| |||
|
ГОСПОД Е ПАСТИР МОЙ
Студено е. Вятърът фучи в комина, а дърветата на двора се огъват почти до земята. Чудя се, къде ли се скриха малките колибри? Не чувам никаква птича песен. Студено е и самотно. Самотно ли? Никога не съм сама, но защо ли понякога забравям да говоря с Теб? Изпълват ме житейските грижи. Мисля за тях, като че ли сама мога да разреша проблемите на семейството. Вятърът е силен. Прозорците тракат като зъбите на злото, което се опитва да ме захапе. Трудности. Все някакви проблеми излизат от някъде. И малкият ми човешки мозък се пръсва от мисли. Решавам да направя най-доброто. Увивам се в топло одеало и се отпускам, заслушана в бурята. Опитвам се да чуя гласа Ти, но той не е в бурята. Чакам напрегнато, но не, гласът Ти не е в бурния вятър. Къде си, Боже? Имам нужда от Теб! Разтърквам слепоочията си. Все още мислите бушуват в главата ми в синхрон с бурята отвън. Опитвам се да сложа ред и да не мисля за проблемите. Отнема ми доста време, но затоплена в мекото одеало, задрямвам. Дали сънувам или всичко е истина? Намирам се на най-зелената поляна, която съм виждала в живота си. Тревата е мека като най-нежният персийски копринен килим. Подстригана е много равно. Видях река, която минаваше през поляната. Водите й течаха бавно. Едва се движеха. Но водата беше най-бистрата, която бях виждала. Бреговете на реката бяха на нивото на поляната, но водата не приливаше. Затичах се през поляната и видях голям храст маргаритки. Винаги много съм обичала цветя. Наврях носа си в храста, като не очаквах да миришат, но тези цветя просто надминаха очакванията ми. Уханието им беше нежно и запомнящо се. Започнах да бера букет и в този миг Те видях. Стоеше до мен и се усмихваше. Скрих бързо цветята зад гърба си, като малко дете, което се опитва да прикрие най-голямата беля в живота си. Ти се засмя още по-силно и ме прегърна. - Искаш ли да направим венци? - Да, Господи, най-красивите. Може ли от тези маргаритки? – и измъквам от гърба си свежя букет. - Да, детото Ми. Тук всички цветя могат да се берат.” Започвам да сплитам венеца. Виждам, че и Господ плетеше венец. Видях, че вплита клонки от близките дървета и храсти. Листата им бяха лъскави като листата на смирната. Направих венеца. В него вплетох цялата си лювоб и цялата нежност, която преливаше от сърцето ми. - За тебе е, Татко, мога ли да Ти го сложа? Той навежда глава и аз слагам венеца на копринените Му коси. В този миг се сетих, че някога други ръце бяха надянали трънен венец на същата тази любима глава. Тогава се стичаше кръв по измъченото Му лице, а сега от Него струеше неземна светлина. - О Господи! – успявам да изстена и сълзи напират в очите ми. Той разбра за какво си мисля. През очите Му премина сянка, като че ли старата болка оживя. Но ме погледна и се засмя. - Ето, и Аз изплетох венец, детето Ми. Той е венецът на живота, твой е. Никога не го сваляй от главата си. Той е неувяхващ. Той нежно сложи венеца на главата ми. Усетих свежият мирис на зелените клони. Той ставаше по-силен, и по-силен.... И стреснато се огледах. Прозорецът леко се бе отворил и отвън влизаше свеж зелен мирис. Издуханото от вятър небе светеше синьо и светло. Целият градски смог си бе отишал. Дали сънувах? Опипах с ръка главата си, там си стоеше скъпият зелен венец. Нещо стегна гърлото ми. Сълзи на благодарнност опариха очите ми. В съзнанието ми изплува вечният стих: „Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда; на зелени пасбища ме успокоява; при тихи води ме завежда...” Евдокия Михайлова 26 Януари 2009 г. |
|
ТОЙ Е БОГ, КОЙТО СЕ КРИЕ
