| |||
|
|
Из спомените на Чарлз Фини
Във втората половина на деня господин Гейл ме покани на молитвено събрание и ми предложи да го проведа, но аз отказах, защото се приготвях вечерта да си замина. Повече исках да послушам местните християни, да видя как се молят. В началото един от стареите прочете на глас глава от Библията и думите на химна, който после всички изпяха. След това служителят дълго се моли или по-скоро обръщайки се към събранието с проповед, им изложи някои факти. Затрудняваше се да намери точните думи. Стареят говореше на Господ, че вече много години в обществото ежеседмично се провеждат молитвени събрания, но хората и до този момент не са получили отговор на своите молби. Това изявление-признание ме порази. Друг старейшина продължи да води събранието, спирайки се на същия въпрос. Той прочете на глас химн, след това всички го изпяха, и след това започнаха молитва. В нея звучаха мисли, близки по смисъл на изказването на първия говорител, като вторият старей засегна и други въпроси. Когато и трети старейшина продължи в същия дух, аз както апостол Павел в Атина „се възмутих духом”. Изказванията приключиха и събранието бе към края си. Един от стареите ме помоли да кажа за край няколко думи. Реших да се спра на жалбите и признанията, прозвучали на събранието. Аз станах и интуитивно разбрах, че Бог ме е изпратил тук: бях длъжен да разоблича служителите. Ставайки от мястото си, аз още не знаех, какво точно ще говоря, но Духът на Бог слезе над мен и започнах подробно да разисквам чутите от мен молитви, жалби и признания. Изобличавайки тези, които говориха, ги попитах, не им ли се струва, че тези молитвени събрания са някаква насмешка, че хората са се събрали тук, за да се надсмеят над Господ, и да възложат на Него вината за всички провали в живота си. В началото лицата на слушателите изразяваха само раздразнение. Някои от тях не скриваха намерението да станат и да си отидат. Но аз продължавах да разнищвам молитвите и признанията, които чух този ден, когато старшият служител на обществото, който откри събранието, не възкликна със сълзи на очите: „Брат Фини, всичко това е вярно!“ Плачейки, той падна на колене. Това подейства и на останалите, съкрушавайки сърцата им. Членовете на обществото, мъже и жени, коленичиха. На събранието присъстваха не повече от десет човека и всички те бяха част от ръководството на църквата. Хората плачеха, признаваха на Бог своите грехове, сърцата им бяха съкрушени. Всичко това продължи може би час. Не рядко съм виждал как подобно състояние обхваща хората, когато те пристъпваха към истинско покаяние. Когато членовете на събранието дойдоха на себе си, ме помолиха да остана и да им прочета неделната проповед. Приемайки тяхната молба като глас на Бога, аз се съгласих. Това стана в четвъртък вечер, а в петък аз започнах да изпитвам силно вълнение. Като се молех в уединение, аз често отивах в църквата, отдавайки се изцяло в Божията власт. Новината за моята предстояща проповед бързо се разпространи, така че в неделя сградата, където се провеждаше Богослужението се оказа пълна. Аз проповядвах този ден и силата на Бога слезе на хората. Действието на Божията благодат бе очевидна за всеки. След това ме поканиха да посетя различни райони на града, училища, през седмицата четях проповеди в центъра на града. Ден след ден аз ставах все повече зает, но независимо от това прекарвах много време в молитва. Скоро разбрах, че духът на молитва възтържествува. В особен смисъл той докосна жените от общината. Мисис А., мисис Д., съпругите на двама старейшини на църквата, почти веднага започнаха усърдно да се молят. Те имаха невярващи деца и жените се обърнаха към Бога за тях с такава ревност, че у мен не остана съмнение: членовете на техните семейства ще последват Христос. Мисис Д. Се отличаваше със слабо здраве, затова дълго време не смееше да идва на църква. Но тя присъстваше на молитвените събрания, за което ви разказах и бидейки вдъхновена сама, вдъхнови членовете на своето семейство. На следващата неделя отидох при д-р Д. Бледни и развълнуван, той се обърна към мен с думите: „Брат Фини, струва ми се, че жена ми ще умре. Тя не може да спи нито денем, нито нощем. Бивайки в постоянно напрежение, тя постоянно се моли. Тази сутрин още не е излязла от стаята си и слушайки нейните ридания, се страхувам, че ще остане без сила.” Чувайки моя глас в гостната, мисис Д. Излезе от спалнята. Лицето на жената светеше. надежда и радост, се отразяваха на нея, без всякакво съмнение те имаха Божествен произход. „Брат Фини, - възкликна тя. – Господ сега е с нас! И нашата работа е да се разпрострем! Облакът на Божията милост надвисна над нас и скоро ние ще станем свидетели на невиждани от нас до сега деяния на Бога!