| |||
|
|
* * * Хляб от небето Под палестинското слънце със жарки лъчи Христос, виж, държи риба с пет хляба и впити са в Него безбройни очи: на гладни, на болни, на бедни, на слаби. Тук има за всички загадка една – май трябва наистина чудо да стане?! Как може така със шепа храна хиляди гладни Той да нахрани?! Нима е възможно със малко блага нужди огромни да бъдат снабдени!? Човешкият ум не разбира това И взират се в Него очи изумени. Но ето, Христос, че надолу посочи: “Седнете, каза, до един на тревата и вярата ваша нека днес да надскочи всички съмнения вътре в сърцата”. Народът израилев под хълма висок бавно насяда, треперещ от глад, чакащ с надежда от Тоз` човек или Бог да получи поне залък риба и хляб. Но къшеят хлебен с божествени длани Богочовекът издига нагоре: “Отче небесни, благодаря Ти, че храниш с хляба насъщен тук гладните хора”. И чудото, ето, пред всички стана: тъй както сам Бог чудеса сътворява – на всекиго даде доволно храна и всеки видя тази сила и слава… Повярвай, Христос и до тебе стои и знае Той твоите нужди големи, виж, къшеят хляб и риба държи и чака да седнеш “в тревите зелени”. в покоя Му тих до нозете пресвяти със вяра притихнал ръце протегни, че няма кой друг тук така на земята душевните нужди с небесен Хляб да снабди. * * * Картината е музика за очите, музиката – картина за слуха, поезията – картина и музика в едно, и трите като съберем, се получава песен! А тя извира от душата, в която разцъфтява красотата с багрите на мир небесен и носи се уханието на добротата и на любовта... О, Любов Предвечно-изначална, затова пред сияйния Ти трон песента не стихва! * * * Песента на творението Усети ли вятъра? С ласка ефирна, с длани въздушни гали тревите. Послушай, той пее песен зефирна всред борове тича, люлее елите... Дочу ли потока? Със глас многогласен от бели дантели песен изплита, всред чуки минава и в полет опасен, надолу към бездната с екот полита... Видя ли морето? Във свойте дълбини и то песен скрита във себе си пази – пеят вълните и пенят се сини, в брега се разбиват, прииждат талази... Дните и нощите още, разбра ли? Слънчево-лунна песен напяват, лъчи и звезди, искрици отдали ту в изгреви грейват, ту залези палват... В простора бездънен пее луната, птици пригласят във хор сладкогласен, ангели пеят, с дъх пеят цветята – вселената чудна песен оглася... Създателю, зная за Тебе звучи тази песен, която неспирно се лее, и само Човекът единствен мълчи... Но нека и аз да запея... * * * Ще взема Ще взема краски от зората, от пролетния дъжд – дъха, от хиляди цветенца пъстротата, от птици сладкогласни песента, от нежната дантела на дъгата, от прохладата на буйния поток, от слънцето ще взема топлотата, от нощното небе – покой дълбок, от вятъра ще взема повей нежен, от залеза – червен светлик, безкрая син на океан безбрежен, от бурята пък – мощен вик, от гръм небесен грохота ще взема, и от щурците плахи нощен звук, и от прашинките на пясък земен и малко пламъче от огън лют, и звезден прах във шепите ще взема, ще взема, Боже, хилядите чудеса, ще взема даже цялата вселена… Сърцето си ще взема да Ти поднеса! * * * Знаех, че Те има Аз знаех, че Тебе те има, сърцето ми каза това, на плочата му незрима личаха Твойте слова. Затова Те потърсих. Къде си? В простора безбрежен се взрях, там нейде зад звездни завеси от очите Ти блясък видях. Потърсих Те тук, на земята – във цвете, във буен поток, следите видях от ръката Ти по хребет планински, висок. Във слънчева ласка и в песен, потърсих Те, в морски вълни, гласът Ти от вятър понесен, всред птиците чух да ехти. Тогава погледнах Голгота, капки от кръв там видях, в които пулсира Живота, но пак да Те търся не спрях. Аз знаех, че Тебе те има и търсих Те вред нощ и ден... Ти докосна ме недоловимо – разбрах, Боже, бил си до мен. * * * Благодаря Твоята любов е тъй безкрайна и Твойта милост е като море, и Твойте думи чисти и омайни мир носят в моето сърце. И Твойта святост е като простора, безпределна като вечността, и само в Твоята ръка отмора намира моята душа. Кажи ми, Господи, как бих могла със думи мойта обич да изкажа, че да редя аз всички словеса не стига цяла вечност даже. Но с мойте устни пак към Теб смирено, Боже мой, мълвя: „Вземи във дар това сърце, и моето „Благодаря”! * * * На времето следата На времето видях следата по собственото си лице, с нишки бели по косата венец изплита мойто битие. Със четчица рисува бавно – тук косъм бял, там друг блести, а после слиза тихо, плавно чертае гъста мрежа от черти. Нека си дълбаят диря дните, нека сипят бавно своя сняг, тъй преходни са те самите и