| |||
|
|
Родопите - най-голямото мисионерско поле
Таня ТОДОРОВА, Девин - Енчо, спомняш ли си на днешната дата 6 септември, преди 13 години, какво се случи? - Да, спомням си... - На тази дата през 1993 г. ние вече изцяло заплатихме Мисионерския дом. Навършиха се 13 години. Никак не е малко. Много неща се случиха, много сълзи се проляха. Най-важното е, че неразораната целина се разора. Посяха се много семенца. Започнаха да поникват. Имаме вече и плодове, макар и малко. Няма никога да забравя, когато ти дойде тук на тази дата, за да внесеш цялата сума. Спомням си как след известно време една група от София ни се обади, че желаят да ни посетят. Помолихме ги да не бързат с евангелизирането. Споменахме, че трябва да се работи внимателно, без цитиране на имена и адреси. Но те не послушаха. Преди да успеем да се приберем в Девин, те бяха вече направили уличната евангелизация и бяха постъпили точно обратно. Насочили хората, които ги слушали, към нашия адрес. Това стана причината да се пусне слуха, че някаква страшна секта се появила в града. От полицията бяха притеснени за нас. Обадиха ни се по телефона. Строг мъжки глас запита: “Госпожо, с каква цел сте закупили тази къща?” Отговорих, “Тези дни ще дойдем при вас и ще ви разкажем”. Предприехме пост и молитва за предстоящата среща. Заедно с децата, Йоана (в първи клас) и Крисито (в детската градина), се отправихме за Девин. По пътя спряхме в Чепеларе, за да кажем на мест¬ните вярващи да се молят за нас. В Девин посетихме кмета на града Федя Лазарев. Посрещна ни много сърдечно. Разказахме, че сме християни и че работим в затворите в цяла България. Дори имаме специална грамота-благодарност от Главно управление на лишените от свобо¬да за успешна работа с тях. Показахме на кмета списанието, което издаваме и разпространяваме във всички затвори, в Домове за сираци, до инвалидите в България, а също и до отделни абонати в цялата страна. Споделихме как съвместно с кмета на Пловдив, инж. Николай Сомлев, организирахме първото в страната неделно училище по вероучение. Бяха ни предоставени четири зали в едно от училищата в центъра на града. От целия град идваха деца. Проф. Ташев, шеф на Психиатрична клиника “Корсаков” към ВМИ също повери децата си на нашите преподаватели. Двайсет учителки водеха занятия по вероучение и християнска етика в 7 училища в града. Бяхме добре дошли и в много детски градини, за които доставихме помощи. Изнасяхме всяка седмица християнски програми в старческите домове. Тази информация допадна много на кмета. Той ни благодари, пожела ни успех и каза, че ако имаме някаква нужда, готов е да ни помогне. Бил е наш гост в Дома и е при¬съст¬вал на богослужения. След това посетихме началника на РПУ, г-н Васил Паев, който ни очакваше. Срещата мина сърдечно. Той беше много заинтригуван от разказа ни за нашата работа с лишените от свобода и особено от списанието “Братска любов”, което изпращаме официално във всички затвори на страната. Разказахме му за посещенията ни в затворите и за промяната, която е настанала в много от хората там. Пътували сме с коли, понякога и с влака, до различни затвори в България, независимо горещините или минусовите температури през зимата. Г-н Паев ни слушаше с голямо внимание и в един момент не се стърпя и каза: “Тогава, ние и вие имаме една и съща цел, да се помогне на хора с престъпни деяния и те да бъдат променени, за да станат добри граждани на нашата страна. Можем да работим съвместно с вас. Искам да Ви помоля г-н Тодоров, да изнесете лекция пред целия ни антураж на РПУ, как да се предпазваме от сектите, след като и вие се борите срещу тях.” Подарихме за служителите в РПУ от християнската литература и списанията, с които разполагахме. Разделихме се като добри приятели. Върнахме се в Дома много щастливи и доволни за това, че Бог отваря врата за работа в този район. Късно вечерта, когато децата бяха вече заспали и извадихме последните камби от фурната, си легнахме и ние. И тогава, ужасен шум от счупени стъкла изпълни стаята. Цялото ми легло беше покрито с тях. Благодаря на Бога, че нямах никакви порязвания. Децата ужасени се събудиха. Пристигна и Енчо от съседната стая и видяхме камъка, който беше хвърлен. Прозорецът зееше грозно. Малката Йоана, треперейки права в леглото, казваше: “Мамо, мамо, какво става, защо ни нападат с камъни? Какво се е случило? Ние сме добри хора, мамо... Дойдохме да кажем на хората за Исус, че ги обича, а виждаш ли, с този камък можеха да ни убият. Защо ни правят така, мамо?” Чухме и малката Криси с плач да казва: “Господи Исусе, направи никога повече това да не става.” Енчо закова едно одеяло на прозореца. Опитвахме се да заспим след произшест¬вието, но не успяхме и осъмнахме будни. Децата бяха неспокойни и в напрежение. Аз ги гушнах до себе си, но не можахме да заспим. Много се вълнувам, когато си припомням това. Беше неделя, трети октомври 1993 година. Слязохме в Пловдив, за да присъстваме на богослужението и да вземем участие в Господната трапеза. Никой не предполагаше какво се е случило с нас. Официално, никой не беше ни изпратил мисионери в Родопите, но ние чувствахме Божия призив: “Идете!”. В продължение на около две години преди това, всеки ден, оставяйки сама в къщи, съм се молила, “Господи, изпрати ни да живеем в Родопите”. И ето, то стана реалност. Много често имаше заплашвания за живота ни, за колата ни. Казваха ни да се махаме от града. Бяха потрошили поч¬ти всички прозорци на сградата. Намерихме камък чак в банята. Той беше преминал през прозорците, изпочупвайки ги, беше пробил стъклото на вратата и достигнал до банята. Чудехме се на тази сила, с която е бил запратен. Години преди това, заедно със синът ни Живко, още малко момче, на когото много зле му се отразяваха завоите, сме посещавали Чепеларе, Павелско, Широка лъка, Смолян. Пристигали сме надвечер и сме събирали вярващите там без много шум. Те от своя страна са канили техни близки. Веднъж, след проповедта на Енчо, четирима души бяха дълбоко докоснати от словото и се отзоваха на поканата да приемат Исус. Тогава направихме и питка за Господна вечеря. Спомням си как безквасното тесто така залепна за котлона, че едва го откъртихме с ножа. Вър¬нахме се в Пловдив по малките часове, но много щастливи. По-късно, въпреки че бях много заета с работа, с трите си деца и служение към Мисията, всеки ден се молех за Родопите. Падах на колене и казвах, “Господи, изпрати ни да живеем там!”. Често пъти съм виждала в Пловдив възрастни родопчанки, дебело облечени, сигурно тръгнали от ранни зори, за да стигнат навреме в големия град. В мен се появяваше мило¬сър¬дие към тях. “Господи, изпрати ни...” Също така две жени от църквата, Силва и Фанка, чийто корени са от Родопите, са се молили в продължение на 15 години да излезем от Пловдив и да живеем точно в град Девин. Беше изминала една година, откакто купихме Дома, но те все още не знаеха, че Бог е чул молитвите им. Мама Вера (майката на Енчо) ми е казвала: “Ти си млада и красива жена. Как така с тези малки деца ще отидете в Родопите, когато Енчо често пътува и се налага да оставате там сами?” Баба ми Стоянка (преди няколко години почина на 97 г.), която се молеше всеки ден за нас, също често ме предумваше: “Баба, вие отивате там, където никой не иска да иде: по затворите, при слепите, в домовете за стари хора... Това за вероучение в училищата е добре, но сега, тия Родопи, къде ще мъкнете тези деца по баири и чукари? Жал ми е за тях!” Отговарях: “Бабо, няма да се притесняваш. Щом Господ е с нас, Той ще ни пази. Има много желаещи за амвоните в големите църкви, но желаещи да отидат мисионери са малко. Щом Господ ни изпраща, ще отидем.” Баба беше истински вярващ, която ни учеше на ценни християнски добродетели. Един ден бях с децата в Пловдив, а Енчо пътуваше от Девин за Пловдив, през Чепеларе, където щеше да проповядва на вярващите. От полицията в Девин ни се обади разтревожен глас: “Госпожо, къщата ви беше подпалена, но от пожарната я угасиха и съпругът ви трябва да дойде веднага, за да провери пораженията от пожара и водата при гасенето.” Обадих се веднага на Енчо в Чепеларе и той се върна обратно в Девин. Пред него се открила грозна картина. От полицията разследваха случая, но не откриха нарушителите. Вечерта, сам в къщата, той се молил: “Господи, Твоята воля ли беше за този дом?” И получил отговора: “Да, защото имам предвид нещо в бъдещето”. Получил и видение, огромен светъл надпис: “Молитва за защита”. По-късно