Българската Голгота  


БЪЛГАРСКАТА ГОЛГОТА

Автор: Харалан Попов

1.ОТ ПАСТИРЧЕ ДО ПАСТОР

Красно Градище е едно малко, красиво разположено селце в България. Сгушено в полите на висок хълм и опасано от три страни от буйната река Росица, то по-скоро прилича на полуостров.
Аз се родих там и там прекарах детинството и ранната си младост. Всяко камъче, всяка височинка са скъпи за мен. Те ми напомнят за толкова много преживявания през тези години.
Югозападно от селото се издига висока скала с обширно плато на върха. Отвесните й стени представляваха опасност както за добитъка – биволи, крави и овце, които пасяха на платото – така и за нас малчуганите, чиято задача беше да пасем стадата.
Много са приятните спомени от веселите детски години. Понякога ще сложим парче тиква в някоя торбичка и докато пазим стадата, ще изпечем тиквата на жарта от огъня, който сме запалили в долчинката. Често ще се изкатерим до някой връх, ще стоим на него и ще пеем, като гледаме надолу към реката, която си проправяше път към лозята.
Дните се нижеха бързо, едни – изпълнени със смях, други – с глъч и забавни лудории. Въпреки че много години изминаха от тогава, все още си спомням кои камъни в реката бяха добри места за ловене на риба. През горещите летни дни рибата се спотайваше под камъните – ние ще легнем по корем и ще я ловим с ръце.
С детинството ми не са свързани само щастливи спомени. В дома ни имаше и скръб, и беднотия, и непосилен труд. Но нито едно от тези неща не намали любовта ни един към друг. Напротив – може би точно тези преживявания ни сплотиха още повече.
Бяхме четири деца – трима братя и една сестра. Родихме се в стара турска къща, състояща се от стая и кухня. Таванът беше толкова нисък, че баща ми трябваше да се навежда, за да не си удари главата в гредите. Подът ни беше от пръст. Мама го замазваше със смес от кравешки тор, глина и вода. Не миришеше много хубаво, но предпазваше от зарази, а торът не позволяваше подът да се напука.
Всички спяхме в една и съща стая, на пода. Той беше покрит с големи рогозки от плетен камъш.
На едната стена в кухнята имаше открито огнище, от което пламъци и пушек си проправяха път към комина. Закрепена някъде нагоре към комина висеше черна верига, с кука на долния край. На нея се закачаха черни котли – големите за топлене на вода, а по-малките за чорба и други гозби. В самото огнище имаше една триножна желязна подставка. На нея се слагаха съдовете, които не можеха да се окачат на куката. Едва ли мога да си спомня ден, в който очернените от сажди гърнета да не стояха на триножника. В тях подскачаше и се вареше белият боб. Тази бобена гозба, която мама ни сготвяше, беше главната всекидневна храна за почти всички селяни и ние не правехме изключение. Мама обичаше да казва, че ако искаш бобът да стане вкусен, трябва да го вариш в хубава вода. Затова изпращаха нас децата триста-четиристотин метра надалеч, на едно специално място в реката, да донесем вода за боба. А това, че се вареше в глинен съд, го правеше още по-несравнимо вкусен.
Тъй като ние самите не притежавахме достатъчно голямо земеделие, изпращаха нас децата да работим в по-големи стопанства. Особено трудно беше по време на войната 1914-1918 год. Баща ни беше повикан във войската и последваха години на глад, беднотия и грижи.
Особено си спомням Коледа, 1917 година. Една цяла седмица нямахме нищо за ядене. Наистина общината раздаваше по малко ечемично брашно, но много нередовно и за Коледа не бяхме получили нищо. Картофи не се намираха. Тогава майка ми сготви лук и сушени пиперки, които топяхме в малко оцет. Това беше коледната ни гощавка през целите три празнични дни.
Тази зима най-големият ми брат работеше като аргатин в едно съседно село, а сестра ми слугуваше при един роднина, който беше по-заможен от нас. Заплатата й беше единствено храната, която й даваха. Аз самият, тогава десетгодишен, бях изпратен при най-богатия човек в селото при подобни условия. Трябваше да водя животните за верига или юзда, докато старият човек сам ореше нивите си. Той беше на седемдесет и осем години, но изглеждаше по-млад. Всичките му синове бяха повикани във войската. Старецът носеше със себе си една малка бъчонка с два-три литра вино. Пиеше го вместо вода, но никога не се напиваше. Не знаеше дори какво нещо е кръчмата, защото беше винаги в стопанството си – когато работеше и когато почиваше.
Случваше се понякога, докато работеше на нивата, да ми подаде канчето и да ми каже:
- Ако намираш, че виното е добро – пий. Благодарение на него аз съм жив и досега.
Вечер ми даваше малко хляб и сирене, които занасях у дома на мама и Ладин,
седем години по-малкият ми брат.
Бих искал да разкажа едно събитие от тези мои ранни детски години – събитие, което беше доста типично за всекидневието в българските села по онова време.
Случи се през един прекрасен ден през март. Слънчевите лъчи още не пареха, но все пак се забелязваше, че стоплят земята. Цялата природа започваше да се пробужда за нов живот. Съвсем наблизо до нивата, която оряхме, се намираше красива гора. Пъпките на дърветата започваха да набъбват, а навътре в гората се чуваше красива птича песен. Небето над нас беше чисто синьо и всичко в природата съдействаше моят работодател Дядо Кольо да бъде в много добро настроение. Той държеше дървеното рало съвсем леко и пееше стара турска песен.
Макар че воловете бяха млади и не приучени, изглеждаше че могат сами да вървят пред ралото. Затова Дядо Кольо ми каза да окача веригата на ярема и да вървя на около три-четири метра пред воловете. Да успееш да вкараш в работа двойка волове се считаше за голямо постижение за един български земеделец. Поради този факт Дядо Кольо, който вървеше след ралото, изведнъж се надигна на пръсти и заигра българската народна ръченица, като че ли да покаже, че въпреки напредналата си възраст, можеше едновременно да оре и да танцува.
Тъй като наближавахме вече края на браздата, спряхме до гората малко да починем. Аз изтичах до каруцата, грабнах канчето и му го подадох. От радост че воловете са вече приучени, той ми подаде и аз да пия.
Денят беше превалил. Беше следобед и след като отпочинахме малко, започнахме отново да орем. Аз бях доста уморен и унесен в мисли вървях два-три метра пред воловете. Внезапно почувствах силен удар в гърба и преди да осъзная какво става, паднах напред по очи. Когато отново се изправих, видях Дядо Кольо да стои блед, прав и като че ли още да държи дръжката на ралото, а воловете препускаха уплашени надолу, влачейки ралото след себе си. Дървеното рало се люшкаше насам-натам и удряше ту единия, ту другия вол в краката. Накрая хомотът се счупи и двата вола се спряха. Като наближихме мястото, видяхме че острието на ралото беше разсякло крака на единия вол и кръвта обилно струеше. Дядо Кольо напипа солницата в дисагите си и покри раната със сол. После поведохме воловете обратно към каруцата.
Дядо Кольо беше много потресен, че единият от воловете се беше наранил и орането набързо приключи. През останалото време работихме само вкъщи на двора. Между другото дялахме пръчки, с които да подпираме лозята.
Всяка вечер, след като работата привършваше, Дядо Кольо имаше навика да си почива, седнал с кръстосани крака по турски. А аз и снаха му продължавахме работата до късно вечер – дояхме кравите и хранехме кокошките.
Една вечер снахата трябваше да остане за нещо вкъщи, така че не можеше да работи в обора както обикновено. Разбрахме се тя да ми донесе кошовете в плевнята, а аз да ги напълня, но понеже бях много малък да ги нося, тя щеше да дойде по-късно да ги вземе и да ги занесе на животните. Като си замина, останах съвсем сам в плевнята, а там беше тъмно като в гроб. Открехнах вратата и през процепа видях старата, почти рухнала къща на Дядо Кольо. В селото се разказваха страхотни истории за нея. Там имало таласъми и привидения. Веднъж някой бил видял привидение като страхотно голям турчин. Друг пък бил видял привидение като козел на покрива на къщата. Обикновено богатите нарочно разпространяваха такива слухове, за да си завардят къщите от крадци. Дядо Кольо имаше чисто злато, скрито в къщата си, но заради слуховете никой не смееше да се доближи до нея нощем. Всички тези слухове сега оживяха пред мен и ме смразиха. Толкова много се уплаших, че затреперих от главата до петите, като че ли ме тресеше малария. Срамувах се от страха си, но не можех повече да издържа. Затичах се с всичка сила и не спрях, докато не стигнах къщния праг.
Казах на мама, че вече никога не искам да се върна при Дядо Кольо. Тя се опита да ме придума да отида, но не успя, макар че ме молеше и плачеше дори. Предпочетох да си остана вкъщи, макар че там яденето беше простовато, а понякога дори и липсваше, докато при моя работодател изобилстваха и храна, и напитки. Но нали бях избягал, срамувах се, разбира се, да се върна.
През лятото мама ме заведе да паса овцете на моя чичо. Събираха всички овце и кози на селото на едно място. Бяхме десет овчари. Всички бяха възрастни хора с изключение на мен и още едно момче.
Рано призори започваше доенето на овцете. Аз, най-малкият, оставах вътре в кошарата и с една тояжка подкарвах овцете да излизат през единствената врата на кошарата. Другите овчари стояха отвън. Те бяха измислили много ефикасен начин за доене, който пестеше време. След доенето неколцина мъже вземаха млякото и го закарваха долу в селото. Там от него се правеше сирене.
През горещите часове на деня закарвахме овцете на сенчести места край реката.
В стадото имаше една голяма черна овца със звънец на врата. Вървеше винаги първа пред овцете и цялото стадо от хиляда и петстотин овце я следваше. Наричахме я Дочка, което значи “водач”. Най-отпред в тази дълга редица вървеше Дядо Симеон, най-възрастният от овчарите. Точно както е описано в Йоан 10:4 “И като изведе стадото си, върви пред тях, и овцете Го следват, защото познават гласа Му”.
Веднъж стигнало до пасбището, цялото стадо се разпръсваше. Там оставахме, докато премине летният зной – около пет-шест часа след пладне. След това връщахме овцете нагоре към полите на хълма, където бяха летните кошари. Тук те пасяха до един часа през нощта, след което ги прибирахме в кошарата. Тя беше оградена, за да пази стадото от дивите животни.
Една нощ всичките овце бяха изчезнали от кошарата. Не можехме да си представим как е могло да стане това, но овцете ги нямаше. Тръгнахме веднага да ги търсим, защото опасността да бъдат разкъсани от вълци или други диви животни беше голяма. Разделихме се на групи и се пръснахме из цялата местност. След като бяхме обиколили навсякъде без да ги намерим, се върнахме в кошарата. В отчаянието си Дядо Симеон закри лице с ръце и заплака. Целият си живот беше прекарал с овцете. Не само познаваше всяка една, но от хиляда и петстотин овце знаеше кой коя овца притежава. Не беше като овчар-наемник, а наистина имаше грижа за стадото и искаше да го опази от неприятелите му.
Още веднъж се пръснахме из района да търсим овцете. Спирахме се тук-там и подсвирвахме, блеехме като тях, подвиквахме - но напразно. Не се чуваше нито звук , освен нашите собствени гласове. Когато спряхме за последен път да слухтим, бяхме само на няколко крачки от нива с висока царевица. И ето че се случи – внезапно чухме една хлопатарка някъде сред нивата. Завтекохме се между царевиците и там ги намерихме. Цялото стадо беше полегнало да си почива. Скоро се уверихме, че всички овце бяха там. Възрастните овчари скачаха и си хвърляха кожените калпаци във въздуха от радост, че нито една овца не се беше изгубила.