всичко се променя в този свят. И както всеки цвят в полето разпъпва се, цъфти и прецъфтява, не може вечно да стои детето, пораства то и бавно остарява. Не плаша се от тез'' метаморфози щом видя огледалния си лик, усмихвам се на образа си този и запечатвам в мене краткия му миг. Непреходното вече ме вълнува и мисля си за него в онзи час, защото вечно знам ще съществува истинското мое Аз. Него искам да запазя в младост, в очите с бръчки – детска чистота, искра надежда, стръкче светла радост, фонтан от вяра, пламък – топлота. В несгодите житейски помъдряла доброто в себе си да съхраня и много обич вред да съм раздала, но пак да изобилства в мене тя. Тогава щом се свършат дните от моя земен път и труд на вечността минавайки вратите, аз знам какво ще отнеса от тук. * * * В търсене на любовта Дълго ходих и търсих любов по света – исках я, виках я, чаках, виждах я, сякаш сянка в нощта, молех се дълго и плаках. Ала зовът ми сякаш не чуваше тя – може би беше пък глуха, край мен отминаваше тихо, едва, но душата ми пак беше суха. Господи, чух и разбрах чак сега, че не търся на мястото точно, любовта не живеела тука в света – в туй място и време порочно. Тук илюзия празна, мираж, суета в сърцата човешки владее... Няма я, хора, кой не разбра и за обич такава копнее... * * * Боже аз всъщност открих любовта, но не в света, в който я търсих, съзрях я в очите, в лика на Христа, в кръвта, що изтече от Кръста. В раните свети – там я открих, чух я в словата последни Страдалецът Божий, що промълви, потръпвайки в тръпките ледни. Единствена, истинска, чиста и свята в мрака световен блести, друга Любов не видях на земята, като тази, която Си Ти. * * * Любов велика Аз чувствам Любовта, която обгръща ме във своята безкрайност и светла, топла като лято разтапя ме във Своята омайност. Да, таз'' Любов единствена ме кара с жар по нея да копнея, отхвърлил земната поквара аз песен нова да запея. Кажи Любов, дошла тук от безкрая, как издържа на всички болки, загърби как насладата на рая и колко скръб понесе, колко? Кажи, пироните в ръцете как боляха и колко бичове в плътта се впиха, от жажда устните напукани горяха, заради мен Те биха, биха... Сълзи горещи от очите сини как пареха по Твоя образ мил, с молитва свята, Господи, прости ми, за моя грях до смърт се бе смирил. Венецът трънен с кръв обля главата, обагриха се Твойте рамене, с кръв плати за моята душа отплата – със свята кръв, с прободено сърце. А хулите, тълпата... Боже мой, заради мене всичко туй понесе и вместо с огън, Ти ни обля с порой от свята кръв на Агнеца принесен. И гроба черен... Също бе в плана на Твойта необятна всеобхватност, но слава! Боже! Той Те не побра – Живот е Твоята велика същност. И тоз'' живот Ти подари на мене наместо смърт на кръста прокълнат, с какво заслужих, Отче, туй спасен¢е, с какво заслужих Твойта благодат?! В таз'' любов целителна и свята ликувам аз от щастие озарен. Не! Няма друга подобна на земята – единствен мой Спасител си в света за мен. Поклон! Любов велика от безкрая, на Теб се посвещавам в този ден и по-велики думи аз не зная от тез: благодаря за туй, което стори Ти за мен! * * * Картина Реших да нарисувам Любовта – прекрасна, всеотдайна, милостива, даряваща с живот и с топлота, нежна, мила и красива. Ще я покажа, казах си, на вси и нека вече имат поглед нов – не красотата света ни ще спаси нуждаем се от Истинска Любов. Взех четка, турих и платно, идея имах, но как да я изкажа. Не можех сякаш да сложа и петно, а как със цвят за нея да разкажа. Затворих си очите да потърся аз нейде в мене образ да съзра, да го пресътворя със мойте пръсти и тъй да стане картината добра. Но в мен дълбоко чух гласец: не търсиш ти, където трябва даже, природата за нея е певец, попитай я, подробно ще ти каже. Погледнах аз: синеят небесата, потокът син е също/ що бучи, от незабравките ще взема синьотата и този цвят ще сложа за очи. Погледнах: ето – дъжд пои земята, попива в нея влага, после тя цъфти, разбрах – дъжд е нужен на душата затова в очите сложих две сълзи. Погледнах: слънцето навред раздава, къпе в злато всичко – земя и небеса. Златото е знак на царственост и слава затуй от него взех и сложих за коса. Погледнах: залезът, обагрен във червено нашепва мир, покой ни носи тих на лятна нощ, и казах, да, ще взема, и с него аз сърце й сътворих. Погледнах пак: пъстреят вред цветята – корона няма, рекох, ни венец, на Любовта ще украся сега главата и ще довърша образа й в конец. Откъснах рози, алени и ароматни и бързах да ги сложа на челото пръв… Готово, казах, но капки непонятни се стекоха по образа … О, беше