той е споделял: “Чувствал съм, че целият дом е обиколен от десетки ангели, които го пазят”. Обаждахме се на наши близки за стари пружини и дивани, за да може да оборудваме стаите. Поради претоварване, Енчо започна да чувства болка в едното рамо. Спомням си, когато с него пастирувахме в Меричлери, той, с татко Желю и техни приятели, извършиха основен ремонт на църковната сграда и тя стана една от най-красивите в онова време. Също така, когато трябваше да бъде подготвена къщата, където щяха да отседнат учениците от Библейското училище към църквата в Пловдив, Енчо замина за Чепеларе една седмица по-рано и сам боядиса всички стаи, които бяха в много окаян вид. В новия дом в Девин започнаха да идват помощници. Любчо Славов от Пловдив, с младежкия си ентусиазъм, се включваше във всяка една дейност в Мисията ни. Спомняме си и за баба Добринка Иванова, сега вече при Исус, която престоя дълго време при нас, за да ни помага. Един ден Енчо чул глас, “Излез бързо на улицата!” Той се спуснал по стълбите и когато излязъл навън, видял две възрастни жени, които точно подминавали сградата. Енчо ги поздравил и ги поканил вътре, за да ги запознае с нашата гостенка. Жените се отзовали и прекарали няколко часа заедно. Бог ги докоснал и накрая Енчо ги водил в молитва за покаяние и приемане на Исус. И двете преживяли новорождение. Едната казала: “Виж, ма, Стоянке, нещо стана с мен. Толкова ми е хубаво!”, а другата отговорила: “И с мен стана нещо... Виж ми очите. Плача от радост”. Направихме грешка, че не взехме адресите им. Но години по-късно, когато се регистрира църквата, ги открихме отново и те започнаха да посещават богослуженията. Едната вече е при Господа. - Енчо, толкова много спомени, колкото са лошите, толкова повече са хубавите! ВИК ЗА РОДОПИТЕ "Имам голяма скръб и непрестанна мъка в сърцето си, заради моите братя..." (Римл.9:2,3). Събудих се и започнах молитвата с голяма болка в сърцето си за Родопите. Това беше един вик и болка на цялото ми вътрешно естество за погиващите души. Аз се молех: "Господи, дай ми Родопите! Господи, дай ми Родопите!" Това беше една болка и агония за един умиращ свят, който ако не се покае, ще отиде директно в ада. В Родопите живеят близо един милион мюсюлмани. Бог обича тези хора и желае да ги спаси и благослови... Стоях на предпоследния ред в църквата в Пловдив и слушах проповедта на пастор Никос от Гърция. Накрая на службата, Красимира, която стоеше зад мен, ме попита: "Бог ми дава да видя в теб една болка. Не разбирам, какво е това?" Отговорих: "Да, наистина, в мен има болка, вик на цялото ми вътрешно естество за спасението на погиващите души в Родопите." Накрая Красимира каза: "Аз се присъединявам към болката и молитвите за Родопите." Помолих я да опише това, което ми сподели. Ето и нейният разказ: "Службата започна както обикновено с молитва и хваление. Тази вечер чувствах дълбоко в себе си, че Бог имаше да ми каже нещо по-специално. Все още не знаех какво, но се приготвих да слушам Божия глас. Енчо Тодоров стоеше на стола си точно пред мен и в момента, в който го погледнах, като че ли започнах да виждам, но не с естествените си очи, неговото духовно състояние и видях болка. Стреснах се! Помислих си, че това е плод на моята фантазия и не обърнах внимание. След това погледнах втори път и тогава отново видях рана, като че ли отворена, кървяща и много болезнена. Все едно, че гледаш човек, превиващ се в агония. Видях духовния човек, като че ли в края на силите си, изморен от болките и насочил погледа си единствено към Бог. Не можех да гледам повече болката в този човек и си казах: "Господи, не зная за какво става дума, но те питам, може ли този човек да понесе всичко?" Това беше първото нещо, което ми показа Бог. След това попитах: "Боже, защо ми разкриваш тези неща? Имаш ли още нещо да ми кажеш и какво е то?" Тогава в мен силно и ясно прозвучаха думите: "Сега е нужно търпението на светиите!" Започнах все повече и повече да не разбирам нищо. Зададох си въпроса: "Какво общо има това с раната и болката, които видях?" Нямах отговор, нито време дори да се осъзная, когато Святият Дух започна да ми показва нещо друго. Видях небето и трона на благодатта. Директно от този трон започна да блика благословение, радост, благодат. Колкото повече течеше, толкова по-голямо ставаше благословението. В този момент разбрах, че голямото благословение е награда за големите болки и скърби. Докато се наслаждавах и гледах благословението, видях ясно линия, която разделя духовния от материалния свят. Видях, че това благословение беше започнало да тече в духовния свят, но все още в зачатък. И тогава Святият Дух ми проговори: "Сподели сега всичко, което видя, чу и разбра, с брат Енчо". Така и направих. Имам чувството, че никога няма да забравя тази неизмерима скръб и болка, които не само видях в този човек, но и усетих, че малка част от нея премина и в мен. Сега Бог ме призовава на дело и в действителност "да плача с тези, които плачат, и да се радвам с тези, които се радват". Скъпи Таня и Енчо, присъединявам се към вашата болка, защото и аз вече я имам в сърцето си. Ще се моля за вашето служение в Родопите. Знам, че Бог е верен да изпълни обещаното. С любов: Красимира Петкова, Пловдив." СТУДЕНТИ ОТ КАНАДА В РОДОПИТЕ През април 1995 година на практика в България беше група студенти от социален институт в Торонто, Канада. През следващата година ние бяхме радостни да бъдем заедно в Родопите с друга група от Канада. При посещенията ни в мюсюлманските села се радвахме на голяма почит от страна на местните хора. Обикновено читалищата, които наемахме, се препълваха от посетители. Вярваме, че сам Бог дава това благоволение. Той желае Родопите да бъдат благословени. Надяваме се, че за това се молят в много църкви в България. Всред групата тази година е и Хейзъл - симпатично, интелигентно и приветливо момиче от негърски произход, което е и проповедник в групата. Разговаряхме с нея и й зададохме много въпроси за впечатленията на канадските студенти от Родопите. Първият ни въпрос към нея беше: "Какво Ви доведе в България?" Неотдавна прочетох статия, в която се описваше видението на човек, който бил заведен до небето. Там той разговарял с Божии служители от различни епохи. В разговора те споменали, че това, което съкрушавало сърцата им е фактът, че по различни начини те са пропуснали определени възможности да послужат на Бога. Когато прочетох статията, се зарадвах много, защото очите ми се отвориха за неща, за които Бог ми бе говорил. Преди осем месеца напуснах работа. Тогава бях на трийсет години. В продължение на пет години работих като координатор на различни служения. Заплатата ми беше добра и не бях лишена от нищо, но дълбоко в мен се таеше някаква болка. Преди да се заема с длъжността на координатор бях заета главно с евангелизиране и обучение на ученици. Когато Бог ме отзова от това служение аз плаках, но знаех, че с това Той цели нещо. Един ден Бог каза: "Отдели се и търси волята Ми." Три месеца по-късно Той ми показа, че трябва да се включа в петмесечен курс за обучение на мисионери. В сърцето ми се бе запечатало твърдото убеждение, че на този етап от моя живот желая всички инвестиции да бъдат с вечна стойност, за Божието царство. Част от нашето мисионерско обучение бе да изберем едно от трите възможни места, където да отидем: Индия, Мексико или България. Преди десет години имах желание да предприема мисионерско пътуване до Индия, но тогава Бог не ми позволи. Тази нова възможност ми приличаше на идеалния момент, в който Бог желаеше да изпълни моя стар копнеж. Когато подадох документите в които бях заявила, че избора ми е Индия, в духа ми настъпи размирие. В ума ми ехтеше една дума: "България". "Господи, какво означава това?", попитах аз. "Ако това е от Теб, моля те направи така, че нашият ръководител да го изяви." Не се наложи да чакам дълго. Когато Крис влезе в стаята, каза, че иска всички хора, които възнамеряват да отидат до Индия да застанат отново пред Бога и да се уверят, че действително това е волята Му за тях. Зарадвах се в духа си, защото знаех, че Бог ми дава знак. Когато застанах пред Него в молитва, Той ми каза, че всъщност никога не съм Го питала къде Той иска да отида, и че волята Му е да замина за България. Имаше и друг човек, който в началото искаше да отиде в Индия, но след молитвата и той бе разбрал, че всъщност Господ го изпраща в България. Веднъж по време на молитва Господ даде на нашия тим един стих