| |||
|
Соня Един-Джилберг разказва своите детски преживявания в семейството на един алкохолик, за обръщението на бащата и за пълната промяна на дома.
Превод от шведски: Стела Иванова-Просен, Стокхолм, Швеция, февруари 1992 година НЯКОИ ФАКТИ ЗА ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ЛЕВИ ПЕТРУС Днес организацията на Леви Петрус обединява не само личности, които имат проблеми и се нуждаят от помощ. Нейната дейност започва с откриването на първия дом „Страндгорден” извън Стокхолм през 1960 година. Тогава малцина вярваха от сърце в неговото бъдеще. Леви Петрус постави началото със сума от 200.000 крони, които бяха събрани на 70-ия му рожден ден. Управител става Ерик Един, който няколко години преди това е повярвал и се е обърнал от алкохола. От доброволни дарения през първата година се събраха 60.000 крони. Ежегодно шведският народ жертва 20 милиона крони за организацията. Това показва нейната надеждност. Целта си остава същата – да се помага на хората, които са пропаднали в живота. Ръководството на организацията се състои от 7 души, чиито изпълнители са подчинени на 24 отговорни лица. Даренията чрез пощата и банката се контролират от ръководството на хранителната промишленост. Около 400 души персонал работят в тази насока заедно с 50 доброволци, които са пръснати из цяла Швеция. Две трети от тях са били пропаднали. През 1983 организацията закупува селището Венгарн от държавата при много благоприятни условия. Това е потвърждение за доверието, което нашата дейност има в обществото. Венгарн се намира извън градчето Сигтуна, на север от Стокхолм, и освен голямата сграда притежава още 50 постройки. Това са сгради, жилища, парници, работилници, детска градина, спортна зала и други. Старият замък от 1600 година е туристическа атракция и заедно със сладкарницата е привлекателно място за туристите. Той е една от най-запазените църковни зали от времето на славното минало. Със закупуването на Венгарн се осъществи дългоочакваното желание да се помогне на пропадналите и техните семейства. През 1987 се открива второто семейно общежитие на организацията, Осбру, извън Йоренбу. Селището в Осбру е най-голямата клиника в Европа, която се е занимавала с алкохолици. С тази покупка дейността се разраства с около 30% и допринася за увеличаване на местата, които са необходими за повечето семейства. В селището има 150 места за подпомагане на нуждаещите се и техните деца. То се състои от 70 сгради, селско стопанство със 100 хектара ниви и 275 хектара продуктивни гори. В оборите има над 100 селскостопански животни. Селището разполага със спортна зала, рехабилитационно отделение, мебелна работилница, растителни парници и др. Организацията на Леви Петрус дава помощ на мъже и жени от 10 други места и разполага с още 200 места за подпомагане. Освен това съществуват 40 контактни центъра, където може да се работи с проблемите на хората. Днес фондацията има много по-големи възможности, отколкото в началото през 1960 година в Страндгорден. Хиляди деца и възрастни загиват от алкохола и наркотиците. Докато нуждите съществуват, организацията ще продължава да търси нови пътища, за да помогне на всички, които се нуждаят от промяна в своя живот. За повече информация се обърнете към Организацията на Леви Петрус за благотворителна дейност: НАЛЕН, РЕГЕРИНГСГАТАН 74, СТОКХОЛМ, ШВЕЦИЯ; Пощенски адрес: ЛП Стифтелсе Бокс 1356, 11183 Стокхолм, Швеция, тел. 0046-8-235260 ПРЕДИСЛОВИЕ Стотици хиляди деца невинно страдат в своите домове заради пиянство на един от родителите. Неприятности, вражда, тежка бедност, несигурност и безпомощност са техни ежедневни спътници. Един баща или майка алкохолик са изолирани от своите познати и приятели. Със сигурност може да се каже, че в резултат на многобройните тежки преживявания много от децата са наранени за цял живот. Аз лично съм преминала през страданията на едно такова семейство и помня преживяванията от детството си, които не могат да избледнеят от съзнанието ми. Това ме накара да разкажа част от тях. В това свидетелство най-важното са преживяванията на татко, неговото обръщение към Исус и пълната промяна в нашия дом. През годините, когато съм работила с алкохолици и наркомани, нищо друго не ме е натъжавало така, както страданието на невинните им деца. Няма нищо по-прекрасно от това, да се помогне на техните родители. Тогава децата ще имат ново щастливо семейство, желание за живот и надежда в бъдещето. Вярвам, че тези кратки свидетелства ще насърчат много отчаяни семейства и домове. Това е цалта на тази книга. Исус, който промени моя живот и моето семейство, е Спасител на всички. Той прави чудеса и днес, дава на нещастния мир и нов живот в безнадеждното семейство на алкохолика. Соня Един-Джилберг ПЪРВИЯТ ДЕТСКИ СПОМЕН „Мамо, защо плачеш? Защо си тъжна? Защо са всички тези лелки и чичковци? Виж, този чичко взе нашия стол, а лелката – нашата маса! Защо този чичко вика така високо и удря с чукчето по масата през цялото време?” Мама стоеше на терасата и ме държеше