кръв! Уплаших се тогава и горко заридах – красивата картина развали се в миг, а Любовта да страда силно аз видях и от душата моя се изтръгна вик: О, Боже мой, какво сторих, прости ми! Как всичко провалих за сетен път. О, тръните на моята глава тури ми, защото мен е опетнил светът… И там сред моето горко стенание чух глас молитвен тих към небесата: “Прости й, Отче, Моето страдание” – разбрах, на Любовта това са словесата. Усетих, залез стопли ми душата, почувствах, че пои ме нежен дъжд, и златен прах поръси ми главата и небесна синева обгърна изведнъж. Погледнах във картината и дъх стаих – без злато, пурпур и простор бездънен, и вместо рози в нея, капки кръв открих, останал беше и венецът трънен. Разбрах – със думи Любовта се не описва, и с краски цветни не може да се оцвети със ароматен дъх се тя не помирисва, и в полски цвят не ще да разцъфти. С душата може само тя да се усети и с нея може да се види как виси на онзи Кръст, като звездица свети… Да, само тя света ни ще спаси. * * * Очи незрящи Очи незрящи?! Не! Аз знам, че ще Те видя, знам. В мига безкрайното небе ще запламти със буен плам. Земята в страх ще затрепти и там във облака тогава всред звук от ангелски тръби ще седнеш Ти в голяма слава... Аз ще дочакам Твоя ден, когато в утринна позлата, с лъчи сияйни обграден ще избледней пред Теб зората. Когато нощната тъма във страх далеч от Теб ще да се скрие и слънцето на огнен прах във Твойте шепи ще се стрие... О, дал Си, Боже, с тез’ очи да гледам Твойто мироздание живот от Твоя им вдъхни, защото Твое са създание… Очи незрящи! Не! Към Бога/ шептя: О, Боже в небесата, очи телесни дай, но нека мога, най-вече да Те видя със душата. * * * Към Теб Защо да гледам аз надругаде, надежда другаде да основа, богатства някъде натрупани мечти на тях да поверя. Когато вече аз опитах, разбрах – не струват ни пара, тогаз към Тебе аз извиках, реших – ще ти се доверя. Към Теб обърнах и очите си, сърцето, цялата душа, впих моя взор в Теб, Спасителю, и няма да го отделя. * * * Присадена в лозата От Твоя корен напоена, Христе, със живата вода, по милост в Тебе присадена аз пръчка лозова раста. От Слънцето на Твойта правда огряна крепна ден след ден, с любов – росата благодатна ликуваш раните във мен. И бурята житейска, силна от Теб не може да ме отдели, защото с вярност изобилна ръката ти над мене бди. Но само туй ми е молбата – в покорство нека да раста, за да окича Теб – Лозата свята, с много плодове, не само с листа. * * * Превратностите на живота Превратностите на живота ни подмятат, като кораб сам, без котва и платна, все щастието търсим на земята, а болка носим в своите сърца. И радостните мигове са кратки, ако успеем да ги доловим те спомени във нас оставят сладки, но отминават – бързи като дим. А бурен дъжд душата щом полее, и рукнат в нея бързеи – сълзи, тогава смисъл сякаш няма да живеем, тогава сякаш времето пълзи. Но няма място тук за отчаяние – животът ни е дар нам скъпоцен и всеки има своето призвание да го живей до край и пълноцен. След зимата отново идва пролет, след мрака нощен слънцето ще грей, така ще дойде време пак за полет, в душата раната ще оздравей. Не се плаши, щом корабът в морето е тласкан от вълни безброй, пред Бога изплачи докрай сърцето, Кормчия направи Го свой. А истинският смисъл на сълзите е като полир за нас да бъдат таен – пречистват ни сърцата и душите в ръката Божия кат¢ бисер да сияем. |
|
* * *
В бурята Бурята ли? Тя наистина е силна! Запраща ме от бряг на бряг със мощ и ярост изобилна да строши иска моя врат. Вълни – проблеми тя надига, изправя ги като стени и Твойта вярност, че не стига опитва да ме убеди. И ветрове надежда сриват, отеква грохота в ноща, зовът спасителен прикриват, бучи на бурята мощта. Но в туй сърце на урагана аз пак Те виждам – идеш Ти, за Тебе искам да се хвана и нищо да не ни дели. И даже и срещу вълните по Твоя заповед тогаз към Теб ще тръгна – те самите ще сторят път да мина аз. Да, бурята е силна – може би, но знам пред Теб се укротява, не може тя да устои пред Твойта мощ, пред Твойта слава. Но моля помогни ми Ти към Теб единствено да гледам и по проблеми и вълни да ходя смело, със победа. Тогава няма да загина, ще крача даже да боли и бури и вълни да има едничка цел ще си ми Ти. Едничка радост изсред воя, една надежда във нощта, една наслада от покоя на Твойта същност – Любовта. * * * Болка Като въглен в сърцето, изгарящ, където попадна гори и боли. И кървава рана от нея остана и капчици кръв да струи. От думите остри със строшени кости остана плътта да лежи. А от чувствата болни въздишки