от Словото, където се говореше за Исус, който изпраща дванадесетте ученици. Аз извиках от вълнение, защото разбрах, че нашият тим се състои от дванадесет души! Този стих стана изключително важен за нас. Два дни преди полета едно от момичетата успя да намери пари с които да дойде в България. Независимо, че понякога всичко изглежда невъзможно, знаехме, че Бог ще й помогне да дойде с нас, поради това което беше казал. Как виждате нещата тук? Чувствам се чудесно. Зная, че българският народ е залегнал дълбоко в Божието сърце. Той вижда с какво усърдие се молите. Вярвам, че настъпва време на голяма жътва поради молитвите на хората. Жътвата идва като резултат от вашата вярност и устояване през изминалите години; не се уморявайте да вършите добро! Какви са впечатленията Ви от България? България е чудесна страна, а хората, които живеят в нея са още по-чудесни. Възхитена съм от децата, които срещаме в Домовете за сираци. Те ни обичат и се отнасят към нас без предубеждение. Когато за първи път посетихме Дом за сираци, почувствах как една малка ръка се опитва да хване моята. Когато се обърнах, видях красивите очи и усмихнатото лице на едно детенце. Когато дойдохме за втори път, преди да разбера какво става, същото детенце дойде при мен, прегърна ме и ме обсипа с целувки. Едно друго малко момче силно привлече вниманието ми със своята усмивка още при първото ни посещение в Дома. То докосна нещо дълбоко в сърцето ми. Исус обича малките деца. Те са много скъпи за Него. Когато погледът ми среща техните малки очички, аз ги благославям в името на Исус и се моля те да бъдат част от Божието царство. Моля се те да не бъдат наранени от отхвърляне поради специфичните обстоятелства, при които живеят и да разберат колко скъпи са за Бог. Едно от нещата, което ми е направило дълбоко впечатление относно тези дечица е, че в очите им виждам надежда, доверие, любов и оптимизъм. Готовността, с която ни приемат, ни удивлява, но не мога да не забележа различието при по-възрастните деца. Те разбират, че животът не винаги е честен, и че може би за тях няма място в света, който ги заобикаля. Духът ми тъгува и аз се моля и за тях. Когато пътуваме, аз изповядвам Божието слово от Исус Навин 1:3, което казва, че Той ще ни даде всяко място на което стъпи ногата ни. Удивлявам се, че се намирам тук. Улавям се, че служа на Христос при ситуации и обстоятелства, за които само бях чела преди, затова Му благодаря за привилегията да бъда в България. Моля се да се организира изучаване на Библията в градовете, които посещаваме, както и за спасението на хората, които срещаме. Зная, че всичко това е заложено в Божието сърце, и че Той върви пред нас, където и да отидем. Неговото присъствие се изявява и във вашата страна. Какво Ви е повлияло най-много откакто сте тук? Когато посещавах университета, бях включена в евангелизаторско служение. Имаше студенти от различни страни и много от тях бяха мюсюлмани. Поради този факт прочетох доста неща за исляма, включително и биографии и автобиографии, които обогатяваха знанията ми за служението сред мюсюлмани. С една приятелка често си говорихме за това как ще отидем в други страни, за да служим на мюсюлманите. Удивена съм, че Бог ме е довел при вас по това време. Виждам, че Той много обича тукашните хора, и че те също желаят да Го опознаят по-добре. Когато напускахме едно от селата, усетих как Бог ми казва: "Работниците са малко." Той беше натъжен от този факт. Вярвам, че Той искаше да ми каже за жътвата, която трябва да се извърши сред мюсюлманите, но че малко хора желаят да се включат в осъществяването на това начинание. Разкажете ни нещо за виденията, които Вашият тим е получил. Един ден хората от нашия тим излязоха по улиците на Девин, за да се молят за хората и за изпълнение на Божиите цели и план. Искахме да се молим и за всичко, което Бог би ни разкрил. Разделихме се на групи по трима. Моята група тръгна по една улица, която водеше към края на града. Тъкмо се канехме да се върнем, когато едно от момчетата каза: "Току що ми се случи нещо странно. Когато обгърнах Девин с поглед, видях една огромна ръка, ръката на Бога, която блестеше в злато и се движеше над града. Тя посочи към Дома на Енчо и Таня, който бе осиян от пулсираща светлина. Докато наблюдавах това нещо, светлината се увеличи. След това избухна, покри планината и ме заслепи." После той сподели: "Почувствах как Бог ми каза, че колкото повече Го хвалим и издигаме в този Дом, светлината ще се увеличава още повече и скоро ще се получи експлозия." На следващия ден докато се молихме, погледнах към върховете на планината. Там видях нозете на Христос. Дясната Му ръка бе вдигната и в нея държеше меч. Позата Му издаваше победата Му за България и свободата, която Неговите хора трябва да извоюват за тази земя и за Божието царство. По-късно продължих да се моля за това, което бях видяла. Бог ми посочи, че съм видяла Неговите нозе, както са описани в Откровение 1:7,15. Той ми каза, че врагът се е опитал да осуети Божието намерение за България. Вашата страна трябва да бъде крепост за християнството. Исус е застанал върху планината и заявява, че това е така. Битката принадлежи на Господа, в Неговото име вие имате победа. Станете, тръгнете и спечелете победата, която Той провъзгласява! |
|
ЛЕТЕН ПРОЕКТ ДЕВИН 2005 - МИСИЯТА ВЪЗМОЖНА! Студенти на вяра, готови да носят благата вест Лято, ваканция, много възможности за почивка след последните изпити. Всеки един от нас е имал поне няколко предложения за лятото. Но предложението, на което не отказа никой, бе това да занесем благата вест до хората в град Девин и околните села. Съмнения, трудности, вътрешни борби и страхове останаха назад, след като всеки с вяра взе решение да бъде покорен на Бог. Всяка сутрин в молитва предавахме деня на Бог и се радвахме на начините, по които Той подреждаше нещата. Застъпвахме се един за друг да бъдем единомислени и единодушни, като това бе още един специален начин да се опознаваме. Във времето за молитва размишлявахме върху важни въпроси относно нашето ново естество в Христос. Моменти, в които всеки от нас заставаше пред Бог и преглеждаше сърцето си. Някои от нас за пръв път се сблъскахме със задълбочено изучаване на Божието слово. Страхотно приключение! През дните на проекта изучавахме Посланието на апостол Павел към Филипяните. Стих след стих откривахме много нови и важни уроци. Понякога беше малко мъчно за разбиране, но най-ценното бе, че търсихме как можем да приложим в живота си думите на посланието. Прожектирахме детската версия на филма “Исус” в град Девин и селата Беден, Брезе и Михалково. Когато раздавахме поканите от къща на къща, срещахме много отрудени хора. За нас беше голяма радост да занесем добрата вест до всеки дом. На прожекциите нямаше много посетители, но тези, които дойдоха, получиха Библии и други книги. Разговаряхме надълго и някои от тях още същата вечер взеха решение да предадат сърцата си на Исус. Няколко дена след прожекциите се срещахме с новоповярвали, които вече утвърждавахме в първите им стъпки във вярата. Страхотно е да чуваш как десетгодишни хлапета разсъждават върху това, което са чули и видели във филма. Неописуема радост преживяхме с опита ни да прожектираме филма “Исус” на турски в едно от селата, което е с изцяло мюсюлманско население. След като получихме разрешение от кмета, раздадохме поканите. В много от нас подсъзнателно се издигна бариера към хората там. Но ние се молихме Бог да преизпълни сърцата ни с Неговата съвършена любов. Всичко бе готово за прожекцията, децата бяха насядали на първите редове в салона на читалището. В този момент влезе един мъж, каза нещо на турски и децата на мига напуснаха салона. По-късно разбрахме, че той ги е заплашил, че ако някой остане на прожекцията, няма да остане в селото. Последваха различни заплахи и лично към нас. Чувствахме, че човешките ни възможности в случая са безполезни. Всеки се молеше наум за мъдрост и твърдост пред врага. Преживяхме една много малка част от това, което наричаме гонение срещу делото на благовестието. Тръгнахме си от селото, но не с пораженчески дух, а радостни от това, че се доверихме на Бог и устояхме твърдо в изпитанието. На другия ден се срещнахме с Айше. Тя е от същото село и е приела Христос преди няколко години чрез Енчо и Таня. Ясно виждахме колко й е трудно да пази вярата си. Ани сподели свое преживяване при посещението ни в селото. Гледала джамията и си мислела: “Каква е тази джамия, тя