за ръце. Опитваше се да отговори на всичките ми въпроси, но не можеше, защото й беше трудно. Тя би искала също да запита: „Защо? Защо?” Вместо това, трябваше да утеши малкото си момиченце, което не беше лесно. Направи ми впечатление, че нещо не е наред. Такъв беше първият ми детски спомен. Какво ставаше? Защо разпродаваха вещи от нашия дом? Изглежда татко беше затънал в трагедията на алкохола и имахме нужда от пари. Разпродажбата беше единственият изход, за да се покрият някои от дълговете. Преди няколко години всичко вървеше добре. Татко и мама се бяха оженили и изглеждаха щастливи, че са се срещнали и имаха свое семейство. Татко стана търговец и печелеше добре. Така те се снабдиха с дом и хубави мебели. Нямаше нужда мама да работи. Тя оставаше вкъщи да се грижи за мен – тяхната малка обичана дъщеря. Те искаха да направят всичко, за да ми дадат най-доброто детство в спокойствие и хармония. „Когато тя навърши пет години, ще й купим пиано” – беше казал татко. Никой не можеше да си представи, че животът им щеше да се промени само след няколко години, а те най-малко подозираха това. Беше нещо обикновено татко да пие по време на своите търговски пътувания, сам или с клиентите, когато тъгуваше за семейството си. Може би някои хора се справят с това, но други затъват и стават зависими от алкохола. Всичко остана на заден план, дори мама и аз. Нима татко не ни обичаше? Да, той ни обичаше и затова всичко беше така трудно за него, защото виждаше, че повече сам не може да се справя в своя живот. Бяха дошли много хора за разпродажбата, някои може би от любопитство, защото това беше нещо необикновено. Татко стоеше между хората, смееше се, говореше, но вътрешно се бунтуваше. Той знаеше през цялото време, че трябва да дойде при нас и да ни утеши, но си мислеше: „Не мога, това е толкова трудно! Аз се срамувам. Ако можех само да избегна тези шушукания и любопитни погледи: Дали ще се разведем? Как ще издържа? Нищо друго не ми остава, освен да се промъкна в мазето и да пия, а утре ще сложа край на това. Никога вече, нито капка. Трябва да започна от начало!” МОМИЧЕНЦЕТО НА ПИЯНИЦАТА За татко и мама всичко започна много добре. Те се обичаха и аз се чувствах прекрасно. Мечтаеха за едно светло бъдеще, но още преди моя пети рожден ден техните мечти бяха разбити. За нас тримата, всичко изглеждаше наистина мрачно. Разпродажбата щеше да бъде едно от първите неща, които говореха за това. Татко ме обичаше, но това не можеше да му помогне, защото беше безпомощно хванат. Соня стана дете на пияница. Живеехме в стая и кухня в Херньосанд. Една сутрин се събудих и чух татковия глас. Той се беше завърнал. Изтичах стремглаво в кухнята и се покатерих на неговите колене. О, как се радвах! Мама и аз го очаквахме отдавна. Но защо е тъжен? Защо плаче и непрекъснато повтаря: „Извинявай, Соня!” Не разбирах нищо, а само се радвах, че е у дома. Изведнъж татко каза: „Соня, ти имаш лош баща.” Започнах да викам: „Не, не!” – в пълно отчаяние. Татко влезе в стаята и аз тръгнах след него. Видях го на колене да плаче. Дори и тогава не разбирах защо е така. Това се повтаряше много пъти през годините. Татко замина с добри намерения и обеща на мама, че този път всичко ще бъде добре и ще се върне с добри сделки, но почти винаги я разочароваше. Когато татко идваше, беше в окаяно състояние – скъсан, мръсен и пълен с разкаяние. Прибираше се вечер късно, когато спях, за да не го видят съседите в това състояние. Срамуваше се от своето момиче. Мама беше принудена да започне работа. Една ученичка щеше да идва при мен, но когато се събуждах, бях сама и тъжна. Неочаквано дядо дойде при нас. Той разбираше, че ни е тежко. Беше много тъжен и отчаян, като видя колко безнадеждно беше всичко. Взе ни с една кола и няколко часа търсихме татко. Тази вечер реших да отида временно при дядо. Беше ми добре при него, баба и най-малките им деца, които още живееха там. Въпреки това аз копнеех много за родителите си. На мама не й беше никак лесно. Сега тя живееше съвсем сама. Един ден татко я чакаше да излезе от работа. Беше извървял много километри, за да дойде до тук. На другата сутрин полицията дойде и го арестува. Съседите бяха позвънили там, като мислеха, че е избягал. Въпреки дългия списък от прегрешения го пуснаха и му дадоха шанс. Тогава той реши да започне работа в гората на север. Мама още веднъж му каза „довиждане”. Този път с повече надежда, защото вярваше, че татко е осъзнал неспособността си да се справя с търговските пътувания. Седмици по-късно опаковахме малкото неща, които имахме. Мама започна работа в един град, който беше близо до татковата работа. Всичко тръгна добре, но не беше лесно за семейството да бъде на три места. Татко започна да пие отново, не можеше да продължава с горската работа. Родителите ми правеха всичко възможно да намерят друго жилище и да ме вземат при себе си. Няколко седмици по-късно бяха намерили малко жилище в една къща извън Сундсвал, която всеки момент можеше да падне. Това нямаше значение. Аз бях толкова