неволни политат безброй кат¢ искри. Като ручеи чисти горещи и бистри от очите потичат сълзи. И сякаш отнасят наслоения пясък и сивата пепел дори. Ала пак там остана болка голяма и от раната белег личи. Но пак кат'' сълзица надежда – искрица остана във мен да пламти. Затова ще Те чакам като дъжд за земята, като пролет след зимните дни. Само дланите Твои ми носят покой и обичта Ти ме нежно цели. * * * За дъжда и тъгата Дъжд ноемврийски плющи по стъклата – сив и студен като ледна стена, а в мене се болка свива в душата, в сърцето владее горчива тъга. Плаче небето дъждовно, защото може би мисли - само е в света или не ще на деня колелото да се търкули и да дойде нощта. Плаче и в мене най-скритата струна, като капки дъждовни сълзите текат, както небето самотно се чувства, и в мен самотата разцъфва така. От дъждовните капки – сълзици небесни земята окъпана плаче и тя, но от техния плач се раждат чудесни по нейната гръд плодове и цветя. И аз все си мисля, и с мен тъй ще стане, сред тихия плач на мойта душа Ти ще дойдеш със песен – Свято Дихание и вместо тръне в мен ще поникнат цветя. * * * И сега оставаш ми Ти Провалиха се моите планове и загинаха всички мечти, надежди, стремежи и блянове се изгубиха в миг без следи. Сякаш трудът ми на вятъра мигом се бе разпилял. На душевната сцена театърът от триумф се обърна в печал. Туй що толкоз време събирах на пепел се пръсна и прах, и с всяка прашинка умирах, ала пак ги, уви, надживях. И от всичко остана в ръцете ми само спомен и малко прашец – остра болка прониза сърцето ми и от мъката свих си венец. Боже, изгубих си времето, колко труд и пот пропилях. Не знаех – цена ще ми вземе то, но урока си вече разбрах: Ако Господ дома не съгражда, то напразно зидаря строи, без Него и града не упазва стражът силен в тъмата, що бди. А аз самичка подреждах нещата ми/ и изграждах високи стени, но Вавилонската кула в душата ми Ти без жал за миг разруши... Провалиха се моите планове и загинаха всички мечти, простих се с напразните блянове и сега – оставаш ми Ти. * * * Любовта само кръст заслужава Направих поредната грешка, поредната стъпка в страни – уж да постъпя човешки на друг да помогна, нали! И тъй попаднах в капана на ловък ловец – людоед, в клетка желязна ме хвана, затвори ми пътя отвред... Боже, пак Теб призовавам – научи ме със мъдро сърце на лъжеца гласа да познавам и фалшивото му лице. Научи ме да мога в очите лукавството да съзра, в усмивката, дори в сълзите аз плана му да разбера... * * * Господи, пълна с въпроси догоре е мойта глава – дали проявих любовта си, от глупост ли сторих това ? Пак ли с любов да помагам щом видя някой в беда/ или далеч да избягам и да стоя ей така, на страна? Притчата помня онази за самарянина милосърд, пример велик Ти показа, чрез Своя живот и дори смърт. Господи, тук на земята угнетените с радост дари, слепи осия с¢светлината и хиляди болни цери. Но пак после с ярост крещяха: „Разпни Го! Разпни, да умре”. Любовта те на Кръста разпнаха и прободоха Твойто сърце. Какво да очаквам тогава?! Едва сега чак разбрах – любовта само кръст заслужава, а аз Твоя път си избрах. Помогни ми в бедата голяма, укрепи ме чрез Свойта ръка, с кръста тежък на своето рамо по пътя Ти пак да вървя... * * * Господи мой, Ти позна цялата болка и гнет, тежестта на чужда вина, самотата на Кръста проклет. Горчивата чаша нерада с човешката злоба изпи, без милост, без капка пощада за любовта си със кръв заплати. Затова аз в този миг зная, че познаваш и мойта тъга, скръбната чаша – ей тая, що пия до дъно сега. Утеши ме със милост в бедата, подпри ме чрез Свойта ръка, пошепни ми, да ти чуя словата, да повярвам пак в чудеса. Без Теб съм вълна във прибоя, птица с ранени крила – подкрепи ме, Надеждице моя, защото без Теб ще умра... * * * С Теб в тъгата Толкоз трудно се понася бремето на тоз’ живот и често тъй далеч отнася на дните радостта ми тоз’ хомот. Лесно е, когато светъл деня посреща ме в зори, надежда нова щом поднесъл пред мен разтваря той врати. Но колко често тъй се случва дълбоко вътре да боли, сама душата ми се чувства, а клепките влажнят сълзи. Тогава сякаш в мен се сриват надежди светли и мечти и облаци от мен Те скриват и още повече боли. Но зная аз, че пак ще дойдеш, ръката ми ще вземеш Ти, с любов сърцето ми ще стоплиш, с надежда ще ме подкрепиш. А аз за Тебе ще се хвана по-силно даже от преди, защото всяка моя рана Ти само можеш изцели. В покоя тих на Твойто рамо за сетен път ще разбера – със Тебе няма да остана в мъката да изгоря. Но Твойта вярност ще ме пази, дори/ когато нощем спя, когато тихо в мене лази