не е твоя, Господи?!” Тогава Бог й казал: “Всичко останало е Мое.” Ани вдигнала поглед към скалистите планини, горите, небето... и джамията станала малка и незначителна. В град Девин няколко вечери прожектирахме късометражни филми. Чрез тях имахме възможност да се запознаем с много млади хора и да разговаряме върху сериозни теми. Взехме от общината адреси на социално слаби хора, които живеят в оскъдност, с цел да им помогнем, като им занесем различни хранителни продукти и използваме случая да им разкажем за вярата ни в нашия Господ Исус Христос и да им представим благата вест. Много се зарадваха, че някой се е сетил за тях. Това им направи голямо впечатление, защото никой непознат не беше правил подобно нещо за тях. Попитаха ни защо правим това. Ние им казахме, че сме християни и Божията любов е тази, която ни мотивира да обичаме всеки човек така, както Бог ги обича. Тони и Иво се озоваха пред къщата на баба Руска. Ето и техния разказ: “Първият и последният резервиран и мнителен човек, когото видяхме в Девин, беше баба Руска. По-късно, след като стопихме ледовете и я спечелихме, тя с половин уста ни покани вътре. Разплака се, обяснявайки, че синът й починал и тя трябва да се грижи за децата. Седяхме и се чудехме какво да кажем. Започнахме да й разказваме благовестието. Оказа се, че е единствената православна в квартала. Накрая се моли да приеме Христос. Изпрати ни с усмивка. Решихме, че ще отидем пак. Следващия път баба Руска ни покани в хола и още преди да сме седнали, ни каза: “Хайде, разказвайте!” Този път бе много дружелюбна и усмихната. И атмосферата в къщата бе друга.” В китно селце в дебрите на Родопите срещнахме сладки малки човечета с огромни сърца, даряващи безрезервно любовта си. Това са нашите нови големи приятели от сиропиталището в Широка лъка. Посрещнаха ни с широки усмивки и протегнати за прегръдка ръчички. Трите следобеда , когато бяхме с тях, минаха неусетно. Децата разбраха, че имат един Татко Бог, който ги обича такива, каквито са. Изненадаха ни приятно с познанията си за Исус от своите детски Библии. Някои от тях за първи път се замислиха и взеха решение да поканят Христос в живота си. Можем да се молим за Данчето, Нели, Синджер, Мариан, Ариф и Владо да израстват във вярата си и да бъдат живо свидетелство за Исус. “Научих какво означава да съм в сърцето на Исус! Разбрах колко е важно да изповядвам ежедневно греховете си и да се освещавам.” Ани, София “Отново се уверих, че винаги и навсякъде можем да сме директни и инициативни в благовестването, защото силата е в самото Божие слово. Бог ме учеше да се грижа за другите и да търся мъдрост от Него за това. Учеше ме да се радвам във всяка ситуация.” Иво ВИДЕНИЕТО НИ ЗА РОДОПИТЕ 1990 - Едно пророчество чрез Маруся Мавродиева, съпруга на Илия Апостолов, изказано през 1961 година, започна да се изпълнява. Когато дойде демокрацията, всички се втурнахме да работим на Божията нива. Съжалявахме, че денонощието има само 24 часа. В края на годината започнахме посещения в Пловдивския затвор и открихме първото неделно училище по вероучение. 1991 - Освен Пловдивския затвор, започнахме посещения по затворите в цяла България. Бяхме непрекъснато в пътуване. Организирахме група за кореспонденции със затворниците. Стотици бяха тези, които се покаяха и приеха Исуса. Успоредно с тази дейност разширихме работата с неделното училище по вероучение. От Съвета ни дадоха четири стаи-занимални към едно училище в центъра на града, където от целия град идваха деца, главно невярващи, за да присъстват на библейските уроци. Пренесохме това в училищата и за кратко време обхванахме седем училища. Един ден през лятото, Святият Дух ми каза: "Започни списание "Братска любов". Отговорих: "Господи, ако това е от Теб, Ти направи с лекота да се приготвя всеки брой и промисли за необходимите средства”. На 15 август 1991 г. започнах списанието и то продължава да излиза и до днес. 1992 - Работата в затворите и училищата продължи. През лятото започнахме голяма кампания за евангелизиране на Родопите. Спомням си в едно мюсюлманско село, където се бяха събрали едва ли не всички на площада, жените ни казаха нещо важно: "За 45 години ние се обезверихме. Но сега разбираме, че без вяра в Бога не може да се живее. Сега сме на кръстопът, кое да изберем: мюсюлманството или християнството?" Тогава се роди идеята за Библейско училище. Бях на кръстопът. Трябваше да се вземат важни решения относно бъдещото Библейско училище, да бъде към Мисията или към Църквата. Имахме много идеи; можеше да започнем някое човешко дело и да се отклоним от Божията воля. По-късно разбрах, че Бог ни приготвя за делото Си в Родопите. Вечерта в къщи бяхме си легнали всички. През време на молитвата, която имах, изведнъж се видях на едно полутъмно място. Недалеч от мен стоеше един от пасторите на църквата. Аз гледах към него и не обръщах внимание на фигурата, която стоеше съвсем близо до мен в гръб. В сърцето си почувствах, че това е Исус и Той има да ми каже нещо много важно. Исус извърна главата си към мен и чух думите: "Ако Аз искам някои неща да станат така и така, тебе що ти е... Ти върви след Мен." Трудно мога да опиша въздействието, топлината и влиянието на думите Му. Всичко това, като че ли ме потопи в някакво чудно блаженство и божествено присъствие, което доведе до разнежване на сърцето ми. Сълзите сами започнаха да капят. Таня, която не беше още заспала, усети това и ме попита: "Защо плачеш?" Отговорих: "Моля те, не ме питай нищо сега. После ще ти разкажа." Оттогава минаха доста години, но няма да забравя погледа Му, властта, които се излъчваха от думите Му и сериозния изглед на лицето Му. Искаше ни се да заграбим като че ли целия свят в работата ни за Бога, но това не беше Неговата воля. Имаше много неща, които бяха човешки идеи и трябваше да се откажем от тях. 1993 - Нова година. Цялата църква беше в молитва. Чувствах Божието присъствие и Го хвалех. Тогава ясно чух: "Помазвам те за Мой служител". Имах усещането, че нещо като масло се изля върху главата ми, потече и покри цялото ми тяло. Изминаха няколко седмици. Попитах Святия Дух един ден: "Господи, не разбирам, какво беше това помазание за служител." В себе си чух думите: "Апостолско служение, апостолско служение..." Отхвърлих тази мисъл. Дори не можех да си помисля за такова нещо. Изминаха още няколко седмици. От Америка беше пристигнала за известно време Маруся Мавродиева. Един ден бяхме заедно и посетихме с Таня и други младежи затвора. Когато се разделяхме, попитах: "Спомняш ли си Маруся, за откровението, което ми беше казала в София, преди 32 години, за едно бъдещо и помазано служение в цяла България?" В себе си се помолих: "Господи, ако това което ти ми каза за апостолското служение е вярно, нека дойде потвърждение и чрез нея". Маруся замълча и после каза: "Това беше толкова силно преживяване, което няма да забравя никога. Откровението беше за апостолско служение." Това последното тя ми го казваше за първи път и беше едно потвърждение и отговор на молитвата ми. По-късно същото потвърждение дойде и от молитвената ходатайствена група към църквата. През лятото, в продължение на няколко месеца, ни беше предоставен цял етаж от наши вярващи в Чепеларе. Това беше най-интензивната ни работа в Родопите. Всеки ден бяхме някъде. Посетихме 20 различни селища, с около 80 различни срещи и прожекции на филма "Исус". Студентите от Библейското училище към Църквата проведоха своята практика при нас. В Чепеларе Бог ни говори за Мисионерски център в Родопите. Започнахме да търсим сграда в самия Чепеларе. По-късно Бог ни откри, че Неговата воля е този център да бъде в Девин. В началото на август, Бог ни показа и сградата и само след един месец, тя стана наша собственост. Струваше 520 хиляди лева. Събирането на средствата беше най-голямото материално чудо в моя живот. Събирането на тази голяма сума (повече от 20 хиляди долара) стана само за три седмици. Хората идваха сами и даваха големи суми на заем и домът беше купен. През есента на 1993 имаше насрочено събиране на Духовния съвет, на което заседание трябваше да се разглеждат грешки и недостатъци в служението ни в затвора. Чувствах в себе си колко е несправедливо това и негодувах. Имах в себе си бунт към всички, които на заседанието застанаха против мен. Едно от обвиненията беше, че съм допуснал човек, който пее фалшиво, да се качи на подиума и да се включи към хвалението. В същото време никой не спомена, че след призивите ни към затворниците да се покаят, напред тичаха по 20 и 30 души, желаещи да приемат Исус за свой Спасител и да променят живота си. След всички тези преживявания останах буден цялата нощ. Към сутринта се опитах да се моля, но без успех. Тогава всичко изчезна пред мен и видях Исус на кръста. Бях толкова близо, че почувствах цялата агония на разпнатото тяло. Видях капките пот и кръв, които се стичаха по лицето му. Бях изпълнен с голямо умиление и съчувствие. Изведнъж картината се смени. Видях себе си на мястото на Исус. Някаква невидима сила притискаше ръцете ми към кръста, на който трябваше да бъда разпнат. Искаше ми се да крещя и да викам: "Защо, защо?", но не можех да направя нищо. Когато дойдох на себе си от това преживяване, чух ясно: "Ако Аз искам ти да бъдеш разпнат!" "Господи, - помолих се след случилото се, - аз казвам "Да", "Да" на разпятието. Моето "Да" донесе такава вълна от радост, която не съм преживявал никога преди това в живота си. Бог беше използвал Духовния съвет като инструмент, за моето израстване и подготовка за служение на нивата Му в Родопите. 