На нас – двете момчета – се падна задачата да пазим козите. Спомням си един случай, когато всичките кози бяха слезли в дола. Тук те си намираха храна. Катереха се по стеблата на дърветата и ядяха листа и филизи. Ние момчетата заедно с кучетата бяхме застанали на една от височините. По онова време имаше доста вълци в онзи край. Затова бяхме взели с нас големи и силни кучета. Но не се страхувахме толкова от вълците, колкото от бежанците от Сърбия, които през войната бягаха в нашата страна. В нашия край търсеха нещо, с което да усмирят глада си. И често нападаха овчарите, които носеха със себе си закуска. Бяхме чули, че даже убивали хора.
Нощта беше тъмна и ние се скрихме в една падина. Плътно притиснати един към друг, очаквахме нетърпеливо утрото. Започна бавно да се зазорява. Този път не се случи нищо неприятно.

Първата световна война привърши през септември. Същата година аз можах да започна отново училище. Въпреки че родителите ми разполагаха с оскъдни средства, успяха да ми помогнат да постъпя в гимназията в най-близкия град. Майка ми толкова се гордееше че мога да чета, че направи всичко възможно да продължа учението си.
Облечен в закърпени, домашно тъкани дрехи и домашно направени обуща, нещо като мокасини от сурова свинска кожа с четината навътре, аз започнах да посещавам гимназията. Никога няма да забравя, като стигнах по-горните класове, че нямах възможност да си купя редовната училищна униформа и хубави обуща. Трябваше да се откажа от компанията на моите приятели и да си бъда повече самичък. В шести клас, като беден ученик, получих първия си чифт обувки. Като ги обух, сякаш самочувствието ми порасна и започнах вече да си търся приятели сред учениците.
Понеже ми вървеше добре в училище, не бях презиран от другарите си, макар че материално бяха по-добре от мен. Напротив – често ме търсеха, за да получат помощ за неразрешените си проблеми.

Като завърших гимназията и разбрах, че не мога да продължа в по-висше учебно заведение, заминах за големия град Русе на Дунава. Нямах достатъчно пари за пътя, но мама взе една сума назаем отнякъде и така можах да си купя билет.
В Русе имах само един единствен познат. Беше бивш съсед, преместил се там още като петнадесетгодишен. Сега работеше на една помпена станция, която вадеше вода за електроцентралата. Живееше в малка стаичка, два на два, в самата помпена станция – цялото пространство се заемаше от леглото. Стаичката нямаше никакъв прозорец, затова една лампа светеше денонощно. Макар че стаята му беше малка, той ме прие. Беше ми единственият приятел в големия град. На село като деца бяхме неразделни. Чувствахме се почти като братя. Това се случи през ноември 1925 година.
По онова време цареше голяма безработица в България. Търсех работа от дюкян на дюкян, но не намирах нищо. Понякога ми се отдаваше да помогна в някой дървен склад за ден-два. Пренасях греди. Но работата, която получавах, беше по-скоро от съжаление, за да не тъна в немотия.
Приятелят ми Христо имаше добра заплата и фактически и двамата живеехме от нея.
Една вечер Христо ме помоли да отида с него в близката баптистка църква, макар да знаеше, че аз съм убеден атеист. Поради приятелството ми с него ми беше невъзможно да му откажа.
Влизах за първи път в евангелска църква. Дотогава познавах само православната и мислех, че всички църкви са като нея. Затова бях изненадан да видя вътрешната уредба на баптистката църква. Тя съвсем не беше като православната. Тук се говореше красив български език, който разбирах, вместо старославянският, който свещениците ползваха, но никой вече не разбираше. Вместо монотонното песнопеене в православната, тук слушах красиви химни с мелодии от Бах, Менделсон и други големи композитори. Тук взимаше участие цялото събрание, докато в православната църква пееха само свещениците и хорът.
Даже и на нас бяха раздадени песнарки. Христо беше вече научил песните и пееше с останалите, докато аз гледах текста в песнарката. Красивите думи, написани в стихове за Божията слава, ме впечатлиха много.
Никога не бях очаквал, че един образован пастор може да проповядва така прекрасно за вярата си в Бога – и то на език, който разбирах. В нашия край никой интелигентен човек не смееше да признае, че вярва в Бога.
След като събранието свърши, две по-възрастни госпожици дойдоха при нас. Тези дами бяха добре известни в целия град и имаха много добро образование. Излязохме заедно с тях и се упътихме към помпената станция долу в града. Междувременно те ни говореха за Бога и се опитваха да ни докажат, че Той съществува. Всичко, което бях чул и видял в църквата и чувах от двете дами, не можеше да убеди закоравялото ми сърце и гордия ми ум, че Бог съществува, но за първи път започнах да се чудя дали съм прав.
Цялата следваща нощ две сили се бореха в мен и с всеки изминат ден борбата ставаше все по-решителна. Големият въпрос беше: “Има ли Бог или не?” Може би пък има Бог, си казах накрая. Само да можеше някой да ми го докаже по един убедителен начин.
В православната църква по онова време свещениците не се нуждаеха от специално образование и в нея ходеха само възрастни мъже и жени. Между тях не можеше да се види ни един запознат със съвременната “наука”, това беше поне нашето разбиране. Ние, които имахме малко по-добро образование, гледахме отвисоко и презирахме тези “прости” мъже и жени, които се бяха посветили на религията или вярваха в някакъв Бог. Ако някой кажеше, че вярва в Бог, рискуваше да бъде осмян и подигран като чудак.
Затова имахме навика навсякъде пред всички открито да се хвалим, че не вярваме в Бог.
Сега обаче чух образовани и културни хора открито да ми свидетелстват , че има Бог и живот след смъртта. В разговорите си с Христо не можех така смело да се хваля, че не вярвам в някакъв Бог. Той забеляза това и ми каза, че ще ме срещне с човек, който по-добре ще ми покаже пътя в живота. Не дълго след това – беше мрачен и дъждовен ден – ни посети един човек, който щеше да има голямо значение за мен. Казваше се Петров, но Христо го наричаше Петрото. Той влезе в малката ни стаичка и след като се поздравихме, извади библийката си и започна да ни чете. Той не беше някакъв сладкодумен проповедник, но всяка дума, която казваше, доказваше, че всичко, което говореше, беше действителност, а не някакви фантазии. Той свидетелствуваше, че чувства Божието лично присъствие. Да, ясно беше, че този мъж, който преди е бил търговец, а сега работеше като градинар, живееше в интимно общение с Бога и притежаваше вътрешното убеждение, че Той действително съществува.