и цъфва светла радостта. Дори, когато в мен сълзите текат безспир като река, гасят на огъня искрите отмиват даже пепелта. Тогаз измита в Твойте рани изпод длетото на скръбта, сияйна, Боже, в Твойте длани аз като бисер ще блестя. * * * Чаша На чаша препълнена, мисля, приличам и в този дълбок съд от стъкло душата ми сгушена вътре наднича закопняла за обич, но плeнена от зло. Разголени чувства се скриват свенливо и нерви раздрани от нейде стърчат, там трепети радостни с тъжни се сливат, усмивки светлеят, сълзици горчат. Мечти и надежди в едно съхранила, и белег от рани покрила съм с тях, ту песен пея, ту крача унила, ту имам кураж, ту обзема ме страх. От пясък пустинен прашинки се гонят, и от рози разцъфнали грейнал е цвят, ту капки дъждовни на воля се ронят, ту слънце огрява моя мъничък свят... И в този безвкусен коктейл на сърцето, с разбъркани в него разни неща кой ще добави туй, от което бистра и сладка да стане сместа?! О, Боже Всеблаги, само Ти ми остана, любовта Ти копнея като най-ценен дар на сърцето ми клето да изпълни стакана и вместо горчилка – да прелива нектар. * * * Ти за мен Си пролетта Висулки лед сковали са земята и сякаш тя забравила е, че на слънцето я има топлината в зелена дреха да я облече. И тъй смутена, угнетена стене в бездушната прегръдка на студа мечтае си за друго време, за друг сезон, за птици и цветя. Но има ли надежда?! – пита изтощена и тръпне с тръпки ледени в нощта, от студ и мраз е вече изморена, ще дойде ли изобщо пролетта. Но ето, че проблясва заревото на слънчев лъч донесъл топлина, а тя заплаква, може би защото стопява се сърцето на леда. И пролетния бриз довява леко звука на птици, мирис на цветя и зимата отива си полека пристъпва свежа, росна пролетта. А тя – земята разцъфтява китна, изпод ромона на пролетния дъжд и ето в миг тъгата си отлитна и радостта се върна изведнъж. За мене, Боже, Ти Си пролетта, стопяваща леда и самотата и тъй както земята и моята душа на любовта Ти чака топлотата. Ела, стопли ме вечно Слънце, полей с дъжда от Кръста на Христа, и като малко житно зрънце аз много плод за Тебе ще родя. * * * Ще Те очаквам Пак дойде време, когато песента заглъхна, сподавена не иска да звучи, в душата сякаш самота се пъхна, сама се чувства и сама мълчи. И тихи стонове с тъга навред се реят, не искат сякаш мигом да се спрат, душевни сили жизнени пилеят, покриват всичко с пелена от скръб. Чуй, Боже мили, мойто издихание и моля Те, ела при мене Ти, вдъхни ми пак от Своето Дихание и любовта Ти ще ме съживи. Както земя напукана дъжда очаква и както потока с лед копней за пролетта, така душата ми към Теб проплаква и в изнемога чака Твойта топлота. Аз зная, че при мене пак ще свърнеш и този път, тъй както и преди, ще Ме погалиш нежно и ще Ме прегърнеш, и мигом всичко ще се промени. Аз зная, ще прогониш самотата, леда във мене бързо ще стопиш, на радостта ще разцъфтят отново пак цветята, с водата жива ще ме напоиш. И пак ще се усмихна лъчезарна и ще запея песен нова с чуден глас – свободна, радостна и благодарна... Затуй ще Те очаквам непременно аз. * * * Пресъхнало цвете Пресъхнало цвете край пътя със прах, неразцъфнала днес е душата ми. Прахът на тъгата на болка и страх покрил е дебело листата ми. Няма ги днес пчелите – работници, прашеца си дадох на тях и сега съм само сиротна самотница, в очите им аз прецъфтях. И пеперудите пъстри вече ги няма – не искат да кацат при мен, с крилцата си пърхат над друга поляна разцъфнала с цвят в този ден. От себе си вече всичко дарих – и обич, надежда и вяра, с багри и мирис всеки поих, опита ми всеки нектара. Сега съм изсъхнал стрък самота, нищо вече в мен не остана, освен мечтата върху пръстта да полегна в почивка желана. Върху нейната гръд да положа глава, да притихна в миг безконечен, да изчезна в прашинки и миг след това да се слея с кръговрата й вечен. Тя ще ме стопли, вече зная това, ще ме скрие, ще пази и храни, ще пои ме с капчици жива вода, ще лекува душевните рани. А после отново ще вдигна глава, ще израсна взела сила от нея, за да дам на пчелите отново храна и после пак с праха да се слея. Боже, за мене Ти Си Пръстта, копнея за Теб изтерзана, самотна и суха е мойта душа, а Ти единствен в света ми остана. Дай ми живот от Тебе да взема, да порасна като пролетен цвят, да разцъфна отново с любов напоена, да разнасям навред аромат. Нека които са гладни тогава да дойдат отново при мен, като цвете, което нектара си дава ще ги храня с любов в онзи ден... Пресъхнало цвете край пътя с прах, не разцъфнах днес в самотата си, да полегна тихо на Пръстта си избрах, за да скрия