| |||
|
|
Из писма до приятелка,
Живея в Лос Анджелис от 12 години. Много тривиално ще прозвучи, ако кажа, че дойдохме със семейството ми по Божие водителство, но май си беше точно така. Аз дълго се молих Бог да ни изведе от София, но никога не предполагах, че ще дойдем чак в Дивия запад. Започнахме живота си отначало, почти от нула. В България работех като стоматолог, а съпругът ми в Националната телевизия. Имахме някакво положение и много малко спестени пари. Десет години бяхме чакали нашето малко момиченце и един месец след като се обърнах към Бог, забременях. Така Бог ми подари моята красива Цвета. Когато дойдохме тук, тя беше на 4 години. Не знаех къде отивам с това малко дете. Просто имахме неприятности и Бог ни изведе, както изведе Аврам. Съпругът ми забрави какво е работил и започна да разнася пица и да работи на друга работа. Виждахме се по 10 минути на денонощие. Аз стоях с детето в къщи и само се молех. През това време се случиха много ужасни неща в живота ни. Детето боледуваше, не стигаха парите за доктори и на всичко отгоре аз се разболях от два рака - на уретера и на гърдата. Започнаха дълги терапии, мъки, болки, които не могат да се опишат. Целта на дявола като че ли беше да ни накара да се съмняваме в Божията воля за нашия живот. Много пъти ми идваше да рева с глас: "Защо, Господи, не Ти ли бях вярна?" Химиотерапията свърши и аз малко по малко започнах да се съвземам. Все още нямах коса и приличах на гол охлюв. Ужасно грозна! Когато влизах в Банята, обръщах главата си, за да не се гледам. Плачех и се чудех как ме гледат моите близки. Нахлупвах на главата си една грозна перука и си мислех, че така ще скрия белезите на ужасната болест. Мина известно време и аз вече живеех с надеждата, че съм изцелена, когато ракът се върна. Лекарите намериха нова бучка на мястото на операцията. Назначиха нова операция, като ме успокоиха, че е много малко и ще го махнат с местна упойка. Деня преди операцията не бях спокойна. Цяла нощ не спах и когато реших да полегна малко, сякаш стаята изчезна и пред очите ми се появи едно огромно змийско око. Аз се изплаших и извиках: "Исусе..." И тогава от единия край на стаята се появи силна светлина, която започна да поглъща змията, докато змията напълно изчезна и в светлината се появи един простичък дървен кръст. Сега вече знаех, че ще има битка, но тя ще е на Бог. Легнах на операционната маса и заспах, отпускайки се в ръцете на Господа. Операцията е продължила 5 часа. Когато ме събудиха, докторът се чудеше как да ми каже. Ракът е бил колкото портокал. И аз не знам къде съм го носила. Докторът ми каза, че не е могъл да го изреже целия и е оставил една част. Сега наистина бях отчаяна. Ами, нали Бог ми показа победа? Кой ще успокои момиченцето ми? Кой ще насърчи съпруга ми? Бях ядосана, но мълчах. В главата ми преминаваха всички чудеса, които Бог беше сторил в живота ми и все пак бях ядосана. Лежах в болничното легло, упоена от морфина и чаках доктора да ми извести колко ми остава. Като че ли не знам, че последната дума винаги е на Господ. Докторът ми каза, че нищо повече не може да се направи. Моят съпруг дойде да ме види и не знам кой кого трябваше да утешава. Видях колко му е тежко. Призна ми, че са пороптали с детето. Мълчах и не знаех как да го насърча. Предложих му да пусне телевизора. Точно тогава на екрана се появи Бени Хин, защото започваше негово предаване. Обикновено започва с думите: "Днес е твоят ден за чудеса" и т. н. Направо не исках да го слушам, но изведнъж чух нещо, което ме накара да подскоча. Той започна предаването със следните думи: "Има една лейди, която е в болницата в момента и се чувства много изоставена, но Бог ми каза, че е толкова близо до нея, колкото дъха до устата..." Сигурно е имало много жени, които са чули тези думи и са ги приели, но аз знам, че това беше само за мен и тези думи на Господа ме вдигнаха на крака. От тогава минаха 4 години. Минавам през различни тестове, но те показват едно и също – няма рак. Единствено от всичко ми останаха белезите и една доста подута ръка с която обаче Бог ме научи да рисувам на коприна, но това е друга тема. 14 Септември 2007 |
|
Веднъж в църквата бяхме около десет души. Спомням си, че беше някакъв празник и имаше почерпка. Децата тичаха и играеха около църквата. По едно време влетяха вътре развълнувани и започнаха да крещят едно през друго. Можахме да разберем, че отвън има гладен човек и иска от нас храна. Поканихме го вътре, сложихме му чиния и той започна да се храни. Беше много висок, около два метра и много красив. Дрехите му бяха много простички, но изключително чисти и най-важното - не говореше английски, а испански, но всички го разбрахме особено децата.
След като хапна малко /никак не изглеждаше гладен/, се заговори с моя мъж и каза, че в момента няма работа и затова няма пари да си купи храна. Трябва да ти призная, че в джоба на мъжа ми бяха последните ни пари - около 20 долара. Дори не знаехме как ще посрещнем сметките. Имахме малко храна вкъщи и това е. Но аз никак не се учудих, когато моят съпруг бръкна в джоба си и изсипа парите в ръцете на мъжа. Тогава той се усмихна и каза: "Нали знаеш, че ще ти ги върна?", и после си отиде. Не попита за имената ни, нито за адреси. Както тихо влезе, тихо си отиде. Наистина друг не му даде пари. Хората си мислеха, че като са му дали храна, няма други нужди. Ти вече се сещаш кой беше този човек и колко е вярно Словото, когато ни предупреждава да бъдем гостоприемни и да даваме. Наистина той ни върна парите. И то от България. Наша сестра в Господа каза, че Бог й е казал да ни изпрати 2000 долара. Така че, ние дадохме 20, Бог ни даде 2000, с които покрихме много сметки за доктори. Бог е верен. Слава на Бога. Така ни научи да даваме, да отворим дома си за българи, които идват тук. Посрещали сме служители от много църкви. За мен това е просперитет и съм щастлива, когато мога да помагам... Всичко това беше за слава на Бога, Когото безкрайно много обичам. 16 Септември 2007 |
| Пиши на Евдокия Михайлова! |
| Стихове от Евдокия Михайлова |
| Свидетелства на християни |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свои свидетелства! |
Сайт создан в системе uCoz