Свидетелството на Петрото ме убеди в съществуването на Бога и аз започнах сериозно и интензивно да Го търся. И наистина Го намерих и преживях спасението в Исуса.
Сега Петрото ми стана духовен баща. Да, бяхме като Павел и Тимотей. Той ме взе на квартира при себе си и с негова помощ започнах работа в държавните железници в Русе. Работата беше наистина тежка, а заплатата малка. Състоеше се в това да подменям износени траверси – за младо момче като мен, непривикнало на такъв труд, много пъти ми беше трудно. Но радостта от току-що намереното спасение в Исус беше толкова голяма, че останалото не беше от голямо значение. Чувствах се щастлив.
По онова време нямаше никаква петдесятна църква в Русе. Петров беше първият петдесятник – приел беше духовно кръщение през 1918 година – и аз бях вторият.
Една цяла година “се събирахме” в стаята на Петрото и той ми свидетелствуваше. Аз бях единственият слушател. Започвахме “събранията” си в шест часа и не привършвахме преди един-два през нощта. Старият човек не можеше да пее, четеше песните от една песнарка.
Един ден две деца, които имаха вярващи родители, пристигнаха в Русе и останаха в града цяла седмица. Аз ги срещнах и те ме научиха на един химн от тяхната песнарка. След това Петрото и аз започвахме и завършвахме всяко събрание с него.
По-възрастният, ревностен, но не винаги мъдър Петрото, започна често в неделя да кани у дома си приятели от службата и други. След като им проповядваше по своя оригинален начин, импулсивен, какъвто си беше, накрая прегръщаше и целуваше всички. За съжаление последицата беше, че много от тях не се връщаха на нашите “събрания”.

В началото за мен не съществуваше никакъв друг проповедник освен Петрото. Все повече хора идваха на събранията и по време на служението му Господ кръсти и мен със Светия Дух. Петров тогава предложи аз също да стана пастор. Това беше през февруари 1929 година. Приех предложението му и се залових усърдно с новата си задача. Все повече хора идваха на събранията ни и мнозина бяха спасени, така че след някоя и друга година църквата вече имаше сто и петдесет члена.
През 1928 година събранието се беше организирало и причислило към Общия съюз на петдесятните църкви в България. През септември същата година Съюзът имаше първия си конгрес. Той беше скромно начало – дотогава само десет църкви бяха станали членове. На конгреса присъстваха около двадесет делегати. Но през следващите десет години членовете на петдесятните църкви бяха нараснали толкова много, че по брой надминаха членовете на останалите евангелски църкви – баптисти, методисти и конгрешани. В 1946 година в организацията имахме вече сто и петдесет големи и малки петдесятни църкви. Най-голямата конференция беше в едно село на шест километра от най-близката железопътна станция. Там дойдоха повече от хиляда и петстотин делегати и гости. Гостоприемството на селяните от това село беше прочуто и то наистина се потвърди на тази конференция. Гостите бяха настанени в домовете на членове на местната църква и в едно новопостроено училище. Всички се хранехме заедно. Църквата беше подарила овце, олио, хляб, зеленчуци и пр. ние се разположихме на земята, в дълги редици като по времето на Исус. И ще кажа, че това бяха истински празнични гощавки. Наслаждавахме се на вкусното агнешко и домашния хляб, който се подаваше от човек на човек, а студената кладенчова вода беше десертът.
По време на конференцията избухна пожар. Голям плевник започна да гори. Малко преди това хората от ТКЗС, в което се намираше плевнята – те не бяха вярващи – се бяха присмивали на петдесятните и имитирали техния начин да се молят. Но когато избухна пожарът, самите признаха, че това беше наказание от Бога. Някои от делегатите тогава образуваха верига и си подаваха кофи с вода, за да се опитат да угасят пожара. Тази тяхна готовност да помогнат направи дълбоко впечатление на подигравачите. Една голяма вършачка, която принадлежеше на цялото село, беше спасена от един наш младеж. По този повод кооперативното стопанство написа благодарствено писмо да старейшините.
Конференцията беше впрочем несъмнено доказателство, че Божието слово беше проникнало дълбоко в душата на българския народ. Враговете на кръста не можеха тихо да наблюдават това. Те твърдо решиха да предприемат мерки, за да унищожат Божието дело или поне да попречат на по-нататъшното разпространение на евангелието. Но как? Управляващите не можеха официално да издадат забрана, защото навсякъде се говореше за свобода на религията и тя беше гарантирана в конституцията. Комунистическите управници не можеха да действат противоконституционно. От друга страна те открито тръбяха, че “религията е опиум за народа” и за това трябва да се изкорени. Но въпреки усилията им съживлението се разпространяваше и нови църкви се образуваха. Затова те измислиха един хитър начин да спрат евангелското движение, от който по-късно се възползваха в антирелигиозните си кампании: водачите ще бъдат свалени и на тяхно място ще се сложат хора, които не са подходящи за задачата, но се подчиняват на управляващите. Резултатът от това решение беше инсценираният процес срещу петнадесетте евангелски пастори, които бяха обвинени в “шпионаж”. С удоволствие те представяха пред нас, че сме били разкрити като жертви на международния капитализъм и че сме инструменти на империализма и реакционното движение. За да отхвърля това обвинение, аз разказах в началото на книгата си накратко за детинството си и ранната си младост. По време на процеса няколко пъти обясних, че съм израснал при бедни и примитивни условия. С други думи по произход бях пролетариат.
Жертвите бяха избрани. Оставаше само по един правдоподобен начин да се преиначи всичко, което сме казали и направили – защото се знаеше че не бяхме виновни за това, което ни се приписваше. Затова чрез пресата и други пропагандни средства, по домовете и площадите, се тръбеше, че не сме обвинени заради вярата си, защото в България
Имало пълна религиозна свобода, а че сме били английско-американски шпиони, предали страната си.
Както в Англия, така и в Америка много добре се знаеше за какво става дума и значението на това, което се случи през съдбоносните дни. Но нямаше никой, който да иска или да може да помогне освен Бог, а Той беше на наша страна.