щастлива от това завръщане! Мама обеща никога вече да не ме изоставя и устоя на това обещание, въпреки трудностите. МОЯТ БАЩА НЕ Е КАТО ДРУГИТЕ След няколко седмици нашият съсед дойде и показа на мама един вестник, където пишеше: „Ерик Един е задържан.” Татко се впускаше в търговската професия, но още веднъж беше дошла жаждата за алкохол, която не можа да победи. Цялата му вътрешност казваше: „Не!”, но въпреки това не успя. Започна да пие, изписваше фалшиви сметки и получаваше пари, които даваше за алкохол. Отговорните органи решиха, че трябва да получи помощ в болницата, където често го посещавахме с мама. Беше толкова хубаво да бъда с татко и не можех да разбера защо трябваше да стои в тази психиатрия, където имаше толкова болни хора. Времето мина и лечението свърши. Още веднъж татко реши твърдо: „Никога вече!” Уви, скоро попадаше в познатия водовъртеж, а мама и аз – в същото неспокойствие и очакване. Бях пораснала и започнах да разбирам, че моят баща не е като другите. Имах другарчета в училище и понякога отивах у тях. Там виждах техните бащи и осъзнавах разликата. Това беше тежко откритие за мен. Когато някои любопитни родители питаха какво работи моят баща или къде е, се чувствах ужасно, защото знаех, че е в някой дом за алкохолици. Най-страшното беше, че се срамувах заради татко и същевременно го обичах силно, макар и твърде различен от другите. Той пиеше, нямахме пари за храна и дрехи. Чувствах, че не желаеше всичко това, защото продължаваше да се бори със страстта, но не издържаше... Мама не се отчая, когато й казваха: „Остави го! Не можеш да продължаваш така.” Тя беше сигурна, че татко ни обича и знаеше, че той не иска да живее по този начин. Вярваше, че някой ден може да се случи нещо, което щеше да промени нашия живот. Спомням си един случай, който ни показа по особен начин, че има Бог, който се грижи за нас. Татко беше в дом за алкохолици. Аз и мама отивахме до една телефонна кабина. Вървяхме мълчаливо ръка за ръка. Мама тъжно каза: „Соня, ние имаме само 20 стотинки и никаква храна за тази вечер. Утре трябва да поискам социална помощ.” Помоли ме да разбера това. Влязохме в телефонната кабина, пуснахме стотинките в автомата и веднага започнаха да падат монети от отвора. Двете плачехме от благодарност. С тези пари можехме да купим хляб и мляко. Бяхме толкова щастливи. Тогава за първи път мама се замислидали има Бог, Който по такъв чуден начин се беше погрижил за нас. |
|
ГОДИНИ НА БЕЗПОМОЩНОСТ
Един ден пътувахме с влака. Безкрайно се радвах, че можехме да посетим татко в дома за алкохолици, който беше на 50 км от нас. Отдавна не го бяхме виждали. На коленете ми лежеше кукла, която наскоро получих от мама. Толкова дълго мечтаех за нея. Не знаех дали мама я беше купила с парите от социалното бюро, които ни бяха така нужни. Исках да я покажа на татко. За мен беше чудесно да пътувам с влака и повече от прекрасно да отида при него за две седмици при спокойни обстоятелства. О, как се наслаждавах на това! Дните минаха много бързо. Ние се сбогувахме с татко и се върнахме обратно. Мама продължи да се бори. Стана чистачка и аз бях по-често с нея. Веднъж, когато влизах в детската спалня на едно семейство, имах чувството, че се намирам на небето. Как две деца можеха да имат толкова много играчки! Татко отново се върна у дома и започна работа в една фабрика. Всичко вървеше добре, но напоследък той изчезваше и почти не се завръщаше трезвен. Един ден, когато си дойде, ме заведе в магазина за велосипеди и ми каза: „Соня, ще ти купя колело.” Татко знаеше, че пътят до училището беше дълъг и че повечето от другарчетата ми имаха колела. Той страдаше, защото виждаше необходимостта от колелото, което все още не беше ми купил. Когато го получих, не знаех, че това щеше да бъде едно от нещата, които мама трябваше да изплаща. Татко отново отиваше в дома за алкохолици. Проблемите нарастваха, а с тях и аз ставах все по-нервна и срамежлива. Мама беше тъжна, а моят живот се различаваше от този на останалите деца. Като възрастна често съм се питала – как ли би изглеждал животът ми, ако всичко продължаваше по този начин. Къде щях да бъда днес? Как щях да се чувствам? На тези въпроси и до сега не мога да отговоря. НЕЩО СТАВА С ТАТКО Татко го нямаше, от 6 – 7 седмици не бяхме чували нищо за него и това ни тревожеше много. Всеки ден беше дълго очакване и копнеж да го видим. Вечери наред стояхме до прозореца и чакахме с надежда, докато отмине и последният автобус. Един ден бях навън с колелото и видях татко да идва. Така внезапно се беше завърнал, че не можех да повярвам на очите си. Радвах се много и същевременносе притеснявах, защото знаех, че след прегръдките и молбите за прошка ще следват дни на отчаяние и безпомощно размахване на ръце. Спрях да карам в очакване на татко да се приближи. Той изглеждаше така добре! Дори махаше радостно с ръка. Истина ли беше това? Изтичах към мама и извиках: „Татко си идва!” След това бързо излязох навън и го прегърнах. Той започна да плаче и каза едно: „Прости ми!”, което звучеше по-различно от всички познати до сега. Какво се беше случило? Заедно отидохме при мама, която не скриваше изненадата си. Тя искаше да узнае всичко и татко започна своя разказ: „Бях в Упсала напълно окаян, гладен и недоспал. Бях болен от дългото пиене, мръсен и окъсан. Когато изтрезнявах, мислех за вас и много страдах, защото ви носех тъга. Нямах сили, за да продължа този живот. Исках да умра. С тези мисли самотен обикалях улиците. Изведнъж вдигнах погледа си и видях, че стоя пред една църква. Музиката напираше в ушите ми, а нещо много странно ме влечеше навътре. Влязох, въпреки вида си и застанах до вратата. Разбрах, че Исус ме обича и че е умрял за мен. Той иска да ми прости и да поеме моите грижи. Толкова ясно осъзнах това! Бавно тръгнах напред, никой не можеше да ме спре. Аз виждах само Исус и Неговите прострени към мен ръце. Всичко останало нямаше вече значение. Преклоних колене пред Него и с плач помолих за прошка. Нещо се случи. Макар и мръсен, когато се изправих, се усетих духовно чист.” Татко осъзнаваше това, което беше направил. Мама оставаше сериозна, не говореше. Защо ли? За нас започваше нов живот... Аз си мислех: Как може татко да е срещнал Исус, когато Той е на Небето? БОРБА И ПОБЕДА Татко се свърза с брат си, който беше пастор в една от църквите в Хелзинланд. Обясни му, че е повярвал, и не след дълго се преместихме да живеем там. Взехме жилище под наем от вярващи хора, които живееха на първия етаж. Те ни посрещнаха толкова сърдечно с двете си деца! Преливах от радост, защото вече си имах приятели. Чичо със семейството си също живееше наблизо и често бяхме у тях. Те се радваха на татковото решение да следва Исус. Промяната в него не беше преходна. Това личеше от много неща. Той започна работа в гората. Водеше мама и мен на църква. Имахме много приятели, които ни помагаха материално и вече не изнемогвахме. Татко не знаеше как ще изплаща старите дългове, но получи уверение, че Бог се грижи за това. Много от молитвите ни бяха чути и видяхме техните отговори. Само мама се противеше, защото беше уморена от трудностите и нейните нерви не издържаха. За нея спасението беше съвсем чуждо. Тя мислеше, че татко е изменил на чувствата й. Нервираше се и го заплашваше с раздяла. Този период от живота остави горчиви спомени у мен. Обичах и двамата така силно, че непрекъснато се страхувах да не ме изостави някой от тях. Мама можеше да го направи, тъй като често споменаваше за това... Татко нямаше да издържи и щеше да тръгна на някъде. За да съм сигурна, заспивах между тях. Един ден мама беше много ядосана. От стаята си чух как татко хвърли Библията на масата и каза: „Не издържам повече!” Много преди да се случи това, аз го виждах как чете тази книга, която никога не свършваше. Не можех да разбера защо толкова дълго оставаше над нея. Едва сега осъзнах, че татко имаше нужда и трябваше да я чете. Бях сломена и започнах да плача. Взех Библията и го помолих да продължава да чете и да прости на мама. Той отиде в кухнята, коленичи и започна да се моли. Мама се заключи в един гардероб. За мен не оставаше нищо друго, освен да тичам напред-назад при двамата. Страхувах се, че някой от тях можеше да бъде наранен или да ме изостави. Когато мама оставаше сама, плачеше в отчаяние и не можеше да разбере защо е толкова лоша към този, когото обичаше. След половин година татко сподели с нея, че ще вземе водно кръщение. Тя отговори: „Тогава аз и Соня ще те оставим. Чашата на търпението ми преля.” В деня на кръщението стана чудо. Мама отиде при съседката и я помоли: „Моли се за мен. Трябва да се покая като Ерик.” Съседката, която дълго наблюдаваше и се молеше заедно с църквата за мамината омраза и гняв, най-после беше получила молитвения отговор. Мама се покая и се промени коренно. Татко и аз безкрайно се радвахме! Исус дойде в нашия дом заедно с радостта! Имах нови родители! Започнах да разбирам, че Исус се среща тук, на земята. Как исках да се погрижи и за мен! Но как можеше да стане всичко това? ОТНОВО СЕ МЕСТИМ Това, което бях преживяла, ме правеше срамежлива и страхлива. Дребният ръст ми създаваше доста трудности в училище. Чувствах се изолирана, защото децата ме упрекваха за неща, които не бях извършила. Учителката подсилваше болката в мен, тъй като вярваше на това. Обясняваше ми, че не е хубаво да ходя на църква. Плачех и не исках да ходя на училище, но въпреки всичко трябваше да продължа. Мислех, че родителите ми са ме изоставили. Единственото нещо, което се появи като надежда за мен, беше новината за братче или сестриче. Имаше на какво да се надявам. Идваше край на самотата в живота ми. Татко изгуби една опора, а мама беше много болна, докато чакаше бебето. Трудностите, породени от миналия татков живот, продължаваха да ни съпътстват. Изкушенията го връхлитаха, той не издържаше, падаше, отново се изправяше и се бореше. Татко искаше да живее за Бог, мама го подкрепяше с молитвите си. Тя знаеше, че това е единственото спасение за него. Бог беше започнал да