, Йоане? Просто да напусна работата си ли?”

„Не мисля, че това е изборът, който трябва да направиш точно в този момент. Ако бях на твое място, бих се приближил по-близо до Исус и бих Го попитал какво точно Той иска да направя. Той ще ти изясни всичко. Само недей да правиш никакви опити да се предпазиш – като например, да запазиш работата си, да се харесаш на другите или да искаш да спасиш репутацията си.”

„Този, който спасява собствения си живот, ще го изгуби, нали?”

„Тези думи са сърцевината на това, как да се научим да живеем в реалността на Божието царство. И най-вече не забравяй следващите Му думи: Този, който загуби живота си заради Мене, ще го намери. Този път не е лесен, но ти ще откриеш радостта от Неговия живот, която ще потопи всяка болка в този процес.”

„Ами, ако сгреша?”

„В какво да сгрешиш? Би ли предал истината само, за да запазиш заплатата си?”

„Не, разбира се, че не. Ако греша по отношение на цялата тази ситуация и ако просто мисля само за себе си?” „Егоизмът ще защити теб самия за сметка на някой друг. Да рискуваш работата си, репутацията и приятелството си – изобщо не ми звучи като егоизъм.”

„Как обаче, мога да съм сигурен, че няма да оплета конците още повече?”

„Дали ще забъркаш още по-голяма каша или не, това ли е истинският проблем? Ти си отговорен да направиш това, което е най-добро. Ако допуснеш грешка, с течение на времето ще я откриеш и ще се поучиш от нея. Най-малкото, ти ще се научиш да бъдеш повече зависим от Бога, отколкото от това нещо, което наричаш „църква”. Никой не е съвършен, Джейк. И когато най-сетне се откажеш от егото си, ти ще бъдеш наистина свободен, за да Го последваш.”

Йоан ме прегърна и ме увери, че ще се моли за мен.

„Време е да вървя”, каза той, мятайки раницата си през рамо. Аз погледнах часовника си и ми беше трудно да повярвам, колко неусетно беше минало времето. Жена ми винаги се тревожи, когато правя преходи сам из дивата природа, а на всичко отгоре й бях обещал да се върна в цивилизацията до 15:30 часа, за да й се обадя. Бях закъснял с около час и бях сигурен, че тя вече е алармирала всички горски патрули да ме търсят.

„Господи! Закъснял съм с почти един час”, казах аз, прибирайки нещата си припряно.

„Към Хунинктън ли си се отправил?”

„Не, аз отивам на запад и ще прекарам из тези места още няколко дни.”

„Мисля, че е напълно безсмислено да те попитам, дали бихме могли да се срещнем през следващите дни?”

„Никой от нас двамата не е контролирал тези неочаквани срещи, нито пък е нужно да се опитваме да ги контролираме. Виж какво стана днес! Ако Бог е достатъчно силен, за да пресече пътищата ни тук по средата на пустошта, мисля, че е по-добре да Го оставим, Той да уреди и следващата ни среща.”

Нямах време да споря с него. Ние се прегърнахме за довиждане и аз се отправих към главния път. Последно видях Йоан да се изкачва по каменистото възвишение на запад от езерото Нели. Само, ако знаех какво ме очакваше, мисля, че бих останал на езерото.

Автор: Джейк Колсен


Други откъси от книги и писма
Главна страница "Павелчо"
Изпрати твои любими откъси!


 
Сайт создан в системе uCoz