“ Мъжът на мисис Д. се удиви и смути, не знаейки какво да каже – произхождащото бе необичайно за него. Аз и преди съм бил свидетел на подобни събития и не се усъмних ни най-малко, че молитвата на жената ще се сбъдне. Разпространявайки се по близките местности, Делото на Господ продължаваше. С времето аз разбрах, че Божият Дух ми указваше пътя, който бях длъжен да следвам. На няколко мили от моя дом имаше не голямо село, Ермс-Хилл, където аз ежедневно четях лекции в голямата сграда на училището. На събранията в това село идваха много хора от близките градове, и скоро в тези места започна пробуждане. Иска ми се да разкажа за няколко интересни случая, които се случиха по време на духовното пробуждане на Уестерн. В семейството на мисис А., за която аз вече споменах, имаше много невярващи деца. Един от нейните синове преподаваше основи на религиите и живееше в Ютик, а останалите деца живееха в семейството. Всички се отличаваха с вежливост, а голямата дъщеря я считаха почти за съвършена. Аз няколко пъти се опитвах да поговоря с тома момиче, но всеки път нейните роднини ми попречваха. Съдейки по всичко, за голямата дъщеря на мисис А. бяха почти убедени, че тя едва ли не е станала християнка. Животът й се явяваше толкова безупречен, че бе много трудно да изобличиш момичето в грях. Втората дъщеря на мисис А. също проявяваше учтивост, но даже не можеше да се сравни с голямата дъщеря, която по нейното мнение се отличаваше с недостижима учтивост и имаше съвършен характер. Веднъж, все пак на мен ми се удаде възможност да поговоря с момичето. Опитвах се да я убедя, че тя е голяма грешница, не гледайки на високонравственото й поведение. К., втората дъщеря на мисис А., ми бе казала: „М-р Фини, струва ми се, че Вие сте прекалено строг към сестра ми. Що се отнася за мен, може би бих приела вашите обвинения, но не се отнасяйте така с нея.“ След няколко безуспешни опита да накарам С. да се покае и да последва Христос, аз реших да почакам, докато имам възможност да поговоря с нея насаме. Скоро ми се появи такава възможност. Заговаряйки момичето, помолих Господ да свали покривалото на сърцето й, и да осъзнае греховете си. Силата на изобличаващия я Божий Дух бе велика. |
|
Удивени, всички членове на семейството страдаха за момичето, но Господ не отстъпи, докато след няколко дни тя в края на краищата не Му откри своето сърце и не дойде в Царството като християнка. Тя дойде до истинско покаяние и се възроди за живот, вярата й бе силна, тя осъзна истината и своя дълг, и в същия час стана човек, в който нейните приятели и познати намираха източник на доброта. По това време К., втората дъщеря на мисис А, се разтревожи: безпокоеше се за спасението на своята душа. Нейната майка неуморно изпълняваше трудната работа и викаше за душата на дъщеря си. Аз отивах в дома на мисис А. почти всеки ден, а понякога и по няколко пъти на ден.
Един по един децата на тази жена започнаха да се обръщат към християнската вяра. Всеки ден ние очаквахме, че това ще стане и с К., но имаше нещо, което й пречеше. Беше видно, че Божият Дух срещаше съпротива. Отивайки веднъж към мисис А., и заварвайки К. в гостната сама, аз се позаинтересувах как е. „Мистър Фини, –ми отговори момичето, –осъзнаването на моите грехове вече не ме вълнува. Моята съдба вече не ме интересува, така както по-рано.“ В този момент се отвори вратата и в стаята влезе майка й. Аз казах думите на дъщерята на майка й. Потресена, майката падна ниско на пода. Нямайки сили да стане, тя стенеше, молейки се. Гледайки мисис А., аз разбрах, че К., нейната дъщеря, трябва да повярва. Майката не можеше да изрази с думи, но сълзи и стонове излизаха от дълбините на страданието й. И ето, Божият Дух слезе над дъщеря й. Падайки на колене, К. откри на Господ своето сърце. Вярата на момичето бе така силна, както и на сестра й С. След това всички деца на мисис А. последваха Христос,освен най-малката дъщеря, която бе бебе. А един от синовете на тази жена по-късно много години проповядваше Евангелието. Спомням си и момичето, което живееше в покрайнините и почти всеки ден идваше на събранията, които се провеждаха в центъра. Няколко пъти аз разговарях с нея, след което разбрах: тя дълбоко осъзнава своите грехове и се намира на границата на отчаянието. От ден на ден аз очаквах новини, че момичето е приело, но нищо не се променяше, тя продължаваше да бъде в състояние на голямо отчаяние. Това ме наведе на мисълта: на нея й пречат някакви семейни обстоятелства. Попитах момичето, дали родителите й са християни. Тя отговори, че те са членове на църквата. Аз се позаинтересувах, дали са били на нашите събрания и момичето каза: „Да, в неделя.“ „А в другите дни?