работи в сърцето му. Заедно с едно познато семейство се преместихме. Намерихме си жилище и татко получи работа на някакъв строеж. Освен нас в дома ни беше дошло моето малко братче, на което всички се радвахме. АЗ СЪМ СПАСЕНА Трябваше да отида в друго училище. Това едновременно ме радваше и плашеше. Не знаех как щяха да потръгнат нещата. Този път надделя радостта, защото новото място ми хареса, а двете ученически години останаха в миналото като най-щастливи. Родителите ми бяха активни в малката църква. В свободното си време татко продаваше християнски книги и свидетелстваше за чудото в своя живот. Чрез това благословение мнозина намериха истината и пътя на спасението. За него копнеех и аз самата. Измъчвах се за някои от греховете си, които с никой не можех да споделя. Вечер често тъгата отстъпваше място на съня. Страхувах се, че Исус много скоро може да дойде. Мама и татко дори не подозираха за това мое състояние. Нямаше как да разберат... Бяхме на гости при баба и дядо. Там заедно с братовчедка си и едно друго момиче седяхме на стълбите. Говорехме си за предстоящата служба, която щеше да се проведе в палатка. Момичето изведнъж ни попита дали сме спасени. Някакъв срам нахлу в мен и предпочетох да дам положителен отговор. Братовчедка ми беше откровена и не ме подкрепи. Какво угризение чувствах само! Дълго мислих за това, но не се покаях. Единствено упреците кънтяха в съзнанието ми... Вечерта бързо дойде и заедно с братовчедка ми отидохме на служба. Татко започна да говори за Исус, за това как е повярвал и за промяната в цялото ни семейство. Слушах с цялото си внимание, жадно поглъщах всяка негова дума. Всичко беше истина. Исус стори това. О, как обичам Исус и искам да живея за Него! Искам да бъда спасена. Когато татко свърши да говори, отидох напред и казах: „Татко, моли се за мен.” Коленичих и помолих Исус за прошка. Плаках, защото се чувствах като голям грешник. Не след дълго сърцето ми се изпълни с преливаща радост. Исус се грижеше вече за мен. Тогава си спомних, че не бях дошла сама. Изтичах до братовчедка ми и й казах: „Маргарита, ти също трябва да се покаеш.” Тя беше спасена. Исус ни беше спасил по същия начин, както всички, които преди нас бяха дошли при Него. Това имаше голямо значение за моя бъдещ живот. Спасителното преживяване на татко даваше нова надежда на мнозина, които вярваха в Исус. СЪЖИВЛЕНИЕ В МАЛКАТА ЦЪРКВА Татко продължаваше да разказва за Исус, за своето спасение и за единствената възможност, която оставаше пред всички негови приятели, свързани с алкохола. В Упсала той се молеше за тях и така изпитваше радостта да придобие повече души за Бог. Молитвата не го удовлетворяваше, защото от личен опит знаеше, че те се нуждаят от материална помощ, от нови приятели и най-вече от обяснение на Божието Слово. Само така по-късно можеха сами „да ядат и пият” в духовно отношение. Татко ги водеше у нас въпреки теснотията, в която живеехме. Край масата имаше място и храна за всички. Бог се грижеше за всяка нужда. Храната беше достатъчна и винаги някой живееше вкъщи. Татко взе под наем една хижа, която пригоди за живеене, не далеч от нас. Хората от обществото станаха любопитни относно нашите събирания, където идваха повече братя и мнозина бяха докоснати от свидетелствата на новоповярвалите. Те идваха при Исус и в малката църква настана съживление. Седмици след покаянието ми предстоеше водно кръщение. Татко ме попита дали искам да се кръстя. Съгласих се веднага. Денят дойде скоро и аз застанах до чичо Бертил. Бях радостна, в бяла дреха на единадесет навършени години. Мнозина сигурно се чудеха дали осазнавам това, което правя. Знаех, че Библията казва: „Трябва да се кръстим, щом вярваме!” Затова не се двоумих. Кръщението щеше да се извърши в малкия поток край селото. Беше сензация, защото повечето от съучениците ми дойдоха. Повярвала и кръстена, усещах как Исус беше с мен. Научих се да се моля и знаех, че Той отговаря на молитвите ми. Имах доста отговори. Веднъж, когато се прибирахме вкъщи, намерихме една шевна машина, оставена на стълбите. Това беше отговор на нашите молитви. Научих се, че колкото повече човек дава от това, което има, получава в отговор многократно. Започнах да обичам хората, за които татко се грижеше. В мен се зароди желание да им помагам. НАЧАЛО НА ПОМОЩНАТА ДЕЙНОСТ Един ден татко получи писмо от Леви Петрус, който го молеше да отиде в Стокхолм, за да свидетелства в църквата „Филаделфия” и да говори с него. Татко се изненада, защото никога до сега не беше проповядвал пред толкова много хора. Той замина и свидетелства за Исус, който го беше променил и вложил в него желание да направи същото за своите братя по съдба. Леви Петрус беше търсил отдавна някой, който да започне помощна дейност към църквата и да работи между изоставените в града. Надяваше се татко да влезе в това служение. Не след дълго той се върна и ни разказа за неговото предложение. Татко се молеше на Бог за уверение и скоро разбра, че трябва да се съгласи и да приеме поканата. Преместихме