По онова време цареше т.н. култ към личността и всеки беше принуден да се подчинява и изпълнява заповедите на водача. Днес култът към личността е премахнат в България и много злини и несправедливости, които се извършиха тогава, са разкрити.
Едно от тези несправедливи действия беше точно изкуствено нагласеният процес срещу 15-те евангелски пастори. Днешните водачи се опитват да поправят много от злините, извършени по време на култа. Особено големи бяха усилията на управниците да реабилитират собствените си другари – комунисти, които като нас, бяха изпратени в затвори и лагери. Те си получиха обратно гражданските права, а освен това им се платиха заплатите, загубени по време на затвора. Надявам се, че ще дойде ден и ние, пастирите, да имаме официална реабилитация. Тогава ще се срине една голяма лъжа. На някои от нас бяха изказани неофициални извинения, като се посочваше, че сме станали жертва на култа към личността.
През тринадесетте години и два месеца, които прекарах в затвора, един въпрос, написан с огнени букви, стоеше пред мен: “Защо Бог позволи да ни се случи такова нещо? Това Божие наказание ли е?” Този дълъг период на самоизпитване ми помогна по-добре да разбера библейската истина, че трябва да минем през страдания, за да влезем в Божието Царство. Павел и Варнава посочиха това на някои ученици в Мала Азия. В Деяния на апостолите (14:22) те им казаха: “че чрез много страдания трябва да влезем в Божието царство”. Апостол Петър казва същото в първото си послание (1:6,7): “за което много се радвате, ако и сега за малко време скърбите, ако е потребно, в разни изпитни, с цел изпитването на вашата вяра, и ако издържите изпита – което е много по скъпоценно от златото, което гине, но пак се изпитва чрез огън – това ще бъде за хвала и слава, и почест, когато се яви Исус Христос”.
Най-сполучливото описание на страданията на един праведен човек намираме в книгата на Йов. Питаме се защо трябва човек, който Бог нарича праведен, да страда толкова много? Питахме се също: защо трябваше църквата през първото и второ столетие да премине през такива огнени изпитания? От цитираните библейски стихове става обаче ясно, че страданието е път, по който човек достига до Божието Царство. В Йов (1:6,12) четем за един разговор в по-висшите сфери. Макар че Йов беше напълно невинен, трябваше да премине през тежки изпитания. Но това беше необходимо и съвсем логично погледнато от Божия страна. Такова огнено изпитание трябваше да преживее и Даниил в рова с лъвовете, а и тримата младежи Седрах, Месах и Авденаго, които бяха хвърлени в огнената пещ.
Вярно е, че на пръв поглед страданието ни се вижда тежко и безполезно и всички се опитваме да го избегнем. Но по-късно то добива голяма стойност и е скъпо като златото.
Това беше единственият отговор, който Библията даде на моите въпроси. Страданието беше като огън, през който трябваше да преминат Българските евангелски църкви, за да изгори това, което беше слама и плява и да остане само златото, пречистено и по-лъскаво от преди.

Още в началото на тази книга бих искал да подчертая факта, че ние всички бяхме невинни за това, което ни обвиняваха и за дългосрочните наказания, които изтърпяхме. Никой от нас не беше и сънувал, че един ден ще бъдем обвинени и осъдени за шпионаж. За себе си мога да кажа, че бях преследван заради вярата си, тъй като комунистите са врагове на Божието слово.
Целта на тази книга е, между другото, да разкаже за процедурите и методите, прилагани по време на разпитите. Тези методи ни накараха да признаем действия, които никога не бяхме извършили и думи, които не бяхме изговаряли или дори мислили.

2. КАК СТАНАХМЕ ШПИОНИ

Вечерта на 23 юли 1948 година се върнах вкъщи много късно. Моята съпруга ми каза, че двама младежи са ме търсили в 10 часа същата вечер. Тя изрази учудването си, че някой иска да говори с мен толкова късно. Мислела, че искат да разискват с мен по духовни неща и на въпроса им кога могат да ме срещнат, им отговорила, че е най-добре да дойдат на другия ден рано сутринта, за да са сигурни, че ще ме намерят.
По-късно стана ясно, че тези двамата са били детективи от Държавна сигурност и че са искали да бъдат сигурни, че ще съм вкъщи.

Случи се на сутринта след тази нощ. Когато часът беше около 4 и първите слънчеви лъчи, предвещаващи един нов ден, току-що се бяха появили на хоризонта, някой силно и продължително натисна звънеца на входната врата. Полупробуден станах да отворя. Трима непознати мъже застанаха пред мен. Двама бяха облечени в цивилни дрехи, а третият – в милиционерска униформа.
- Идваме да направим обиск в дома ти – ми казаха и влязоха преди да съм успял да ги поканя. Жена ми се беше надигнала от леглото и с ужас гледаше как влизат в спалнята, а тя беше само по нощница. Децата спяха спокойно утринния си сън.

И неканените гости започнаха работата си. Те претърсиха цялата къща: леглата, книгите, рафтовете на библиотеката, чекмеджетата, куфарите, дрехите, всички джобове, гардеробите, печката, камината… Да, надникнаха във всяко ъгълче и оставиха след себе си всичко в пълен безпорядък. В портмонето си имах английска банкнота от една лира, една 10-шилингова египетска банкнота и четири малки златни монети от времето на римския император Константин. Бяха намерени при разкопки в един град близо до Бургас. Те бяха единственото нещо, което “гостите” намериха и счетоха, че има някаква стойност.
Конфискуваха го, въпреки че нямаха право за това.

Три години по-късно, когато лежах в сливенския затвор, един мъж от Държавна сигурност ме попита кой е взел от мен четирите златни монети при обиска. Очевидно детективите бяха предпочели да ги сложат в собствения си джоб.
Отговорих:
- След като вие, които ги изпратихте да направят обиска, не знаете кои са били, как мога аз да знам?
Когато обиска, който продължи два-три часа, привърши, един от цивилно облечените мъже ми заповяда да се облека и да ги последвам за “един малък контрол!”
Точно тогава моята деветгодишна дъщеря се събуди. Като разбра, че аз тръгвам, започна да плаче така, че цялото й тяло се тресеше.
Опитах се да я успокоя, като й казах, че скоро ще се върна.
Оставих семейството си в сълзи и тръгнах с моите неканени гости. В този миг нямах никаква представа, че ще се минат 15 години, преди отново да видя семейството и дома си.
Съпругата ми разказва:
“ Щом отведоха мъжа ми, хвърлих се на колене до леглото на моята дъщеря и с предчувствието за някакво предстоящо зло се молих със сълзи всичко да свърши добре и нашият татко да се завърне до вечерта.
Но тази надежда се разби, когато след няколко часа дойде у нас съпругата на пастор Манолов и разказа, че нейният съпруг също бил отведен рано сутринта. Извиках удивена: “И моят също!” Тогава разбрахме, че нещо ще се случи и заедно отидохме до председателя на конгрешанската църква, който беше връзката между държавата и свободните църкви. Като чу какво се беше случило, той взе телефона, за да се обади на водача на методистите – един сакат брат със свит и изсъхнал крак. Никой не се обади отсреща и предчувствието ни, че и той е бил задържан, се потвърди.
Сега трябваше да издиря мъжа си. Знаех, че няма нито възглавница, нито нещо, с което да се покрие. В моята наивност си мислих, че човек не може да спи без възглавница и одеало. Тръгнах от един полицейски участък на друг, но навсякъде получавах същия отговор: “Няма го тук!” Най накрая разбрах къде се намира, но не ми позволиха да оставя нито храна, нито бельо. По-късно разбрах, че обърнатите наопаки обувки са му послужили за възглавница.”
Това е разказът на съпругата ми.

Вървяхме пеша по задните улици на София, които все още бяха безлюдни. Беше рано сутринта. Още преди да напуснем дома ми, един от мъжете ме предупреди да не поздравявам никого по пътя. Ако срещнем някой познат, да гледам в друга посока. Тримата мъже вървяха няколко метра зад мен с пистолети в ръце.
В един миг долових предчувствието за някакво наближаващо зло и едно отвратително чувство ме обзе. До онзи момент не бях имал нищо общо с милицията. Сега за пръв път към се отнасяха като към престъпник. Не можех да разбера защо това се случва, но от други бях чувал какво значи да бъдеш откаран в милиционерски участък. Но понеже знаех, че съм невинен, не съм направил никакво зло, вървях пред тях с високо вдигната глава и спокойни стъпки. Понеже вярвах в Бога, знаех, че нито добро, нито зло може да постигне без Неговата воля.
Докато вървях по улиците, започнах да си мисля за страданията на първите християни. Никога не можех да си представя, че в наше време човек може да бъде накаран да страда и дори да си даде живота за вярата. Но предчувствието за приближаващо страдание ме накара да призова Господното име от дълбините на сърцето си и да се моля за благодат, за да мога да устоя на това, което Той ще прати.