в Теб, Боже, душата си. * * * Музейни експонати (За реставрацията в един музей) Те стоят сами изправени в сумрака обгърнати в забвение, потънали във прах, забравили за времето, стоят и просто чакат някой да си спомни някога за тях. И ето озовох се сред тези експонати но сякаш долових и тихия им глас – от детството далечно май са ми познати и в спомените бледи пак се върнах аз. Видях ги величави, обляни в белота, в картини те света да ми показват, а аз ги гледам плахо с отворени уста и слушам туй, което ми разказват… А днеска потъмнели, с измъчени очи те са тез'' що взират се във мене, разбирам, самотата премного им горчи и мъчи ги изминалото време. Не се страхувайте – извиквам, а ехото кънти от стъпките ми глухи по каменния под – ще ви почистя, знайте, и пак ще запламти по реставрираните ви тела живот. И бързо се захващам със свойто занимание и свалям аз праха от техните гърди, и ето резултата от моето старание – изпод ръката моя живец във тях мъжди. А после, засияли във свойта красота отново са готови да показват картините си пъстри на днешните деца и за света голям да им разказват. Не спирам да си мисля – и аз съм като тях, стоя във мрак обвита, във забвение и чакам, Боже Свети, потънала в прах да ме очистиш и влееш изцеление. Понесла във душата си житейски теготи аз взирам се в просторите небесни, и моля Те, и чакам – ела при мене Ти и обърни тъгата ми във песни. Със Своята десница Ти ме докосни, внимателно прахта от мен да снемеш, а после обич нежна в сърцето ми вдъхни и болката така ще ми отнемеш. Знам! Бурята в душата Ти ще утешиш с елей най-скритите местенца ще помажеш, тъй буйната река на гнева ще пресушиш и на огорчението корена ще смажеш. Тогава съживена изпод Твоята ръка, изчистена, аз песен ще запея, за Тебе ще разкажа на другите така, както правят експонатите в музея. На бедствието мое в сухата земя, о, Боже, дай да жъна плод и после нека с радост на Теб го поднеса, защото Ти единствен ми дари живот. * * * Молитва Във храма тих на моята душа свещта угасна в мене, Боже, защото нечии уста със дъх суров, думи тоже я угаси, и мрак настана, тъга, и лъх на дим /тръпчив... О, аз в молитва ще застана, дойди Всеблаг и Милостив. Ела във моя храм от камък, и мрака от посредствени неща Ти прогони със Твоя пламък, и запали отново в мен свещта . И нека ярко грей светлика на огъня й слаб далече, не ще го скрия под шиника, тъй както сам Ти, Боже, рече... Дочувам, хлопаш на вратата, отварям ти душата-бездна, със обич и със светлината, дойди, без тях съм безполезна... * * * Надеждо, толкоз изтерзана и сиротна, като стръкче цвят самотно, като изплакана сълзица тежка и като въздишка в гръд човешка, и като песен в сън недоизпята, и като длан една към небесата, и както стон самотен във душа раздрана, във мен, надеждо, само ти остана... Не си отивай като дъжд, попил в земята и като листец, що вятъра подмята, макар и толкоз крехка и незрима, надеждо, щом в мен оставаш – ще ме има! * * * Зная глина съм аз Ти си Грънчаря, а глината аз, мачка ме Твоята длан, сред тихата пустош на нощния час, в деня ми от глъчка облян. От клечките остри очистваш ме зная, от камъни твърди във мен, чрез скръбната чаша що пия – ей тая, до дъно в мига провален. Помачкай ме, Боже, със силата си, меси ме със много любов, но не давай тъгата във мен да гаси на надеждата слабия зов. Недей се отказва щом чуеш гласа на молитва, на вопъл, на стих, но Те моля, да видя аз дай чудеса, да усетя покоя Ти тих. Оформяй ме, Боже, по Твоята воля, що искаш това ме прави, но пак милостиво лекувай ме, моля, когато сърцето кърви. От клечките остри очиствай ме, Боже, от камъни твърди във мен, чрез скръбната чаша стори го, щом може, ще пия в мига провален. Размачквай, Грънчарю със Своята длан, в тишината на нощния час, в деня ми забързан от глъчка облян, защото зная, че глина съм аз. * * * На България Буря след буря, порой след пороя и болка, стенания глухо кънтят, в сърцето отеква на вълците воя, които зловещо плътта ти гризат. И твоите вопли глухи се реят, сълзите горещи безкрайно горчат и твоята сила отпада и тлееш, защото се чувстваш сама на света. Българийо, скъпа, земя моя родна, недей се предава, когато боли, защото Христос трънлива корона и гвоздей в плътта си за тебе носи. И днес те очаква с любов да Го срещнеш, с милиони очи да погледнеш Кръста, с милиони усти ти покай се горещо и Той ще протегне любяща ръка. Тогава хвани я, стани, изправи се и в стъпките Негови тръгвай натам, където повежда те Твоят Спасител – в небесният вечен и свят Ханаан. * * * Най-скъпата думичка (на мама) Как ли твойте ръцете са поели твоята рожба след първия вик – трепетни, топли, любящи и смели, горящи от обич във звездния миг. С грижи милион ме бе обградила, обич обилна пих от твойто сърце, от топлата ласка и нежна закрила израснах фиданка изпод твойте ръце. Наниз години отлитна в безкрая... Във мойте ръце днес държа своя син и как да го любя, от тебе аз зная, за мен все оставаш образ любим. И днеска затуй все така те обичам и тръпна макар да съм вече голяма, със радост огромна аз те наричам с най-скъпата думичка “мама”. |