1994 - Закупуването на Мисионерски дом Девин в Родопите е едно чудо. Ние не разбирахме защо трябваше Дома да бъде точно в Девин, но сега откриваме колко е важен този район за Бога. Преди една година Бог ни говори, че нашето семейство трябва да даде най-много за закупуването на Дома, а преди няколко месеца имах преживяване, което никога няма да забравя. Една сутрин станах в 5,30 за молитва. Имах чувството, че атмосферата в хола е напоена с помазанието на Святия Дух. След около един час, когато хвалех Бога, изведнъж почувствах как небето над мен се разтваря и от самия престол чух гласът на Бог Отец, който ми говори: "Можеш ли да ми дадеш всичко?" "Господи, казах аз, с парите, с които можехме да купим жилище на сина ни, ние дадохме на заем за Мисионерския дом. Освен това мебелите ни са от 20 години. Колата ни също е много стара." Разбрах вътре в себе си, че Господ иска да подарим тази сума за Делото. В мен имаше борба. Ходех нервно из хола. В един момент седнах на фотьойла и тогава съвсем реално видях пред себе си "богатия младеж". Почувствах се на неговото място. Чух ясно: "Който е сложил ръката си на ралото и гледа назад, не е достоен за Мен". Трябваше да кажа "да" или "не". И аз казах "да". Тогава се сетих, че не съм говорил със съпругата си. "Господи, извинявай, но аз не съм говорил с Таня, защото тези пари са и нейни." Святият Дух ми проговори: "Добре, говори с нея". Но аз казах: "Не, Господи, няма да говоря с нея. Щом Ти искаш това, нека тя да дойде и да ми съобщи, че е съгласна." Споделих това преживяване със съпругата си, обаче без последната част. Мина се седмица, след това втора, трета и една вечер Таня действително го направи, като сама предложи, че е готова тази сума да бъде подарена за Божието дело. Едва тогава й разказах подробностите от преживяването. Сега ние сме все още със старите мебели, но в сърцето си имаме чудния Божий мир и удовлетвореност, че можем да предадем тези неща на Него. Ние предоставихме и колата си за мисионерската дейност в Родопите, където сме заедно с двете ни малки дъщери. След това направихме апартамента ни в Пловдив офис, като по този начин икономисвахме няколко хиляди лева от наем. Желанието ни сега е да предоставим силите си и живота си за Божието дело. Мисионерската дейност в Девин и района започнахме с молитва. Имахме определено специално време, от 7 до 9 часа сутрин, за общение с Бога. Месеци наред нищо не се случваше, но през юли и август започна съживление. За кратко време повече от 20 души мюсюлмани приеха християнската вяра. Подготвихме регистрация на три църкви в района. Скоро имахме и първото водно кръщение в реката. Откакто заживяхме в Девин, имахме много изпитания. Прозорците на сградата бяха изпочупени, къщата един ден беше запалена. Имаше заплахи за живота ни и за колата ни, че ще бъде изгорена. Една сутрин открихме, че колата ни е залята с киселина. Но вярваме, че Бог е нашата защита и Той ще подкрепи това дело, Божието слово да се проповядва на мюсюлманите. СПЕЦИАЛНО ЗА СПИСАНИЕ "БРАТСКА ЛЮБОВ" През септември 1995 година се навършиха пет години от създаването на Мисия Филаделфия. Г-н Тодоров, с каква цел създадохте това сдружение и каква беше дейността ви в началото? Живяхме 45 години в неверие към Бога. Атеизмът не можа да ни даде това, което човешкото сърце жадува, защото това може да направи единствено вярата в Бога. Когато дойде демокрацията, през септември 1990 година регистрирахме сдружение с идеална цел. В края на същата година открихме първото неделно училище по вероучение в град Пловдив. Спомням си развълнуваните думи на кмета на града г-н Николай Сомлев при откриването му: "В този живот без система от ценности днес запалваме една светлинка. Нашите деца ще я поемат..." От Общинския съвет ни дадоха четири стаи-занимални към едно училище в центъра на града, където от целия град идваха деца, за да присъстват на библейските уроци. Пренесохме това в училищата и за кратко време обхванахме седем училища и повече от триста деца в Пловдив и района. Учителите, повечето пенсионери с дълъг педагогически стаж, работеха безплатно в тази важна област за християнизиране на младото поколение, важно условие за успех на нацията ни. В края на 1990 година започнахме посещения в Пловдивския затвор, а през следващата година в затворите в цяла България. Бяхме непрекъснато на път. Организирахме група за кореспонденция със затворниците. Стотици бяха тези, които се покаяха и приеха Исус. Разкажете ни как започна издаването на списание "Братска любов"? Един ден през лятото на 1991 г., Святият Дух ми проговори: "Започни списание "Братска любов". Не разбирах защо именно "Братска любов", когато изведнъж се сетих, че преводът на гръцката дума "Филаделфия" означава точно това. Отговорих: "Господи, ако това е от Теб, Ти направи с лекота да се приготвя всеки брой и промисли за средства". През септември 1991 г. беше отпечатан първият брой на списанието и продължава да излиза и до днес в тираж 15 000 броя всеки месец. Споделете за някои вълнуващи моменти при първите ви стъпки за християнизиране на Родопите? През лятото на 1992 година започнахме кампания за евангелизиране на Родопите. При посещението ни в едно мюсюлманско село, където се бяха събрали почти всички на площада, жените ни казаха нещо важно: "За 45 години ние се обезверихме. Но сега разбираме, че без вяра в Бога не може да се живее. Сега сме на кръстопът, кое да изберем: мюсюлманството или християнството?" През лятото на 1993 година, наши вярващи в Чепеларе, ни предоставиха цял етаж от къща. Това беше най-интензивната ни работа в Родопите. Всеки ден бяхме някъде. През лятото посетихме 20 различни селища, с около 80 различни срещи и прожекции на филма "Исус". Студентите от Библейското училище към църквата в Пловдив проведоха своята практика при нас. По какъв начин стана закупуването на Мисионерския дом в Девин? Закупуването на Мисионерски дом Девин в Родопите наистина е едно чудо. Ние не разбирахме защо трябваше той да бъде точно в Девин, но сега откриваме колко е важен този район за Бога. В Чепеларе Бог ни говори за Мисионерски център в Родопите. Започнахме да търсим сграда в града. По-късно Бог ни откри, че Неговата воля е този център да бъде в Девин. В началото на август Бог ни показа и сградата. Само след месец тя стана наша собственост. Събирането на средствата стана само за три седмици и това беше най-голямата материална опитност в моя живот. Хората сами идваха и даваха големи суми на заем. Спомням си за деня, преди да замина за Девин, за получаването на нотариалния акт. Беше сряда вечер и след богослужението дойде при мен един младеж от селата. “Бати Енчо, здравей! – каза ми той. – Търся те и не мога да те открия. Реших тази вечер да дойда на богослужение в Пловдив и нося 10 000 лева, които искам да дам на заем, за закупуването на Мисионерския дом.” Усмихнах се и исках да му кажа, че няма нужда, защото сме събрали необходимата сума и сме я внесли в банката в Девин. Тогава се сетих, че не сме внесли данъка към държавата. Бях забравил за тази сума, но Святият Дух никога не забравя и Той довърши делото си до край. Имах в себе си 1000 лева и с тези десет хиляди можахме на другия ден, заедно с касиерката ни, да внесем данъчната оценка за сградата и да получим нотариалния акт. Бяхме вече извън съда, когато до бившия собственик се приближи един младеж. “Бати Васко, - каза му той – събрах вече парите и кога да дойда, за да прехвърлим къщата?” “Но аз вече я продадох на този човек” – беше отговорът. Само седмица по-късно идва и друг купувач при бившия собственик и дава в повече сто хиляди лева, но ние имахме вече нотариалния акт и уверението от Бога, че това е Домът, който Той е избрал за нас. Как организирахте първите църкви в Родопите? Мисионерската дейност в Девин и района започнахме с молитва. Месеци наред нищо не се случваше, но през юли и август 1994 година започна съживление. За кратко време доста мюсюлмани приеха християнската вяра. Подготвихме регистрация на три църкви в района. Скоро имахме и първото водно кръщение в реката. Вярваме, че Бог ще отвори сърца, които да подкрепят това благородно дело, Божието слово да се проповядва и на мюсюлманите. |