Видях първите лъчи на слънцето над Витоша, над един 2000 метра висок връх, който се намира само на около два километра от София. Когато тези лъчи се докоснаха до върха, те получиха гланц, който приличаше на позлатените куполи на “Александър Невски” – най-голямата православна църква в България. След като извървяхме един дълъг обиколен път, бях въведен в милиционерски участък в шестетажна сграда. Там бяха задържани злоупотребители на пари и черноборсаджии. Моите неканени гости ме заведоха на най-горния, шести етаж. Там чакаше човек с голяма връзка ключове. Коридорът беше празен и стъпките ни отекваха в него.
Бих помислил, че там няма жива душа. Чуваха се само женски гласове от долния етаж. По-късно научих, че тези гласове бяха на милиционерки, които живееха в зданието.
Мъжът с връзката ключове ми заповяда да си сваля колана, връзките на обувките и изобщо всичко, с което можех да си отнема живота. И ето, сега бях там и се чудех какво ще последва. Защо трябваше всичко това да се случи? Защо трябваше да седя тук без колан и без връзки на обувките?
След като кротко се подчиних на мъжа, бях основно претърсен. Искаха да проверят дали нещо е останало по джобовете, например джобен нож, карфици, безопасни игли, носни кърпички. Всичко ми взеха.

