| |||
|
|
Човешка история за баба Малина, разказана от Катя Ерменкова
Тя бе останала пуста. Сякаш вихрушка бе минала през душата й. Дори и дрехите й бяха черни- черна рокля, черна шамия, черни галоши. Само огънчето в очите й говореше, че в нея има още живот. Но и силите й бяха толкова - можеше само да излезе на двора, да хвърли ечемик на кокошките или вечер да затвори портичката им и да се загледа в залеза, който като огнище гаснеше над огромната Огражден планина и в душата й ставаше още по-пусто, още по-диво - като в гора Тилилейска. Силите на баба Малина бяха изтекли с времето като от спукана стомна и тя беше се превърнала в сухо дере, в което църцореха нощем сълзите й. От както се поминаха двата й сина, тя се облече в черно. Не след дълго и третият й син, който живееше в София получи инсулт и не стана от леглото. Остана четвъртия да прелита като птица един - два пъти в годината да ги види живи ли са що ли са? А съпругът й дядо Ристо й угаждаше във всичко, но огънят в душата й бе угаснал. И все пак, в сърцето й бе останала една скрита искрица, едно полуугаснало въгленче. И това бе вярата й в Бога. Преди пет – шест години като имаше още силици, тя бе първа в църквата. Стоеше дълго, слушаше литургията, палеше една след друга свещи за всички, за цялата й челяд, навеждаше глава и застиваше в сладко упоение под кротките очи на Спасителя. Другите жени от селото нямаха търпение да свърши службата, бързаха да си отидат и все я побутваха: - Айде, мари Малино, да си тръгваме! А тя им отговаряше: - Докато не изгори и последната свещ на свещника, аз не тръгвам. Вие вървете! Ще й се дожали на Богородичка. Нека да си похортувам с нея… И жените си тръгваха, а баба Малина продължаваше да се моли, взряла се в очите на Богородица. Така беше преди години. Но угаснаха силите й. Сега баба Малина гледаше с часове църквата, която беше на 200 метра от къщата й и слушаше камбаните, но не можеше да прекрачи прага, краката й не я слушаха. Но тя не се примири. Невидима сила я теглеше към църквата. Дойде ли неделя ставаше рано. Измиваше си очите със снежна вода в медното котле, която дядо Ристо събираше от снега в градината и стопяваше върху бумтящото кюмбе на печката, защото и той не можеше да отиде до чешмата. Отваряше шарения сандък, в който криеше три премени. Първата – венчална бяла риза с петно от кръв, разцъфтяло като червена роза върху копринения кенар, от първата й брачна нощ с дядо Ристо. Втората – везана с дебели червени, сини и оранжеви конци като лъчите на слънцето по залез, с която Малина играеше на хоро по празници. А третата, която беше скътала на дъното на сандъка, беше последната й премяна – одеждата за небето, сгъната в снежно бял вързоп – с ръка непипната, от око невидяна! И до нея – куп свещи за всеки случай, както правеше всяка българка, подготвяше се за оня свят. Баба Малина отваряше скрина, взимаше везаната, празничната кошуля, пременяше се, бодваше стръкче здравец, откъснат от саксийката на прозореца, в забрадката зад ухото си, изваждаше една свещ, запалваше я и обърната към високия железен кръст върху църковното кубе, дочакваше първия камбанен звън. Камбаните биеха, а душата й пееше, сякаш ангели слизаха и се качваха от сърцето й до престола на Бога. Досущ както преди, когато можеше да ходи. Само че сега свещта вместо върху църковния свещник, догаряше върху съсухрените й, изкривени от старостта ръце и пареше кожата й, но тя не усещаше болката, защото огънят в сърцето й беше по-буен отколкото огънят от догарящата свещ върху пръстите й. Катя Ерменкова гр. Сандански 26 Януари 2009 г. |
| Пиши на Катя Ерменкова! |
| Други лични свидетелства |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свой материал! |
Сайт создан в системе uCoz