|
АЗ И МОЯТ ДОМ ЩЕ СЛУЖИМ НА ГОСПОДА! Мисионерското поле за работа в Родопите е огромно. Молим се за работници, които вярващите да подкрепят с финанси, за да може да посетим всяко село и градче в този обширен район. Имаме организирани няколко църкви, които трябва да обслужваме. В някои села повярваха млади хора - мюсюлмани, които се нуждаят от укрепване във вярата. Очакваме там да се организират бъдещи нови църкви. Става все по-трудно и по-трудно новоповярвалите да бъдат обхванати, за да им се поднася навреме необходимата духовна храна. Често пъти семействата и децата ни са ощетени поради липса на време, но духовната атмосфера на молитва и свидетелство, в която живеем, дава положително отражение върху тях. Преди няколко месеца нашата малка дъщеря Криси, която е на 5 години, имаше интересно преживяване, за което желаем да ви разкажем. В началото на миналата година беше спасена голямата ни дъщеря Йоана, която е деветгодишна; а синът ни Живко - в момента войник, преживя тази духовна опитност на осемгодишна възраст. Сега целият ни дом е спасен и всички заедно можем да се радваме на Божията милост и да служим на Господа. Новорождението на Криси Криси, разкажи ни за преживяването си. Кога стана това? Беше понеделник, вътре в есента (по средата на есента), когато татко се върна в Девин от семинара в Пловдив и разказваше интересни неща за него. На другия ден се прибрах от детската градина и кака ми предложи да започнем една игра. Бог ми сложи греховете в сърцето, така че да мога да ги усетя и тогава започнах да плача. Кака ми предложи да играя, но аз й казах: "Како, моля те, не ме мъчи да играя на тази игра." И аз започнах да плача още по-силно. Бог така направи, че да мога да си усетя греховете и аз се молих да разбера дали Той ми е простил греховете. Тогава казах: "Татко Исусе, записал ли си името ми в книгата на живота?" Получих радост и мир в сърцето си. Почувствах, че всички вярващи имат дом в Божията десница, а тя е голяма като целия свят. Криси, защо не си ни разказала това досега? Аз се опитвах много пъти да ви разкажа това, но вие бяхте заети. Криси, а защо плачеш тази вечер? Чувствам отново тежест в сърцето си и колко много са греховете ми. Дали татко Исус ми е простил за лошите и груби думи, които съм казвала на кака и на други деца? Дяволът няма власт да ми ги спомня, нали? Криси, снощи ти ни разказа за преживяването си. Разбрахме, че през нощта си имала и интересен сън, помниш ли го? Да. Първо се видях на леглото с кака, а Исус беше над мен с бяла, блестяща и разперена дреха, като позлатена. Той ми каза: "Криси, ти имаш новорождение." След това видях как небесата се разтварят и Исус се вдигна. Имаше ангели във въздуха, които пееха. Искам татко Исус да ми помогне да се науча по-бързо да чета, за да разбирам Библията. Йоана отново почва да чете Библията Една вечер мама ни говореше как Бог ще дойде скоро, за да ни вземе на небето. Тя ни разказа за това, което се е случило на една магистрала в Америка. Възрастна вярваща жена пътувала с колата си. Млад човек вдигнал ръка, за да спре. Тя решила да го качи в колата. След малко младежът й казал, че скоро Исус ще дойде да ни вземе и затова трябва да се приготвим. Жената се обърнала, за да го види по-добре, но открила, че младежът го нямало. Тя се уплашила и започнала да криви колата наляво и надясно. Един полицай забелязал това и я спрял. Тя му разказала всичко. Полицаят казал: "Не се бойте! Днес това се случва за седми път на тази магистрала." Когато чух това, казах на мама: "О, аз не съм чела Библията си отдавна." Тогава взех Словото и прочетох четири глави. Мама ме помоли да вечеряме, но аз й казах да ме почака, за да довърша главите. "Мамо - казах аз - всеки трябва да иска прошка за греховете си, за да ни вземе Исус на небето." Мама каза: "Правилно!" Тогава започнах да плача, а тя седна до мен. Започнах да плача още по-силно. После тя ме попита дали имам увереност, че Бог ми е простил греховете и ми е записал името в Книгата на живота. Аз казах: "Да!" Започнах да се радвам. Мама ми обясни, че съм получила новорождение. След това ние вечеряхме. Чудото с нашия син Имахме гости в дома ни, с които бяхме в общение и разисквахме върху Словото. Накрая се молихме. Живко дойде при нас и каза: "На мен ми е скучно, какво да правя?" Майка му се скара: "Моля те, Живко, не ни пречи! Играй си там в ъгъла!" Но вместо да отиде в ъгъла, Живко падна на колене и започна да се моли: "Татко Исусе, прости ми греховете, прости ми каквото съм сбъркал и запиши името ми в Книгата за живота." Постепенно повиши гласа си, като започна да плаче силно. Ние спряхме да се молим и с интерес наблюдавахме това, което ставаше с него. Имах чувството, че стогодишен грешник се кае. Помислих си, какви грехове може да има едно дете? Да, наистина, когато Святият Бог докосне едно дете, и то се чувства грешно пред Бога. Съпругата ми започна да го спира: "Живко, моля те, по-тихо, какво ще си помислят съседите". Той отговори: "Не мога, бе, майко, не мога. Нещо ме кара отвътре да викам към Бога." След малко Живко започна да хвали Бога: "Благодаря ти, татко Исусе, благодаря Ти, че Ти ми прости греховете и ми записа името в Книгата за живота." Когато стана от молитвата, лицето му сияеше. Тогава ни разказа за двете видения, които е имал. "Видях - каза той - две картини. На първата, татко Исус беше разпнат на кръста; видях и пироните, с които е прикован и две сълзи, които се търкулнаха от очите Му. На втората картина - цялата стая беше в бяло. Аз стоях в средата, облечен в бели дрехи и около мен имаше ангели, които славеха и хвалеха Бога." Най-чудното нещо, което стана с нашия син, е промяната, която настъпи след това. В детската градина, а после и в училище, имахме доста проблеми с него. Спомням си, един ден ме видя едно момиченце от градината и ми каза: "Чичко, Живко ни накара всички да се скрием под леглата! Учителката беше излязла, а когато се върна, много се изплаши, че ни няма. После разбра, че Живко, "цветето на групата", ни е накарал да направим това. Беше отново наказан". Един ден съпругата ми Таня се върна от градината разплакана. Едва удържаше Живко. "Не мога да преживея този срам, заместник-директорката да ми заяви, че ще изключат Живко от градината, ако продължава да създава проблеми на учителките." Тази вечер Живко беше сериозно наказан. Няколко дни нямахме проблеми с него, но после те отново започнаха. Положението не се промени и в първи клас. Получавахме непрекъснато оплаквания за сбивания и недисциплинираност. Една седмица след новорождението на Живко, учителят по физкултура го среща, заедно с майка му. "Кажете ми - казва той - какво стана с Живко? Той е съвсем друг от една седмица насам. Имах голям страх за него - как ще го опазя до края на учебната година, беше ме страх да не си счупи, я ръка, я крак. Преди беше толкова недисциплиниран, но сега е пример за всички." Ние можем да благодарим само на Бог за голямата промяна, която стана с нашия син Живко. Сега, след като целият ни дом е спасен, всички служим на Господа в Родопите с още по-голяма радост. СЪЕДИНЕНИ В ЕДИНСТВО Когато за първи път дойдох в Девин през 1995 година, аз не знаех защо идвам тук, но по-късно разбрах, че това стана чрез водителството на Святия Дух. За мен този дом в Девин беше непознат и дейността, за която беше предназначен - също. Това беше като че ли повече от любопитство, отколкото призив. Дойдохме в дома за три дни, но престояхме цял месец. И това общуване на място с вярващите много ми допадна. Мислех си: - Как е възможно братя и сестри толкова добре да се разбират и общуват? Семейството на Енчо и Таня не делеше никого, а всички