След като това се свърши, мъжът с ключовете ме заведе до една врата, отвори я с един 20-сантиметров ключ и ми заповяда да вляза. Зад гърба ми вратата се тръшна, ключът се завъртя и аз се намерих в килията си. Някога сградата е била хотел, затова стаите бяха доста обширни. Вътре в стаята намерих един човек, арменец от София. Той бил имал влог в швейцарска банка, а това беше забранено. Арестували го и го принудили да прехвърли влога си в Българска народна банка.(По-късно го осъдиха на осем години затвор заради това негово престъпление).
Дълго време стоях прав, без да се помръдна. Мислех си защо ме третират по този начин и колко дълго ще бъде заключена вратата. Килията беше страхотно мръсна. Подът беше от греди, отдавна започнали да изгниват и много от тях бяха изпотрошени. В един ъгъл стоеше старо, изпочупено гърне, което служеше за писоар. Оттам се носеше ужасна миризма. Подът беше покрит с хартийки, картончета, парчета от домати и чушки… Изглежда отдавна не беше почиствано.
След време арменецът ме подкани да седна и да не съм така подплашен. И аз седнах на дървената пейка. Тя беше на около тридесет сантиметра от пода и нямаше нито матрак, нито одеало. Спах на нея шест нощи. Почти се вдървих, всеки мускул в тялото ми започна да ме боли, като че ли са ме били навсякъде. Арменецът ме успокояваше, че ще свикна с твърдото легло и аз се съгласих с него. По-късно спах три години на голи циментови настилки и си мечтаех за дъските.
За пръв път в живота си влизах в контакт с дървеници. Никога не бях виждал толкова много – точно като мравки в мравуняк. Тъй като не бях свикнал с такива паразити (домашни животни) те ме нападаха и мъчиха ужасно (По-късно, през годините ми в затвора, видях дървеници в още по-големи количества, но тогава вече бях свикнал с тях.)
Имах риза с къси ръкави, така че нищо не им пречеше да се разхождат по цялото ми тяло. Започнах да се боря с тях, но уловях ли една, друга идваше на нейно място. Като разбрах, че няма никога да се свършат, станах и започнах да снова от едната стена до другата. Една друга причина, поради която не можех да стоя спокойно на едно място, беше голямата тежест в гърдите, която почти щеше да ме удуши. Продължих да вървя напред-назад, докато се свечери.
Стените на килията бяха изпонадраскани с разни фигури. Моят съкилийник ми обясни, че фигурите и чертите бяха календарът на затворниците. Тук в килията човек загубваше всяко чувство за време, така че когато затворникът се събужда сутринта, взима един твърд предмет и тегли черта на стената. По този начин можеше да знае колко дни или месеци е бил затворен.
Видях един такъв календар и прочетох името Любен Крапчев. Под името му имаше 49 черти. Арменецът ми каза, че този Крапчев беше брат на главния редактор на най-големия български всекидневник. Името му беше Данаил Крапчев. Беше убит по време на комунистическата окупация. Бях много учуден и попитах арменеца: “Наистина ли е бил тук 49 дни?” А той ми отговори: “Има такива, които са седели тук много по-дълго.”
Мислех си: “Как може някой да устои на тези дървеници цели 49 дни?” Това е типичната реакция на човек, който никога не е бил в затвор. Такъв няма никаква представа на какво приличат затворите и още по-малко – за затворите през революционната епоха, през която премина България. По онова време не бях и сънувал, че разследването ми няма да трае 49 дни, а 249(т.е. 8 месеца) и че мъчението след това ще продължи още 4805 денонощия в затвори и лагери.
В осем часа същата вечер чух отново щракането на ужасния ключ.(Мога все още да го чуя в ушите си). Врата се отвори и един млад мъж застана на прага й. Той ме извика и каза да го последвам. Заведе ме на втория етаж в красиво мебелирана канцелария с меки, плюшени фотьойли и радио на една маса. Друг млад мъж ме чакаше тук. Каза ми да го наричам “господин инспектор”. Тогава не бяха въвели още думата “другар”.
Като влязох, ми се нареди да застана до стената, на около 3 метра от “господин инспектора”. Първият въпрос, който той ми зададе, беше:
- Знаеш ли разликата между милиция и полиция?
Счетох въпроса за шега и му се засмях. Отговорих, че никога не съм се
интересувал от това и няма да се интересувам. Освен това не знаех отговора на въпроса.
Отговорът ми го нервира. Намръщи се и като наказание трябваше да се обърна с лице към стената. Това звучи като леко наказание, но мога да ви уверя, че беше много уморително и болезнено за цялото тяло. Особено мъчително беше за кръста.
Всичко това се случи първия ден. Тъй като все още имах сила, не ми личеше, че съм уморен.
Човекът продължаваше да ми задава същия въпрос до 12 часа през нощта. Целта беше да повлияе на психиката ми. Всеки пет или десет минути същият въпрос се повтаряше. “Знаеш ли разликата между милиция и полиция?”
Отначало въпросът ме нервираше и затова започнах да го разисквам с човека. Понякога дори се карахме. Но като разбрах, че нищо не помага, спрях да отговарям.
Това увеличи наказанието ми. Трябваше да стоя с вдигнати ръце. Най накрая – беше вече среднощ – моят “инспектор” каза:
- Сега ще ти кажа каква е разликата между милицията и полицията. Трябва да запомниш това.
Разбира се, никога нямаше да го забравя след това, през което преминах тази нощ. Той продължи:
- Полицията се назначава да пази интересите на капиталистите, а милицията е назначена да пази интересите на народа.
Тогава ми се позволи да сваля ръцете. След като ги бях държал нагоре за близо два часа, почувствах, че голям товар се сваля от плещите ми.
Тогава ми зададе друг въпрос.
- Кажи точно защо си тук!
Отговорът ми беше, че сутринта трима души дойдоха и ме доведоха тук. Целия ден съм бил затворен в една стая горе и никой до този момент не ми беше казал защо бях тук.
- Не – ми отговори той, - ти знаеш защо си тук.
- Не знам нищо – му отвърнах.
След като беше повтарял същия въпрос за около час, “инспекторът” се обърна към мен и каза:
- Аз си тръгвам сега, а ти ще стоиш тук до сутринта и ще размишляваш защо точно си тук. Утре сутринта ще се върна за отговора ти.
Той стана, даде някакво нареждане на младежа, който ме беше довел тук и си излезе. Този млад човек редовно ме водеше до килията и обратно и ме пазеше в кабинета. Името му беше Йордан.
Сега бях оставен под надзирателството на Йордан. Бяхме заедно цялата нощ. Той седна на един стол, докато аз стоях изправен с лице към стената. Започнахме да говорим. Йордан ми каза, че живеел близо до дома ни и познаваше моя четиригодишен син, който често заставаше на уличното кръстовище до милиционера и дирижираше движението. Наричаха го “Малкият милиционер”. Моята съпруга по-късно каза, че наскоро след като съм бил арестуван, дошъл един журналист от милиционерския вестник и поискал да снима и да напише статия за “Малкия милиционер”. Като попитал обаче за баща му и научил къде бил, никаква снимка не се направи, нито статията се написа. Ако бащата на Павел беше голям комунист, без съмнение детето щеше да бъде във вестника.
Казах на Йордан, че съм евангелски пастор. И така започнах разговор за Бога. Той ми отговори, че не вярва в никакъв Бог и като всеки един, който не вярва, защитаваше позицията си. Но аз забелязах, че слушаше с известен интерес и внимаваше при думите ми, когато говорех за Бога. Макар все още да стоях изправен с лице към стената, беше възможно да се обръщам понякога към него по време на разговора. Йордан не беше като пазачите, които пазеха Павел в затвора във Филипи. Не ме попита “Какво трябва да направя, за да се спася?” Но знам, че приемаше това, което казах. Той ми разказа, че майка му вярвала в Бога.
Часът беше вече три през нощта. Йордан се беше разсъблякал и останал по риза, отпуснат в един от фотьойлите, той задряма. Аз бях единственият буден и видях как дървениците пълзят навсякъде – по канапетата, по фотьойлите и стените. Изведнъж видях една дървеница да пълзи по ръката на Йордан и да се запътва към яката на ризата му. Хвърлих се към него, за да уловя дървеницата преди да е успяла да пропълзи отвътре на ризата. В същия миг Йордан скочи, грабна най-близкия и го насочи към мен. Косата му беше настръхнала. Лицето му беше почервеняло от яд. Звуците, които произнасяше, приличаха на съскането на змия. В тях можех да различа думите: “Застани на мястото си!” Аз също се уплаших. Опитах да обясня, че бях видял една дървеница да пълзи по ръкава му и исках само да му помогна, като я уловя. Опитах да го успокоя и да го уверя, че не съм имал изобщо никакво намерение да го нараня. Постепенно той започна да се овладява и все още треперещ, седна обратно в един фотьойл. В началото не вярваше на обяснението ми, защо съм оставил мястото си и съм се навел над него. В онзи момент бил повярвал, че аз съм се навел над него, за да го удуша. Най-накрая, като се успокои напълно, ми каза, че съм извършил престъпление и че при тези обстоятелства то е можело да ми коства живота.
- Не забравяй, че си арестуван – продължи той. – За нас ти си опасен човек и ние винаги ще се страхуваме от теб.
(По-късно ми разказа, че през войната е бил партизанин в армията на Тито и много пъти животът му е висял на косъм).
- Затова съм навикнал да съм винаги нащрек – ми каза – но сега не съм спал цяло денонощие и затова задрямах. Разбира се, такова нещо не е разрешено, когато пазя затворниците.
Накрая ми каза:
- Нека бъдем благодарни, че си оставих пистолета в сакото в съседната стая. Иначе щях да те застрелям моментално, защото бях сигурен, че мислиш да ме нападнеш и удушиш.
Сега Йордан разбра, че може да ми се довери и оттогава станахме добри приятели. Сподели с мен доста неща, които се бяха случили е неговите среди. Дори и да знаех, че тези хора бяха израснали в атмосфера на омраза, нали бях наивен, не можех да разбера защо ме третираха така зле. Йордан ми позволи да седна за малко през нощта, но ме предупреди никога да не продумвам за това пред някой. Той знаеше, че в затвора бяха поставени нарочно шпиони, за да слушат какво пазачите казват на затворниците (за съжаление аз казах на един “приятел”-затворник, че ми е било позволено да си почина за малко и резултатът беше, че Йордан беше “преместен” на друга служба.
Последните часове на нощта бяха най-трудни. След като бях стоял с лице съвсем близо до стенат и не бях мигнал през цялата нощ, последните часове ми се сториха като дни. Най-после се зазори. Първите слънчеви лъчи заблестяха в прозореца и шумът от ранното движение се чуваше от улицата. Йордан ме заведе отново в килията с арменеца. Той поиска да ми даде нещичко да хапна, но аз предпочетох да се изтегна на нара и да си почина след нощното бдение. Толкова бях уморен, че исках да заспя веднага, но безбройните дървеници ме държаха буден. Преди да се усетя, целият бях покрит с тези ужасни животинки. Беше невъзможно да заспя. Бях принуден да стана и като лъв в клетка да крача напред-назад в килията.
Беше неделя, 25 юли. За пръв път от много време не бях в църквата. Коленичих и в мислите си бях с моите братя и сестри, които тогава бяха в молитва. Молих се Бог да ме изведе от това страшно място. Молих се и за децата си, които бях оставил в малките им легла, и за жена ми, която бях оставил без пари и без храна. Помолих Господа да ги ръководи и да направи бъдещето им леко. Сега ми беше ясно, че преследването заради Исусовото име е започнало. Но не ми беше ясно в каква форма щеше да дойде. Молих се сърдечно. Един щурец запя някъде между изгнилите дъски. Угнетената ми душа се съвзе и вярата ми в Бога беше подновена.
Нощните разпити продължиха още една седмица, до 31 юли. Щом се мръкнеше, ме отвеждаха долу, с лице към стената, без да мога да заспя. През деня се борех с дървениците, така че никога не можех да си почина. Тук не се даваше храна на никого, но ни беше разрешено да получаваме храна от къщи. Жена ми идваше да остави храна два пъти седмично, но аз не бях в състояние изобщо да я вкуся. Не се чувствах гладен. Но все пак имах малко останала сила. От арменеца разбрах, че неговата жена и деца се разхождаха нагоре-надолу по улицата, точно пред милиционерския участък, така че той можеше да ги вижда. На мен страшно ми се искаше да видя семейството си и Йордан беше така любезен, че един път след настъпването на нощта беше отишъл при жена ми и й казал да вземе децата и в един определен час на деня да се разхождат нагоре-надолу по отсрещния тротоар пред милиционерския участък. Тя направила така, но аз не го видях, защото ни беше забранено да се доближаваме до прозорците. Някой от една кантора на отсрещната страна на улицата беше направил донесение, че затворниците гледали през прозорците.
Разпитите продължиха през седмицата по същия начин. Всяка нощ стоях в кабинета изправен срещу стената и пред деня се опитвах да си почивам в килията.
В неделя вечерта, на 31 юли, никой не дойде да ме вземе. Мислех си, че понеже съм невинен, може би щяха да ме пуснат. Но среднощ отново чух звука от големия ключ. Вратата се отвори и един непознат глас ме извика. Не беше Йордан. С човека отидохме при милиционера, който пазеше нещата ми. Получих ги обратно, завързани на малък вързоп. После ме изведе до външната врата, която излизаше на една от главните улици в София. Там, на самия тротоар, непосредствено до отвора на вратата чакаше една кола с двама цивилно облечени милиционери. Казаха ми да вляза в колата и седнаха от двете ми страни. Моторът запали и ние потеглихме надолу по улицата. Само за минута след като тръгнахме, бяхме вече пред една голяма бяла сграда. Това беше Държавна сигурност.


3.ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Държавна сигурност се казваше обикновено само ДС (в Русия се казва ГПУ). Който влезе вътре и види какво става зад тези стени, скоро открива, че това учреждение съвсем не отговаря на името си. Напротив – тук човек има повод да се чувства несигурен и да се чуди дали ще оживее. Много от най-добрите синове на България никога не са се завърнали от безкрайните лабиринти на тази голяма сграда.
Такива неща се бяха случили и през предишния режим, не само през комунистическия. Някои са били застрелвани, други са умирали по време на жестоки изтезания, а трети пък са били живи хвърляни в огромните горящи пещи в сутерена.
Името ДС за целия български народ означаваше несигурност, страдание и смърт. Над вратата на една килия беше написан цитат от първата част на “Божествена комедия” от Данте: “Оставете всяка надежда, вие които влизате тук.” По-малко са хората, които са излезли оттук живи, от тези, които са останали завинаги тук. И тези, които са оцелели, не живеят дълго поради непоносимите мъчения. Употребяваха се всички модерни средства за мъчение, което правеше човека жалка отрепка.
Един ден жена ми и децата се разхождаха по широкия булевард пред сградата. Те знаеха, че бях от другата страна на тези стени. Една дълбока яма била изкопана покрай тротоара. Работниците били изхвърлили пръстта на една страна. Нашият син Павел вървял малко след майка си и случайно ритнал нещо в купчината пръст. Повикал майка си и тя дошла да види какво е ритнал. Оказало се, че е череп. Точно тогава един възрастен човек, минавайки оттам, казал: “Ако земята тук можеше да говори, сигурно щеше много неща да разкаже.”