“ – продължих да разпитвам. „Не“ – отговори тя. „Молите ли се в къщи?“ „Не, господине. По-рано се молехме, но вече отдавна не правим това.“ На мен веднага ми стана ясно, кой е камъкът за препъване. Попитах я кога мога да намеря родителите й у дома. Момичето отговори, че те рядко излизат. На следващото утро се отправих към родителите, разбирайки, че душата й се намира в опасност и не трябва да губя и ден. Мисля, че момичето бе единственото дете в семейството. Тя правеше впечатление на унил, изгубил надежда за бъдещето човек и казах на майка й: „Божият Дух съкрушава сърцето на дъщеря ви.“ „Да, – съгласи се жената, – вижда се, вие сте прав.“ Аз исках да изясня, дали тя се моли за своята дъщеря. По отговора стана ясно, че жената не знаеше какво значи това. Позаинтересувах се, мога ли да поговоря с мъжа й. Оказа се, че той работи на полето, и аз помолих да го почакам. „Вие виждате ли в какво състояние се намира дъщеря ви?“ – попитах, когато той се прибра. Мъжът отговори, че съдейки по всичко, на нея й е много тежко. „Бдите ли и молите ли се за нея?“ – продължих аз, но реакцията на бащата свидетелстваше за това, че може би някога, когато се е обърнал към християнството, но отдавна се е отдалечил от вярата и е далеч от Бога. „Вие всички заедно не се молите в къщи.“ – казах аз. „Вие сте прав, сър“ – призна бащата на момичето. „Всеки ден аз виждам, как вашата дъщеря, осъзнавайки своите грехове, се пречупва под тяхното бреме. Нещо й пречи в семейството. Вие сте затворили пред дъщеря си вратата за небесното Царство. Вие самите не влизате, и на дъщеря си не позволявате да стори това. Вашето неверие и светска суета й пречат да последва Христос. Те ще погубят и вашите души. Вие сте длъжни сега да се покаете. И аз няма да си отида от тук – не се успокоявах аз, – докато вие с жена си не признаете собствените си грехове и не престанете да пречите на своята дъщеря. Започнете да се молите заедно и възстановете разрушения олтар! А сега ви моля, вас и вашата жена, да застанете на колене и да се помолим. Обещайте ми, че вече ще изпълнявате своя дълг, да възродите семейния олтар и да се върнете към Бога.“ Моите думи звучаха така искрено, че съпругата се разплака. Моята вяра бе толкова силна, че говорех сериозно, когато обещах, че няма да си тръгна, докато не се покаят и не възстановят семейния олтар. Аз чувствах, че съм длъжен да завърша делото и заставайки на колене, започнах да се моля. Родителите на момичето също паднаха на колене и горчиво заплакаха. Стремейки се да да ги доведа при Господа, както можех, заедно с тях се покаях пред Него и продължих да ходатайствам за тези хора. Моментът бе необичайно трогателен. Те откриха сърцата си пред Бога и изповядаха греховете си. Преди да станем, момичето почувства, че е освободена от оковите и повярва в Господа. Тя се възрадва в Христос Исус. По времето на пробуждането, обхванало Уестерн, Господ отговори на много молитви, и аз станах свидетел на много такива удивителни сцени. Не мога също да не спомена за слава Божия и за още един случай, имащ връзка с мен. Бидейки на гости у господин Гейл, аз проповядвах и се молих почти без прекъсване. Даже, когато бях сам със себе си, аз се молих на глас, и за да не преча на другите, отивах в плевнята, където си постилах бизонова кожа, и прекарвах в общение с Бога повечето време. Господин Гейл не веднъж ми напомняше, че ако не се грижа за себе си, мога да остана без сили и да се разболея. Но духът на молитва бе на мен и аз не се съпротивлявах, предоставяйки на Бог да действа в мен. Аз изливам пред Него душа си. Настъпващият ноември донесе студ. Ние с господин Гейл отивахме с неголям екип да каним, жителите на селата. Веднъж, връщайки се, ние разпрегнахме коня и го отведохме в обора. Аз не се прибрах в къщата, а както преди се дотътрих до плевнята. Там се молих до този момент, докато не се освобождавах от тежестта. Останал без сили, паднах на кожата, потъвайки в дълбок сън. Сигурно съм заспал мигновено и се събудих тогава, когато господин Гейл, надвесейки се над мен, викайки попита: „Брат Фини, жив ли сте?“ Събуждайки се, аз не разбрах веднага, че толкова много съм спал. Но аз усещах необикновено спокойствие, и вярата ми бе непоколебима. Аз никак не се съмнявах, че Божието дело продължава. Чарлз Фини /1792-1875/ се е родил в Северна Америка. Той изиграл значителна роля в историята на Църквата. В 1821 г. Фини повярвал в Исус Христос. От този ден до деня да своята смърт той пътувал в Северна Америка и Англия като благовестител, който „раждал“ Пробуждането. За Кенет Хегин и Бени Хин той е апостол с най-голямото помазание в историята на църквата. |
| Други преведени материали |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свой материал! |
Сайт создан в системе uCoz