се в Стокхолм, където имахме апартамент с две стаи близо до църквата. За мен беше интересно да живеем в големия град. За мама и татко интересът беше по-различен. Двамата бяха уверени, че Бог ги е довел в Стокхолм и им даваше помощ и сили за голямото задължение, което татко беше поел. Той имаше много работа, защото доста хора викаха за помощ и се нуждаеха от грижи денонощно. Много от тях идваха в неговата малка канцелария и у нас, където мама им даваше пакети с храна. Татко им даваше своите дрехи, а мнозина оставаха да пренощуват. След година бяхме изгонени от апартамента, защото съседите не можеха да гледат всичките тези нещастни хора да идват у нас. Преместихме се в южната част на града. Това ни натъжи, защото църквата беше по-далече от нас. Там останаха и приятелите ми. За мен училището беше разочарование. Идвах от провинцията и започвах по средата на срока. Бях срамежлива, трудно намирах приятели и самотата ме обсебваше всеки ден. Тъгувах, защото ми се подиграваха, че принадлежа към църквата. Една вечер, когато останах вкъщи с малкия си брат, който спеше, коленичих до леглото и със сълзи помолих Бог да ми помогне. Изглеждаше ми много трудно да съм вярваща и да се местим отново. Не след дълго се почувствах радостна и осъзнах какво Той беше направил за мен. Благодарих Му за всичко това. Имах усещането, че не Му благодаря достатъчно. Внезапно започнах да говоря на друг език. Слушах се и не можех да проумея. Колко време продължи това, не зная, но после разбрах, че съм получила духовно кръщение. Бог знаеше, че имам нужда от Святия Дух, за да бъда опазена. Лежах будна, докато родителите ми се върнаха. Разказах им веднага какво бях преживяла и те споделиха радостта ми. |
|
КУПУВАНЕТО НА СТРАНДГОРДЕН
Завърших образованието си след половин година. Бях се трудила дълго в най-трудния клас на училището, където мнозина ми се подиграваха още от първия ден. Затова завършването беше наистина прекрасно, а всичко лошо оставаше в миналото. През лятото придружавах татко в много служби на различни места из страната. В училище бях толкова срамежлива, че едва смеех да отговоря на зададените въпроси, а на службите свидетелствах! Не се срамувах да говоря за това, което Исус беше направил в моя живот. През есента и зимата помагах на едно семейство с деца, преди да започна работа в издателството на „Филаделфия”. Там работих три години и се чувствах добре. Татко продължаваше своята дейност в пропадналия свят на Стокхолм. Той денонощно помагаше на мнозина, които получаваха спасение и се молеше за тях. Скоро разбра, че им беше нужен нов дом, където можеха „да растат”. В него трябваше да получат подслон, храна, дрехи и най-вече упътване за четене на Библията и за това как да се молят. Татко сподели това с Леви Петрус, който прояви разбиране. Решиха да купят къща с парите, които бяха събрани на 70-ия му рожден ден. След време гледаха много къщи и се спряха на Страндгорден като най-подходящ. През есента на 1959 г. тази сграда беше закупена и организацията започна да функционира. Преместихме се в Рьонинге. Живеехме във вила, където имах собствена стая. През февруари 1960 г. един след друг идваха новоповярвали братя. Татко през целия ден беше с тях и образуваха малка група, която нарекоха Братята от Страндгорден. Те често излизаха навън, където с дръзновение пееха и свидетелстваха за Исус и за промяната в своя живот. Страдндгорден ми хареса още от първия ден и често ходех там. Съседите ни имаха син – алкохолик, който потърси помощ в Страндгорден. Той идваше със сестра си, която беше на моята възраст. Тя повярва. Станахме много добри приятелки и често ходехме на службите в дома и на други места. През пролетта на 1962 г. канцеларията на татко беше преместена в южната част на града. Той се нуждаеше от човек, който да се грижи за счетоводството и някои други задължения. За мен това беше една чудесна дългоочаквана възможност и аз да започна да работя там. От тогава изминаха четиринадесет години, през които се случиха много неща. КАНЦЕЛАРСКИ ПОМОЩНИК Годините, през които работех в канцеларията бяха ползотворни. Освен татко и мен имаше още един асистент. Работата ни беше доста напрегната. Занимавахме се със счетоводство. Ние не знаехме от единия за другия ден дали ще дойдат средствата, които ни бяха необходими, за да платим разходите за следващия ден. Ще разкажа за един специален случай, който никога няма да забравя. По пощата не бяха дошли нужните пари и ние знаехме, че това беше последният срок за едно важно изплащане. Помолих се на Бог за помощ. Излязохме навън да обядваме и когато се върнахме, видяхме един плик пред вратата. На него нямаше подател, но сумата беше точно толкова, от колкото се нуждаехме. Бог се грижеше за делото Си и ние Му благодарихме от цяло сърце. Всеки ден четях затрогващи писма от нещастни хора, по телефона говорех с мнозина отчаяни. Доста идваха в страшна мизерия при нас. Никога не можех да си представя, че имаше толкова много провал в града ни. Един човек на име Давид