|
* * *
На мама Ти все така си ме обичала, а аз не разбирах това и колко сняг съм закичила, мамо, на твойта глава. Безсънните нощи, безкрайните мога ли аз преброи, молитвите – тихите, тайните, дълбоко в сърцето си скри. Любов и живот ти ми даде, израснах от малък отрок, но в мен и Човека създаде, научи да любя и Бог. За грижи и ласки, за неспания сън, за сърцето ти топло, голямо, за всичко, което ми даде и съм горещо благодаря ти днес, мамо! * * * Въпроси (на Сам и Пая) Защо ли слънцето изгрява, мамо, в този ден? Пчеличката мед сладък дава, защо не е солен? Защо си имам две ръчички? До онзи облак бял ще можем ли да идем всички и да го гушнем цял? Дърветата в небето още защо ли не летят? Защо луната свети нощем звездичките щом спят?... Усмихвам се… Въпроси сто задават ми децата: Защо? Защо? Защо? Защо? И гледат ме в устата. И отговори да получат очакват те сега, веднага искат да научат всичко за света. Не бързайте да порастете, деца, пазете все така наивното и нежно цвете на тази ваша чистота. А аз, порасналата вече, приспала детството у мен със плюшеното меко мече прегърнато в далечен ден един въпрос ви питам само: как мога в мен да съчетая тялото си станало голямо и детската невинност тая? * * * Учителко моя на Т. Хаджинакова Класната стая всред прах тебеширен снощи в съня си видях, със синя престилка всред шепот немирен в час на чина си седях. Пред черна дъска отпреде стоеше усмихната млада жена и щом я видях, познах я, че беше учителка моя една. Годините бяха добре заличили чертите на тези очи, но нейния глас с думите мили все още във мене звучи. Не ще да забравя аз всичко, което научих тогаз за света, дълбоко във мене остави в сърцето частица любов, топлота. Затова все те помня и търся очите да видя на всяка жена, та нейде на теб да открия чертите, учителко моя, добра. Годините зная, лицето чертаят в лика ни оставят следи, с'' сърцето обаче ще те разпозная със сигурност, знам ще си ти. Ще дойда, ще взема ръката любима и цвете ще ти подаря, учителко моя, за туй, че те има аз тихичко благодаря. Май 2009 * * * Благодаря, че те познавах на Анелия Б. – една силна жена в немощно тяло Ти сякаш беше болка, ти сякаш беше стон и колко мъка, колко, в телесния ти дом. Ти сякаш не живееше, а болката живя, в скръбта си беше песен и в песента тъга. Ти сякаш наказание понасяше без жал, но твоето страдание на Господа бе дял. Така благословена, далече от света от Бога отделена да служиш на Христа. Тежък беше кръста що Той ти подари – да бъдеш шепа пръст, а с дух до висини... Така ще те запомня с усмивка на лице, с обичта огромна, с доброто ти сърце. В спомен ще запазвам мигове отбрани, тихо ще ти казвам: „Благодаря, че те познавах, мила Ани”. * * * Като прашинки По повод кончината на едно дете – на Владислава Като прашинки ни понася времето и ние мислим, че живеем, на себичността си носим бремето, всуе живота си пилеем. Но щом угасне светлината в очите на любим до нас, разбираме тогаз за сетнината и мислим за сетния си час. О, Господи, кога ще проумеем, че сме нетраен полски цвят – щом вятърът се втурне и повее и няма ни на този свят... Сълзи на скръб избликват от очите – раздялата естествено боли, защо обаче плачем тук за дните, когато вечността ни предстои. Но моля помогни ни, Отче Свети, дните си така да преброим, та с мъдрост да изпълваме сърцата с любов за Тебе да горим. Тогава времето замряло спира, животът придобива облик нов, смъртта е вече порта към всемира и среща с Тебе – Святост и Любов! * * * Момичето Песен на Юлия Г. Срещнах веднъж Песента от плът и от кръв като мен, и в душата ми в миг есента тя обърна на пролетен ден. Знаех, че песента е красива, знаех,че тя е добра, но когато я срещнах наживо всичко във мен онемя. Хей, момиче от песен сияйна, продължавай да пееш така, знай, в това е и твоята тайна да вълнуваш много сърца. Послушай, пак тихо се лее песен-омайница, чу ли я? С нея душата ми пее – тази Песен е моята Юлия... * * * Какво му трябва на човека на Радка Какво му трябва на човека – усмивката на две очи, две топли думи с ласка