Когато колата спря и бях поведен по дългите коридори, обзе ме страх и несигурност. По-преди бях чувал, истории за това място. Настръхнах и започнах да треперя от главата до петите, като че ли нито капка кръв не беше останала във вените ми.
Тогава думите от Псалм 73:28 ми дойдоха на помощ: “…Тебе, Господи Йехова, направих прибежището си…” Това беше единствената ми утеха. Не можех да очаквам утеха от друг. Господ беше с мен. Спокойно и тихо сложих живота си още веднъж в Ръцете Му. Всичкият страх изчезна. Напрежението, което чувствах в тялото си, ме напусна. Знаех, че смъртта може би ме чака в някой ъгъл на тази голяма сграда, но устните ми хвалеха Бога и се молих Той да ми помогне да устоя.
Молитвата ми беше чута, защото през цялото време, което прекарах там, Духът на Господа беше близо и ме утешаваше, особено когато тялото ми се беше изтощило и не ми оставаше никаква сила.
Когато човек застане лице в лице със смъртта, той започва да изследва себе си и се опитва да разбере как стои пред Бога. Бях твърдо уверен, че земният ми живот скоро ще свърши и че след малко ще бъда с Господа. Бях непрекъснато в молитва и мислих само за небето и вечния живот.
Беше ми ясно, че бях доведен тук, за да умра. Изглеждаше, че бях загубил всичко, което е скъпо за мен тук на земята. За момент чувствах, че съм бил развързан от всичко земно – жена, деца, дом – но вярата ми в Бога и вечния живот не се поклатиха нито за миг.
Още веднъж трябваше да сваля от себе си всичко, което можеше да се използва, за да си сложа край на живота – колана, връзките на обувките и пр. – и претърсването този път беше особено щателно. Човекът ми взе часовника и венчалната халка. Отведоха ме нагоре по някакви тесни стълби, оградени с желязна мрежа. Тази мрежа ме учуди. По-късно научих, че преди да дойда тук и преди мрежата да бъде поставена, водачът на опозицията Никола Петков е бил доведен тук. Секретарката му също е била арестувана. Тя е била така измъчвана при разпитите, че е скочила от петия етаж, за да избегне повече мъчения и е загинала.
По пътя нагоре спряхме на третия етаж. Тук имаше дълъг коридор с прозорци на едната страна и врати към килиите, на другата. Дежурни милиционери, въоръжени с автоматично оръжие, денонощно вървяха напред-назад из коридора, готови да стрелят, ако е нужно. Можеха да наблюдават дискретно поверените им затворници през шпионката на вратата на всяка килия. Бях доведен до килия номер 21, вратата се отключи и аз влязох. Големият ключ изсъска в ключалката и още веднъж бях принудително изолиран от външния свят.

4. КИЛИЯ НОМЕР 21

Моят нов съкилийник – и преди мен единствен обитател на номер 21 – беше мъж на име Цони Рачиев. Той беше член на Съвета на Социалдемократическата партия, чийто водач беше Коста Лулчев. Целият съвет е бил арестуван и те се намираха на същото място като мен. Цони беше шивач по професия, но беше доста начетен младеж и много добре запознат с политиката.
И в един ъгъл имаше кофа, която беше предназначена за естествените ми нужди, а в друг – една купчина окъсани униформени куртки. Германските войници са ги оставили при изтеглянето си. Беше ни позволено да лежим и спим на голия под. стените бяха ужасно мръсни, не бяха може би боядисвани с години, изцяло надраскани с лозунги, автобиографии и тем подобни, написани с молив или някакъв твърд предмет. Човек можеше да се занимава да ги чете с дни. Стените бяха осен това опръскани с кръв. Стаята приличаше по-скоро на кланица, отколкото на място за живеене. Кръвта беше най-вече от дървеници, които след като бяха смукали кръв от затворниците, бавно пълзяха нагоре, където биваха убивани. Първата нощ аз убих 539 от тях.
По стените човек можеше да прочете много от мъченията и копнежите на предишните обитатели. Без съмнение мнозина бяха изпитали известно облекчение от това да опишат чувствата си.
Аз все още си спомням някои от лозунгите по стените. Един от тях беше следният: “Вярвам в Бога и в Света Тереза – вярвам, че тя ще дойде и ще ме изведе от тук.” Очевидно някакъв католик го беше написал, някой, който предпочиташе помощта на Света Тереза пред Божията. Елегия на Пушкин беше написана на руски по продължение на цялата стена. Аз запаметих и трите й куплета, но сега си спомням само първия.
“Вече не обичам желанията си, не ми харесват вече и медитациите ми – остава само страданието…в съкрушеното от тревоги и страхове сърце.” Дълбокият песимизъм на поета напълно предаваше атмосферата между тези четири стени, както и чувствата на онези, които се намираха тук. Точно над вратата някой беше написал с големи букви старата латинска поговорка: “Dum spiro, spero” т.е. “Докато дишам, се надявам.” От тези надписи се забелязваше, че между хората, които се бяха озовали на това място, е имало хора със стабилен характер и непоколебимо убеждение. Макар че са били винаги в сянката на смъртта, никога не са изгубили самообладанието си. Били са напълно уверени, че животът е по-силен от смъртта.
Светлината винаги е побеждавала над тъмнината. Обстоятелствата могат да се променят по начин, който не може да се предвиди, но изправен пред тях, човек става по-силен и се научава да не изоставя надеждата.
Тази издръжливост е много важна, когато човек има подобни преживявания и думите вдъхнаха и на мен голям кураж. Понеже за пръв път преживявах такова нещо, трудно ми беше да поддържам куража и морала си. Казах си: “Ако човек, който се надява само в този свят, може да вярва и да не се страхува докато диша, със сигурност аз, който съм вярващ, трябва да бъда спокоен и пълен с упование за бъдещето, защото знам, че след като поема последния си дъх, ще бъда във вечността.”
Дори да не знаех какво ще донесе деня, имах увереност, спокойствие и мир в сърцето си.
Имаше много кратки посвещения и по дървения под. Бях изненадан, че колегите ми са посмели да направят това, като се има предвид строгия надзор. И от къде ли бяха взели твърдия предмет, с който са писали? Но мога да ви кажа, че затворниците са доста изобретателни, намират начин да правят непредвидени неща. Някой беше написал дълга автобиография на пода. Тя започваше така: “Името ми е Боян Захов. Аз съм от Асеновград. Бях арестуван на 27 януари и на 19 февруари бях доведен тук от Асеновград. Никой не знае нищо за мен – нито роднините ми, нито дори най-близкият ми приятел. Страданието ми е непоносимо. Вчера се опитах да си срежа вената на ръката, но милиционерът ме видя…”
Той е бил член на т.нар. Асеновградска конспирация. През 1947 година членовете на тази група са били вече отишли по планините и горите с оръжие в ръка, с надеждата евентуално да потъпчат комунистическия режим. Обаче таен информатор беше предал много от тях. Неколкостотин бяха арестувани, обвинени и екзекутирани или осъдени на дългогодишен затвор. Някои от последните бяха все още в затвора, когато аз бях освободен. Докато бях в затвора и този Боян Захов също беше станал информатор и предател. Той дори се беше отказал от собственият си баща. Въз основа на неговите показания бащата беше осъден на смърт и екзекутиран.
Библейските слова, че синът ще се надигне против бащата, следователно се изпълниха. Самотата и измъчването имат психически въздействие върху хората със слаб характер и скоро те са готови да станат мизерни предатели. Заради това, което Боян беше направил, го бяха освободили от затвора.
В един ъгъл близо до вратата на килията някой беше начертал с дебели линии квадрат и вътре в него написал: “Едва сега разбрах какво е нужно на човека в живота: лъжица и купа.”
Това беше изглежда написано от човек, който през целия си живот от сутрин до вечер се е трудил да събира земни богатства, за да задоволи сребролюбието си и накрая е успял да построи някаква фабрика или да основе търговско предприятие. Но една сутрин беше съобщено, че всички фабрики, частни търговски предприятия и излишни жилища се национализират. Много фабриканти и милионери загубиха всичко с изключение на дрехите на гърба си. Банките също бяха национализирани и парите изгубиха стойността си. Само един малък процент от това, което беше вложено, можеше да се получи.
По времето на тази “реформа” жена ми и децата предприеха едно пътуване с влак. Един дебел мелничар, от град близо до Бургас, се настанил в същото купе. Той им се оплакал, че предния ден милицията дошла и му представила една хартия, в която се казвало, че той “доброволно дава мелницата си на държавата” и го заставила да се подпише на нея. Като мелничар той не притежавал купони за хляб и сега нямал брашно, за да изкарат месеца – той и семейството му.
Много от тези богаташи се озоваха в същите килии, в които аз и моите колеги сега живеехме. Богатият човек, за който споменах по-горе, може би за пръв път беше разбрал реалностите на живота. След като беше загубил всичко и беше гладувал, след като за месеци не беше получавал повече от 300 грама хляб на ден и една малка порция супа, съдържаща само 6 супени лъжици – аз съм ги броил – той беше разбрал какво щеше да загуби, ако нямаше купа и лъжица. Щеше да загуби нещо, което е много по-скъпо от всички фабрики и притежания, взети заедно.