често ни посещаваше. Беше добродушен и чудак. Пусках го да влезе дори, когато бях сама. Винаги идваше много парцалив, мръсен и ние разбрахме, че живее лошо. Не искаше нищо друго, освен малко пари за храна. Веднъж, когато беше настинал, татко му предложи носни кърпи, но той каза: „Давид ще се справи с тази бъркотия.” След много убеждения обеща да ни заведе в своето жилище. Тръгнахме с голямо напрежение. Оставихме колата в центъра, до големия парк. След това нагазихме в дълбокия сняг. Дълго вървяхме, докато стигнем до килера в земята. В преддверието му висяха няколко одеала. „Живея тук” – каза Давид. Ние го последвахме, но трудно можеше да се опише всичко. Беше повече от ужасно! Той спеше тук и си приготвяше храна върху спиртна лампа. Цялото осветление се състоеше от една свещ. По земята лежаха стари консервни кутии, между които беше... Библията. Това ни трогна! Един ден чухме, че Давид е в болницата. Отидох да го посетя, защото знаех, че няма близки. Той радостно ме прие, лежащ на болничното легло, гипсиран и увит така, че едва можеше да се познае. Беше паднал и не вярвахме да го видим повече сред нас. След дълго пребиваване в болницата, Давид се завърна. Искахме да му помогнем с едно по-хубаво жилище, но той предпочете своя земен килер, защото не можеше да живее по друг начин. След време Давид се загуби. Вероятно това беше краят на земния му живот. Вярвам, че е при Исус и един ден отново ще го срещна. В канцеларията раздавахме дрехи, често идваха жени и деца, които бяха в нужда. Недалеч от нея отворихме топла дневна стая. В неделните вечери бях там. Раздавахме кафе и сандвичи, пеехме и свидетелствахме на тези, които идваха. Помещението беше лошо, а кухнята – тясна и неудобна. Идваха мнозина. Те трябваше да се редят на опашка и да влизат на групи. Тяхната благодарност беше голяма. Това много ни насърчаваше. СРЕЩАТА С МОЯ БЪДЕЩ СЪПРУГ През май 1963 г. Стиг дойде в Страндгорден, където беше живял за кратко преди това. Ако някой ми беше казал, че той щеше да бъде моят съпруг, не бих повярвала. Дълги години Стиг е имал проблеми с алкохола и многократно е бил в църквата „Филаделфия”. Той искаше да се освободи от алкохола, но не можеше. През есента и зимата често го виждах в окаяно състояние. Идваше нетрезвен почти на всяка служба. Един следобед през декември Стиг отиде при пастор Бо Хьорнбер. Там го помазаха с масло и се молиха за него. Той искаше да започне нов живот. Скоро забелязах, че Исус се грижеше за него. Стиг започна да пее, да свири и да свидетелства. След няколко месеца в Страндгорден той се премести при родителите си, които бяха вярващи и дълги години се бяха молили за него. Стиг работеше като чистач и разказваше на своите клиенти и приятели за спасението си. Свободното време прекарваше с „Братята от Страндгордени”. Ние често се срещахме и чувствахме, че се харесваме. Двамата започнахме поотделно да се молим на Бог и да търсим Неговата воля за нас. Молихме се за едно специално знамение. След две седмици реших, че ще остана сама и след работа ще отида на църква. Ако беше Божията воля, щях да срещна Стиг. Той също се беше молил да ме срещне в този ден на една улица и заедно да отидем на църква. Аз не знаех това и останах в канцеларията повече от час и половина. Изведнъж се сетих, че имам работа в града, на една улица, през която рядко минавах. Там съвсем неочаквано Стиг се зададе насреща ми. Приехме това като отговор на молитвите си. Още тогава осъзнах, че щяха да се появят много проблеми. Знаех, че татко се страхуваше да не бъда нещастна. Разбирах го напълно. Стиг беше един новоповярвал алкохолик и никой не знаеше дали щеше да продължи по този път. Винаги, когато се съмнявах дали Бог ни е събрал, се молех за белег и получавах отговор. Молех се и за татко – да получи уверение. Една нощ преди няколко месеца той го получи. Организацията държеше под наем пансион в Стокхолм. Там се нуждаеха от някой, който да поеме работата. Татко попита Стиг дали иска тази работа и той се съгласи. За него започна много плодотворно време, през което преживя много от отговорите на молитвите си. В пансиона живееха 50 мъже с тежки проблеми. Всичко беше старомодно, а отоплението – с камини. Всяка вечер и в неделя бяхме с тези самотни хора. Канехме ги на кафе и дълго разговаряхме за Бог и за техните проблеми. На Бъдни вечер, заедно с родителите на Стиг, се върнахме в пансиона, където ни чакаха около 15 души. Пихме кафе с коледни сладкиши и четохме Рождественото Евангелие. Заедно прекарахме една чудесна вечер. Дълги години съм мислила, че съпругът ми трябва да обича тази работа така, както и аз – като една необходимост. Стиг я разбираше. Това ме правеше щастлива. През май 1965 се оженихме. Бяхме венчани от пастор Бо Хьорнбер във „Филаделфия”. Сватбата беше във Страндгорден. Там присъстваха всички наши братя. Мога да потвърдя, че и след десетгодишен брак ние сме толкова щастливи, както тогава. Никога не сме се съмнявали, че Бог ни беше събрал заедно. ЩАСТЛИВИ РОДИТЕЛИ Като младоженци имахме