мека, нозе, с които да върви със някого в една пътека, в гърдите – тупкащо сърце, което с друго да пулсира, две здраво сплетени ръце и рамо, за да се подпира, и устни шепнещи без глас, които нежно да се вричат: „За теб неспирно мисля аз, ценя те, много те обичам”... Това му трябва на човека само – да има с кой във делник сив добро и зло да си разделят двама... Това му трябва, за да е щастлив! * * * Човекът в тебе На приятелите ми с благодарност Ако дариш една усмивка блага потрепнала за миг в мълчание, в душа пустинна тя докарва влага, скъсява и безкрайни разстояния. Ако продумаш думица едничка в смълчана обич, шепнеща без глас, да кажеш с нея можеш всичко и миг единствен да превърнеш в час. Ако пророниш и една сълзица със други тъжно плачещи очи, небето нощно ще роди звездица и песен в него тихо ще звучи. Дори и само в длани свои със дъх да стоплиш нечия ръка, на слънцето горещите покои смразена гръд ще разтопят така. Дори за миг, ако подложиш рамо и слабия на него се подпре, това едно ще значи само – Човекът в тебе няма да умре! * * * Жена На Тони Какво всъщност е жената ?! Частица взета от ребрата на пръстената мъжка плът, която в утринна позлата веднага беше разпозната щом още зърна я мъжът… Това всъщност е жената – родена не в чреслата на земята, а до сърце туптящо в топла гръд. Какво всъщност е жената ?! Дарена щедро от ръката, творяща на Създателя Небесен да бъде образ жив на красотата и на утробата в недрата живот да ражда… Дар чудесен! Това всъщност е жената – даряваща с живот земята и нежност, свежа като песен. Какво всъщност е жената ?! Макар измами я змията и грях направи тя тогава, заради туй до днес в отплата суров живота я подмята, но с трудностите във борбата с гърди юнашки тя застава… Това всъщност е жената – със свойта крехкост е позната, а в бурите житейски устоява. Какво всъщност е жената ?! Най-нежното начало на земята, поела в себе си небесното Дихание, разцъфнала с цвета на красотата и майчината обич към децата, събрала нежна сила, чар, ухание… Това всъщност е жената – уж на мъжа поставена е под крилата, но пак остава най-волното създание. Това всъщност е жената – една душа, събрала мироздание! * * * Направи ме Направи ме арфа, Боже, с тънки струни, сладкогласни, и пръсти направи ме тоже, за да извличам звуци ясни, и устни нека бъда – непорочни, и меден глас да стана – тих, и дай ми думи – мъдри, точни, и песен да съм аз, и стих. И този инструмент пречуден що сътворяваш в мене нов, от Живодатния ти Дъх подбуден да пее нека за любов, за вяра, доброта човечна… Но ако, Боже, Ти сега не ме докоснеш с обич вечна, аз безполезна ще стоя така… О, направи ме арфа, и ръка… * * * Етюди от един живот Живота, мисля аз, картина е една – с полутонове, различни очертания, с разни сенки, отчасти светлина, със собствен колорит и съчетания. Ту блясък светъл там във ъгълче блести, ту тъмна сянка нейде се прокрадва, ту мрежа гъста от щрихи и черти, ту весел цвят окото радва. И както във картината редуват се подред в контрасти ярки – черен цвят и бял и формите така изпъкват най-отпред и тъй художника обем е дал. Не е ли често питам и в дните ни така – ту светлина проблясва по бледния ни лик, а после следва сянка – обхваща ни тъга и пак завъртат се във кръговрат велик. Понякога успехи жънем с лекота, а други път потъваме в провали, с усмивка свежа сутрин срещнем ли деня – то нощем бузите сълзица гали. Великият Художник, рисуващ със замах, пред Който ний като платна стоим аз търсех да открия, но ето, че разбрах – по име Той Е Вечен, в талант – неповторим. Той има Своя стил и Своето желание и знае как контрасти да създава – картината без тях стои без съдържание и безидейно-празна си остава. Това разбрала вече, във пъстрия ми ден аз зная, че Художникът се труди – със светлосянка Той рисува върху мен, създавайки житейските етюди. Не се отчайвам, щом потъвам нявга в мрак, не плаша се от влагата в очите, но вярвам – утре слънце за мен ще грее пак – това е нарисувано с боите. По-важно е да дам аз тази свобода Художникът в картината да може надежда, вяра, мъдрост, любов и доброта във всяко ъгълче да вложи. Да може чрез платното с мирис на бои за Себе Си най-вече да разказва и Името Му нека изписано стои и Неговият образ се показва. Когато я завърши този Автор свише в края на житейския ми път нека най-отдолу с радост да напише: „Етюди от един не пропилян живот” Божидара АНГЕЛОВА Из “Етюди от един живот” |
| Пиши на Божидара Ангелова! |
| Други християнски стихове |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свои стихове! |
Сайт создан в системе uCoz