Вратата е леко открехната. Влизам плахо и се оглеждам - Този, Когото търся, Го няма. Май съм сбъркала часа и тъкмо понечвам да си тръгна, когато Го чувам да ме вика: - Тук Съм, детето Ми. - Къде, Господи? - Зад този шкаф, в десния ъгъл. Отивам натам, но от Господ няма и следа. Малко разочарована се оглеждам, да не би да съм сбъркала десния ъгъл с левия, но в този миг Господ ме вика: - Ето, тук Съм, до леглото. Вече наистина ядосана се промъквам към леглото така, както съм си - на колене. Но уви, и там няма никой. - Господи, Ти се подиграваш с мен. Не съм дошла в скришната стаичка, за да играя на криеница с Теб. Защо го правиш? Аз имам толкова много грижи, а Ти си играеш с мен. Обидена сядам на средата на стаята. Стоя, подпряла глава на коленете си и сълзите се опитват да намокрят пода под мен. След малко Го усещам да сяда до мен и да ме прегръща. Сега двамата приличаме на обидената дъщеря и добрият мил татко, който я утешава. - Не знаеш ли, че Аз Съм Бог, Който се крие? - А защо трябва да се криеш? Нали знаеш колко много нужди имам? Не искаш ли да ги чуеш? - Знам, детето Ми. Преди да дойдеш тук, вече знаех, но ако Аз не се крия, ти няма да Ме търсиш. - И Той се засмя и ме притегли към Себе Си. Гушнах се в Него и заплаках. Занареждах мъките си, а Той се опитваше да изтрие потоците сълзи, които извираха от очите ми. След малко забелязах, че дрехата Му е мокра, попила цялата моя мъка. - О, Господи, прости ми! Изцапах дрехата Ти. - Детето Ми, защо мислиш е толкова бяла Моята дреха? Защо свети? Та, тя непрекъснато се мокри от сълзите на праведните. Поплачи си, скъпа. Сълзите, които проливаш са толкова ценни за Мен! Всяка сълза е една история. Всяка сълза разказва. Всяка сълза очиства. Нали знаеш, че ги събирам в чаша и ги броя. Всички тези сълзи са радост и страдание. Те са като най-бистрите води и светят като най-чистите диаманти. Слушам Исус захласната и не забелязвам кога е избърсал сълзите ми, кога ги е прибрал в моята чаша. Сигурно после ще ги брои. Сега единственото, което ме радва е, да стоя в прегръдката Му. Милите Му прободени ръце ме изпълват с онзи мир, който никой от света не може да разбере. Не смея да мръдна, за да не разваля всичко. Някъде в другата стая иззвънява телефонът. Стряскам се и за миг си помислям, че си е отишъл. Разплаквам се, когато не Го виждам вече, но усещам как две ръце лягат на раменете ми и като че ли тяхната тежест ми носи онази радост, за която непрекъснато копнее сърцето ми. В миг обаче, се сещам: - Господи, та аз не Ти казах всичко. Господи, болката ме изяжда. - Вярвай, детето ми. Аз изпращам Словото Си и те изцелявам. Само вярвай! - Господи, още толкова много неща исках да Ти кажа... - Всичко чух, детето Ми и всичко знам. Всяка сълза е молитва. Остави всичко на Мен! Всяка грижа! Ти си много малка да ги носиш. Само си почивай в присъствието Ми! И наистина това силно присъствие ме обгръща като голямо топло одеяло. Стоя така дълго, без да мръдна, докато някъде дълбоко в мен се заражда песен. И тя става все по силна и по-силна, докато ме изпълни цялата. Искам да я запея с цял глас... Песента започва да звучи в ушите ми и сега мога да разбера текста й. Духът ми пее за величието на ЕДИН МОГЪЩ БОГ, който толкова много ме обича, че стана човек, беше разпънат на кръст, понесе всеки мой грях, всяка болест, всяко проклятие, всеки срам, умря на кръста, за да ми подари вечен живот. Да, Той го направи! И то не само за мен, но и за теб, скъпи приятелю. ДА, ТОЙ Е БОГ, КОЙТО СЕ КРИЕ. НО ПОВЯРВАЙ МИ, НАЙ-БЛАГОСЛОВЕНОТО НЕЩО Е - ДА ГО ТЪРСИШ! Евдокия Михайлова 20 Октомври 2008 |
| Пиши на Евдокия Михайлова! |
| Свидетелства на Евдокия |
| Стихове на Евдокия |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свой материал! |
Сайт создан в системе uCoz