една стая в пансиона и продължавахме да работим, както по-рано. След няколко месеца той трябваше да се затвори и да се разруши. Питахме се какво щеше да прави Стиг. Татко каза, че може да продължи да работи в канцеларията, докато се отвори друга възможност. Естествено, Стиг искаше да продължи тази работа. Получихме много хубаво жилище. За нас това беше голям молитвен отговор. Приключих работата си в канцеларията няколко месеца преди да се роди първото ни дете. Всеки ден, когато Стиг се връщаше, ми разказваше за случилото се и аз се чувствах като че все още бях на работа. Посещавах и службите. След няколко месеца домоуправителят на Страндгорден се разболя и Стиг пое неговата работа. Тя му изглеждаше толкова сериозна, че той се чудеше как ще се справи. Бог беше направил чудо със Стиг, както и с другите братя, които бяха затънали дълбоко в греха и принадлежаха към нашия персонал. Днес дейността на организацията нарасна толкова много. Около 90% от мъжкия персонал са братя, които преди това са живели в някои от домовете. Бог употребяваше и жени, които по-рано са злоупотребявали с алкохола, а сега работят между нас и служат за благословение. Първите години Стиг работеше в Страндгорден, а татко беше главен отговорник, защото живееше наблизо. Аз се задоволих с ролята си на домакиня. Родиха ни се три деца. Подкрепях Стиг в неговите многобройни задължения. С децата прекарвахме самотни дни и нощи, но това нямаше значение, защото знаех, че той служеше на Бог. Те бяха дар, който ни радваше. Искахме да направим всичко, за да им бъде добре. Скоро наехме бавачка, от която бяхме доволни. Тогава започнах да работя по малко в Страндгорден. Отначало в домакинството, а по-късно помагах на Стиг в канцеларската работа, понеже задълженията му се увеличаваха непрекъснато. Той имаше музикални интереси, които му помогнаха да стане ръководител на „Братята от Страндгорден”. В началото групата беше малка, но после нарасна. В нея участваха всички, които живееха в общежитието. Посещаваха ни от различни училища и искаха да чуят за нашата работа в Страндгорден. Това ни отнемаше доста време, но вярвахме, че всичко служи за благословение на тези, които идваха. Повечето са ни благодарили със сълзи на очи и са ни казвали, че никога няма да забравят това, което са видели и преживели в общежитието през тези дни. Чудесно е да бъдеш в едно такова дело, което Бог е благословил! Започнатото в такъв малък мащаб стана толкова голямо и още никой не знае краят му. ПОВЕЧЕ ЩАСТЛИВИ СЕМЕЙСТВА Моят брат е с 10 години по-малък от мен. Той преживя друго детство, защото когато се роди, мама и татко бяха вярващи. Брат ми повярва, рано взе водно и духовно кръщение, но мина през много трудности. Всички бяхме загрижени и се молихме за него. Един ден Исус го докосна отново. От тогава той чувстваше нужда да служи на Бог в тази работа, от която сам бе видял резултата. Момичето, което дойде в общежитието за жени, впоследствие стана негова съпруга. Тя е била наркоманка години наред, но след като прие Исус в своя живот, се освободи от всичко, което я връзваше. Сега и двамата работят в организацията и имат син, който е нашият любимец. Децата ни: Ирен, Луиза и Томи, наследиха бащиния си интерес към музиката и много пъти са вземали участие в нашите служби с песни. Заедно с тях всеки ден служим за радост и благословение в общежитието. Братята са трогнати от дръзновението им и казват, че ако децата не са там, няма да чувстват мястото като истински дом. От сега се забелязва техния интерес към тази работа. Ние се молим на Бог да устоят в това всяка година. Нашите деца не са единствените в организацията. Малцина са имали такова спокойно детство, без да почувстват проблемите на мама или татко. Когато идват на службите ни, децата още повече се заинтересуват от Исус. Затова организацията има детски хор, група за любими занимания и съботно училище. Прекрасно е да се видят тези семейства, които са повярвали и са започнали нов живот в резултат на това, че татко или мама са напълно променени. Всички разбират, че Исус е действителност и копнеят да Го приемат като свой Спасител. Така този, който е бил най-много затънал в греха, често е служил за най-голямо благословение. Нашата цел е не само да помогнем на алкохолика или наркомана, дори това да е достатъчно важно, но и една голяма група хора да дойдат при Бог. Никой не можеше да си представи, когато татко повярва, че това щеше да има такова голямо значение. Когато трима от татковите братя и неговата майка са се молили за него, едва ли са предполагали, че стотици пияници с жени, деца и близки ще преживеят промяната като резултат от татковото спасение. Моето свидетелство е свидетелството на много деца. На Този, Който може да направи несравнимо повече, отколкото ние бихме поискали или си представили, на Него принадлежи славата през цялата вечност! |
| Материали за Божествено изцеление и освобождение |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свое свидетелство! |
Сайт создан в системе uCoz