бяхме едно духовно семейство с общи нужди и потребности. И веднъж в спор с моята духовна сестра, Бог ни говори следното: - Не се хапете и не се карайте! Аз искам да видя Моята любов между вас и ще върша велики и страшни неща чрез вас! Ние се стъписахме от тези думи и спряхме да спорим, като в нас дойде страх от Господа и копнеж за Божията любов. Разбрах, че единството се крепи само чрез Божията любов между нас и в нас и от сърце закопнях за тази любов, която свързва и не разделя. Оттогава изминаха седем години, но аз никога не забравих тези думи на Господ. Дълго се лутах и преминах през много страдания и огорчения, през долината на мрачната сянка, но осъзнавах през всичкото това време, че търсенето на тази любов и единство изисква жертви. Болезнено търсих единството с Бога, също и с братя, и сестри. Нуждаех се от това единство. И ето ме пак в Девин за трети път с моя сестра в Господа. Тук заварихме още една сестра от Пловдив. Дойдохме по Божия призив, за да се слеем в едно духовно семейство с вярващите в Девин. Много са църквите, но малко са тимовете, изградени в тях. Много е трудно хора с различни характери, навици и наклонности, на различни духовни нива и възрасти да бъдат слети в едно. Това за мен е борба със себе си. Да победиш и да преодолееш собственото аз и да се смириш, като считаш брата или сестрата по-горен от себе си, това означава да умъртвиш себето. Изпитанията за тези няколко месеца в Девин бяха много. Докато се сформираше тима, лукавият ни дебнеше и искаше да раздели този току-що образувал се тим. Но в пост и молитва заедно, ние се борехме за всяка душа и за тези, които Бог прибавяше към нас, за делото на плана Си, който имаше да изпълни в Родопите. Слава на Бога! Изпитанията и стрелите на лукавия ни направиха по-твърди и по-устойчиви в бурите и с още по-голямо единство в любов и усърдие посрещаме всичко със знанието, че всичко съдейства за добро на тези, които любят Бога. Единството идва, когато всички променяме себе си, преследвайки заедно общата ни цел - да достигнем пълнотата на Христовия характер. И тогава победата ни ще бъде пълна. Единни в Духа ще работим задружно на Божията нива в Родопите за работата, на която Бог ни е призовал. Амин! Величка Люцканова, Девин СПОМЕНИ ОТ МИСИОНЕРСКИЯ ДОМ Здравейте скъпи на сърцето ми батко, Таня, Йоана, Криси, Ели, Величка, Стойка и всички от Мисионерски дом в Девин! Докато четях бр. 9 и 10 от 2001 г. на сп.”Братска любов”, спонтанно ме заля вдъхновението да ви пиша. Когато видях познатите лица на корицата и вътре в списанията, в мен нахлуха спомените от лятото за дните, прекарани в Мисионерския дом в Девин. Наистина трябва огромна Божия любов да царува между вярващите в този дом, за да не се обръща внимание на дребните неща в ежедневието, трудностите при изхранването, мюсюлманския фанатизъм, тесните и опасни планински пътища, по които трябва да се достигне и до най-отдалечените кътчета в Родопите, за да имате търпението, което е нужно да изслушвате и разговаряте с хората, за да давате личен пример, защото всеки един от Мисионерския дом трябва с живота си да покаже на околните, че Исус живее в него. Благословени да са от Бога всички тези сестри и братя, които са оставили роднини и домове и са се изкачили високо в планината, за да разнасят Божието Слово, да раздават топлината на своето човешко сърце на всеки срещнат, да поддържат дома в уютен и изряден вид и да посрещат с такава готовност и толкова сърдечно гости от България и чужбина. Спомените нахлуват в съзнанието ми. Изкачването в Родопите, чудната красота, която Бог е създал, прекрасната природа, величествените скали, огромните язовири, синевата на водните пространства, малките романтични островчета. Радостни възклицания пред възхитителните Божии творения. Вълнуващото посрещане от Ели, Вили и Стойка. Не мога да не спомена с умиление разходките из Девин и околността, романтичното пътуване до Жребово и един нов момент за мен – каменните къщи, хората - сякаш бях в друг свят. Удоволствието от десетте километра, изминати пеша. Споменът от Триградското ждрело и пещерата Дяволско гърло – страхотни отвесни скали, направо тръпки те побиват от дълбочината на пропастта, от грохота на водата. Бездната дълбока - като погледнеш надолу, страх те обзема. Оприличих го на ада и мислено се помолих: “Господи, колко много трябва да се работи за Теб в този затънтен край, за да може тези люде да Те познаят, да вярват в Теб и да Те следват, защото иначе ги чака този страшен ад в Дяволското гърло.” Широка лъка също ме впечатли с музикалното си училище, със старинните къщи, срещата с вярващи. Молитвата ми бе всички, живеещи там, да познаят Исус. Последният ден от гостуването ми също беше незабравим. Пътешествие в околностите на Девин. Неописуемите скали, чешмата с трите чучура с надпис “Бог е дух”, в коритото на която открих малко, мокро, премръзнало таралежче. Крисито го взе, прегърна го, стопли го и го обгради с толкова нежност, любов и топлина, че то се съвзе, размърда се и тя го пусна на една слънчева полянка. Колко повече ние трябва да проявяваме състрадание, обич и търпение към тези, на които благовестваме - нужно е да дадеш всичко от себе си, за да ги приобщиш към християнското семейство. Още си спомням с радостно вълнение мостчетата по реката, заоблените огромни камъни, бистрата ромоляща вода, водопада, висок 120 метра. А после отново надолу през дъжда, светкавиците и силните гръмотевици, но не се уплаших. Бог ми даде спокойствие, защото знаех, че Той ни пази. Само искаше да ни покаже силата и могъществото Си, пред които се прекланяме. Макар че се прибрахме целите мокри, беше толкова вълнуващо и романтично. На следващия ден не се чувствах добре, бях настинала и имах температура, но Бог ни изпрати в Стара Загора и там брат Дедов и батко се молиха за мен и бях изцелена от Нашия Спасител и Господ. Когато се прибрах в Преслав, бях напълно здрава. Още едно уверение от Всемогъщия, че Той е жив и съществува. Прочетете Филипяни 1:9-11. С християнски поздрав към всички вас: Лидия Желева Калева, Велики Преслав ДОСТИГАНЕ НА НЕДОСТИГНАТИТЕ Пристигнахме в турското селце, където живеят няколко семейства. Те много се зарадваха, че изобщо някой е дошъл да ги види. Докато намерим селото, трябваше да пообиколим доста, защото тук в планината обикновено няма табели. Такива малки села липсват даже и на картата. Раздадохме им Инджили (Нови Завети) и брошури и те се почувстваха много щастливи. Бяха предимно възрастни хора. Само един човек отказа да вземе книжките. Оказа се, че е атеист. Поговорихме си доста с него, но той отново отказа Инджила и вярата в Бог. Първото семейство, на чиято врата потропахме, настояваха да влезем за "по едно кафе". Договорихме се, че след като обиколим другите къщи, ще им погостуваме. Върнахме се и като започна една приказка... около час – час и половина. Имахме възможност да им говорим за вярата си надълго и нашироко. Оказа се, че бащата на жената навремето е бил ходжа. Мъжът доста се впечатли от това, как Исус ме е освободил от цигарите. Накрая се молихме за тях и по-специално за него, да може да остави цигарите. В друго село, пак турско, открихме две семейства на възраст между 50 и 70 години. Те с радост приеха Инджилите и брошурите. Оказа се, че един от старците е слушал за Христос в Турция. Беше много вълнуващо, когато достигнахме до едно от селата пеша. Вървяхме около час, защото кола не може да стигне до там. Беше съвсем като в първите векове. Бяхме сложили литературата в една раница и така стигнахме до селото. Там живееха само двама души - семейство възрастни хора, турци, около седемдесетте. Твърде много се зарадваха. "Никой вече не се сеща за нас! Всички са ни забравили" - бяха думите им. "Но Господ не ви е забравил" – отговорихме ние. Гостиха ни с чист пчелен мед и хляб. Наоколо стояха празни, полусрутени къщи, които показваха, че някога тук е кипял живот. На селската чешма имаше надпис от 1984 година. Нямаше ток. Беше много вълнуващо, когато посетихме и селце, което е навътре в гората и до там се стига по черен път. Няма го на картата, няма и табели. Когато пристигнахме и слязохме от колата, усетихме някаква тайнственост. Времето беше много приятно и съвсем тихо. Дочухме лай на кучета и някой да говори. Оказа се, че е една бабичка, която си говори с кученцата си. Осемдесет и четиригодишната старица живееше съвсем сама и се грижеше за кравите на синовете си, които живеят на друго място. Поразителна