Моят съзатворник Цони Рачиев ми даде първата елементарна информация, както Йордан беше направил преди, като ме предупреди за доносчици и предатели. Но аз бях наивен и не послушах съветите му. Скоро след това един нов гостенин дойде в килията ни. Представи се като Николай Георгиев – бивш офицер при царя. Каза, че бил арестуван за деяния, които извършил по-преди. (Много по-късно научих, че е бил поставен в килията с единствената цел да подслушва моите разговори и да разбере моето отношение към предишните и сегашни управници.)
В тази килия прекарах времето от 1 август до 31 декември – точно пет месеца. Това наистина беше място на страдания за мен. Всеки път, като си помисля за това време, ледени тръпки ме побиват.
Във II Коринт (12:4) апостол Павел говори за: “неизразими думи, каквито не е позволено на човека да изговори” – но тук бих желал да разкажа за неизразими страдания, които с човешки език трудно могат да се предадат или напишат.
Тъй като бях изтощен от това да стоя прав всяка нощ през цялата седмица, първото нещо, което направих след като се ориентирах в килията, беше да взема една от войнишките куртки, да я разпростра на дървения под и да се изтегна. Току-що бяхме заспали, когато внезапно чухме нещо, което приличаше на стрелба с автоматично оръжие.
- Какво беше това? – попитах Цони.
Той ми обясни, че се прави нарочно, за да се изплашат затворниците и за да не им
се позволи да заспят. Повтаряше се често, особено късно нощем. Ето как го правеха. Двама инспектори вървяха заедно по коридорите. Единият носеше грамаден ключ, който ставаше на вратата на всяка килия. Той го слагаше в ключалките подред. Когато ключът се завърташе, се чуваше гръм, като че някой беше изстрелял куршум. След това неговият компаньон вземаше железния лост, с който допълнително се затваряше вратата и с всичка сила го преместваше на другата страна. От това се получаваше същият звук. Тогава вратата на килията бързо се отваряше и бързо се затваряше. Желязното резе с всичка сила отново се залостваше във вратата и ключът отново се превъртяваше. По този начин се получаваха светкавично бързо пет гърмежа – същото нещо се повтаряше при всяка врата.

5. ВЕЛЧО ЧАНКОВ

Сутринта на 2 август Йордан, моят пазач от първата затворническа килия, дойде отново при мен. Даде ми знак да го последвам и ме поведе през входове и коридори, докато най-после дойдохме до една мебелирана канцелария. Там ме чакаше млад човек, когото познавах много добре. Името му беше Велко Чанков.
Сърцето ми подскочи от радост, като го видях. Познавах го още от детинските ми години. В неговото родно село Мокрен имаше една хубава петдесятна църква и почти всички негови роднини бяха вярващи. Но той беше станал комунист.
През Втората световна война Велчо избяга от училище и се присъедини към партизаните в планините, за да се бори против про-германското правителство.
Руснаците дойдоха в България на 9 септември 1944 година. Тогава партизаните, които бяха в горите, излязоха да ги посрещнат и така взеха властта в свои ръце. Тогава Чанков стана най-големият шев на Държавна сигурност в Бургас. Комунистите поискаха да вземат църквата ни в Бургас за склад, но Чанков беше този, който ни помогна и не позволи да я конфискуват. Предишното правителство преди това се беше опитало да конфискува моите пишеща машина и циклостилна машина. Употребявахме ги, за да издаваме духовна литература и периодични писма.
След като комунистите окупираха България, срещнах съвсем неочаквано по улицата един млад мъж, който беше нарамил циклостилната ми машина. Аз я познах и го попитах откъде я е взел. Той ме информира: от РЕМС (комунистическия младежки съюз). Опитах се да се свържа с водача на Съюза, но напразно. Срещнах само неговата секретарка, едно младо момиче. Като я помолих да ми върне циклостилната машина, тя ми даде следния отрицателен отговор:
- Ние сме я взели от фашисткия режим и тя е наша.
Тогава потърсих Чанков и му разказах всичко случило се. Едно младо момче седеше в същата стая. Като чу това и какво исках, скочи и остро забеляза, че машината им трябва и че нямат никакво намерение да я върнат.
Тогава ми стана ясно, че този младеж беше водачът на РЕМС.
Чанков се обърна към него и му каза, че трябва незабавно да върне циклостилната машина.
Това реши въпроса. Наскоро циклостилната машина беше отново при нас.
Като си мислех за добрината, която Чанков ни беше оказал в Бургас и за нашето дълго познанство, можете да разберете моята радост да го видя отново. Бях сигурен, че сега всичко ще се оправи. Но Величко Чанков беше станал голям човек, най-големият шеф на централната Държавна сигурност в София. Нещо повече – той беше този, който беше инсценирал и сега водеше цялата кампания срещу евангелските пастири.
След като го бях поздравил с уважение, забелязах, че той ме гледа с подозрение и неприязън.
- Ние се познаваме много добре, ти и аз, Харалане – започна той. – И ако ти искаш отново да видиш жена си и децата си, трябва да се подчиниш и направиш точно това, което ти казвам.
- Но какво съм направил, господин Чанков? – възразих аз. – Вие ме познавате толкова добре. Знаете, че сме почтени хора. Защо трябва да сме тук?
Той си премести погледа нагоре към тавана и изглеждаше доста разсеян. Вместо да отговори на въпроса ми, започна да изброява нещата, които трябваше да направя и да ми дава добри съвети.
- Трябва сам да разкритикуваш престъпленията си. Ако разкриеш най-съкровените си мисли, ще бъде по-лесно за теб. Народното правителство (т.е. комунистическият режим) е много великодушно и ще прости цялото ти минало. Ние знаем, че сте добри хора, но ти трябва много основно да се разкритикуваш и да се преориентираш в новото общество.
(Тези думи “да се преориентираш и да се разкритикуваш” чувах до отвращение през всичките 13 години на страдания.)
Отговорих на господин Чанков:
- Но какво съм направил, та да трябва да разкритикувам престъпленията си?
- Казвам ти това, което вече казах. Ако откажеш да ме послушаш, ще направиш
голяма грешка и ще страдаш много. Ние не мислим да ви преследваме и осъдим за вашата вяра. Тогава щяхте да бъдете мъченици и вашите братя по вяра щяха да ви направят статуи – а това ние не желаем – но ние така ще ви очерним и посрамим, че моята леля Чана няма да може да ви познае.

(следва продължение)

Забележка: Книгата се разпространява със съгласието на дъщерята на Харалан Попов - Рода Лина. Моля при копиране да посочвате източника и да не използвате съдържанието с комерсиални цели!


Други откъси от християнски книги
Главна страница "Павелчо"
Изпрати свой материал!


 
Сайт создан в системе uCoz