гледка. Наоколо къщи – празни и разпръснати в някакъв неразгадаем ред, полусрутени, изградени от камък и с покриви от тикли, вратите им обрасли с коприва и къпинаци. И само все още стоящите номера на вратите показваха, че те не са изоставени преди сто или двеста години, а може би само от около двадесетина. От изоставените дворове ни гледаше по някоя крава, за която нямаше значение в чий двор пасе - там отдавна никой не живее. Навсякъде наоколо имаше големи орехови дървета и други, вероятно вековни. Всичко беше потънало в зеленина и някаква загадъчна тишина. На една от пътеките, настлани с каменни плочи, се подаваха два черепа от крави, полускрити от тревата. Накрая двамата с Младен стигнахме до последната къща в селото, за която бабичката ни каза, че там живее един мъж със семейството си. Оказа се, че в момента му гостува едната му дъщеря заедно с малкия си син. Дадохме им брошури и Инджили - достатъчно, за да раздадат и на другите хора от селото, които в момента отсъстваха. Дадохме им и аудиокасети с драматизацията на филма "Исус". Оказа се, че съм им дал и една проповед на Бени Хин, която бях взел да слушаме в колата, докато пътуваме. Дано хората, които слушат тази проповед, да повярват. В селото нямаха ток. Човекът сам си беше направил водопровод. Всички бяха българомохамедани. * * * На всички, които подкрепят това служение в Родопите, искаме да изкажем нашите горещи благодарности. Благодарение на вашата финансова подкрепа успяхме да посетим 14 села, където раздадохме Инджили и в много от тях прожектирахме филма “Исус”. Обадиха се приятели от различни места и от много църкви, за да ни подкрепят. И наистина Господ работи. Благодарение на вашата помощ можахме да ремонтираме автомобила и така да работим спокойно. Важно е да знаете, че пътуваме до малки селца по планински пътища без никаква настилка. Затова колата толкова бързо се разбива. Господ е Този, Който благоволи в единството на Христовата църква (Псалм 133). Когато църквата е единна в подкрепата си, тогава през нея протича истинският живот. Наистина Църквата в България трябва да се научи да работи в единство за Божиите цели. Това изисква саможертви. Не само веднъж, но всеки ден. Бог чака да види любов в нашите взаимоотношения. Божият мир да бъде на всички, за да можем да се доверим повече един на друг. Гюнай Шерифов, Родопите КАРТИНА НА МИСИОНЕРСТВОТО През тази година (2003) се навършват 10 години, откакто Бог помогна да се създаде Мисионерски дом Девин. В него имаме няколко души от различни части на България, които са тук по Божия призив. Една от сестрите се казва Величка. Тя беше за няколко дена при своите близки в Девня и се върна в Мисионерския дом със своя син Ванко, който е 39-годишен. Той е много добър художник, но напоследък се беше затворил в себе си и сега се създаде възможност да бъде между други хора и да се разсее от състоянието на депресия, потиснатост и глад поради безработицата, която не е подминала и него. На сутринта, както обикновено, се събрахме всички на молитва, четохме и разсъждавахме върху Словото, молихме се. През това време във фурната на печката се приготвяше вкусно ястие. Някой беше изпратил малко месо за Дома и сега всички се настроихме за богатата трапеза, която очаквахме с нетърпение. Тавата с вкусното ястие беше извадена от фурната и всички ние с апетит поглеждахме към нея. Тогава разбрахме, че хлябът е малко и няма да ни стигне и някой изтича да купи още. През това време, за изненада на всички, Ванко каза: “Майко, аз съм гладен.” Протегна се, взе тавата, разположи я пред себе си и започна сам да унищожава всичко, каквото имаше в нея. Опитахме се да се намесим: “Ванко, това не е само за теб, но за всички в дома. Редно е храната да бъде разпределена на всички поравно.” Отговорът беше: “Кой си ти? Аз не те познавам!” За ужас на всички вкусните пържоли и картофи бяха изядени и в тавата не остана нищо. Всички ние гледахме замислени, недоумяващи и невярващи на очите си, че това е възможно – един човек да изяде храната на другите. В този момент Святият Дух ми прошепна: “Това представлявате вие и в лицето на Ванко можете да видите себе си и църквата!” Тогава видях следната картина. Исус благослови хляба и рибите и апостолите започнаха да раздават на седналите. Какво би станало, ако след като са раздали на първата и втората редица, те се върнат отново отпред и за втори, а после за трети и четвърти път продължат да раздават от храната само на първите редици. А последните!? Как биха реагирали последните редици? Ние сме си създали църкви, в които има изобилна духовна храна три-четири пъти в седмицата. Дори дотолкова сме преситени от храната, че често пъти почваме да търсим кусури и да критикуваме тези, които ни я поднасят. А има около нас хиляди, които гладуват, особено в Родопите. Сигурно вече има построени хиляда джамии само в Родопите, но няма построена нито една евангелска църква, която да бъде поне като символ на християнството в този неевангелизиран и гладуващ за истинска духовна храна край. Тези, които са дошли тук като мисионери, се броят на пръсти и често работят без финансова подкрепа и без спонсорство, с вярата, че малкото, което правят в Родопите, един ден Бог ще го умножи. Не трябва ли да направим нещо и за Родопите? Най-бързо растящата църква в света, вписана в книгата на Гинес, е църквата на д-р Ким, Южна Корея. Той казва: “Църкви, които не жертват за мисионерство, са мъртви”. ОТКРОВЕНИЕ ЗА БЪЛГАРИЯ И РОДОПИТЕ Роден съм през 1975 година. В детството си бях по-различен от останалите деца. Участвах в рецитали, в конкурси по рисуване и обирах всички награди. Започнах като отличник, но завърших като двойкаджия. Колкото повече растях, толкова повече се променях. От ден на ден ставах все по-голям хулиган. Започнах да пия и да пуша. През един летен ден на 1991 година в родното ми село предстоеше евангелизация. Знаех това отпреди няколко дни и се бях подготвил да проваля всичко. Искаше ми се да се пошегувам с проповедниците, да ги предизвикам и да се сбия с тях. Когато седнах и започнах да слушам, бях шокиран. Като гръм от ясно небе чух потресаващите думи от Евангелието на Йоан 3:16. Този стих се заби в сърцето ми, аз не можех да повярвам на ушите си. Не можех да се помръдна. Стоях като труп до края на проповедта, безмълвен и с наострени уши. Нещо ставаше с мен. Чудесната Божия любов стопи леда, който години наред беше оковал сърцето ми... Тогава за първи път в живота си повярвах в Исус. Исках да науча нещо повече за Него, но брошурите, които раздаваха в края на проповедта, не стигнаха до мен. Вярвам, че Бог е имал специален план за моя по-нататъшен живот, защото точно тогава до мен дойде една жена, която ме попита дали искам да ми разкаже за Исус. Бях доста нетърпелив да чуя нещо повече за Този, Който беше умрял за мен, и приех поканата да отида с нея. В къщата на тази жена се събираха вярващи хора, аз научих доста неща и оттогава редовно посещавам сбирките. През септември отидох на училище в Добрич. Всичко беше по-различно, защото Бог ми се беше открил, и аз не забравих да посещавам църквата. Не след дълго получих кръщение в Святия Дух. Това беше и ще бъде най-щастливият миг от живота ми. От този момент нататък Исус вложи словото Си в мен и аз започнах да благовествам. Бог ми даде дарбите: изцеление, откровение и пророчество, но знам, че Той иска да ме употребява най-вече чрез благовестието. Така започна моят християнски живот. Сега съм повече от сигурен, че съм в пътя на живота. Радвам се, че Бог благоволи да покаже милост към един такъв грешник като мен. С Божията помощ завърших образованието си и се върнах в родното си село. Около 30 души вярващи сме и службите, които провеждаме, са помазани с мощната сила на Святия Дух. Исус спасява, кръщава, изцерява. На 31.06.1991 г. получих откровение от Бог, че църквата в Карапелит ще се преумножи. Отдавам слава на Бог, защото Той изпълнява обещанието Си. Вярвам, че още много мои съселяни ще приемат Исус. Малко по-късно имах видение от Бог. Видях как цяла България гори в огъня на Святия Дух и най-вече горяха Родопите, имаше много големи пламъци... Прииска ми се и аз да съм там, но вярвам, че Бог има план къде и как да ме употреби... Георги Вълев Илиев, с. Карапелит, обл. Варненска |
| Други свидетелства на сем. Тодорови |
| Списание "Братска любов" |
| Други свидетелства и откровения |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свое свидетелство! |
Сайт создан в системе uCoz