| |||
|
|
АЗ ИЗБРАХ ЗЛОТО, НО ИСУС ПРОМЕНИ ВСИЧКО
Енчо Тодоров Роден съм две години преди девети. Растях буен и търсещ винаги приключения. На село имахме мелница и бях много любопитен да открием заедно с братовчед ми Герган как работят машините и водното колело. Веднъж успяхме да пуснем новия двигател с вътрешно горене, който задвижваше всички механизми на мелницата. Най-интересното приключение беше да влизаме във водното колело, да изритаме гредата, която го застопорява и да тичаме в едната и другата посока. Веднъж колелото така се засили в едната посока, че беше невъзможно да го спрем. Спасението беше да тичаме само в една посока, но това още повече ускоряваше въртенето. Останахме без сили и единственото спасение беше да крещим, за да дойде някой и да ни спаси. Преместихме се през 1947 година в Кърджали, където баща ми беше назначен за проповедник на Евангелието. Аз обаче предпочитах да бъда с приятелите от бандата ни. Макар и дете, имах свободна воля и избрах за себе си злото. В бандата пушехме, крадяхме, биехме се с други. Веднъж имахме истинска битка с бандата от другата махала. Ние първи пристигнахме на полесражението и заехме позиции в стари войнишки окопи. Тогава открихме другата банда в житата край река Арда. Те ни превъзхождаха неколкократно и бяха въоръжени със саморъчно направени копия, лъкове и стрели. На главите си носеха венци от клонки с натъкнати пера. Уплашихме се. Сигурно ще искат да ни пленят! В този момент наблизо минаваше 15-16 годишно турче и видя ситуацията. Реши да ни помага. Събирахме камъни и той ги хвърляше по момчетата от другата банда, които се опитваха да се покатерят по брега и да достигнат до нас в окопите. Един от камъните успя да улучи едно от момчетата, когато прибяга през пясъчната ивица, за да заеме позиция в храстите под нас. То падна на земята и пясъка се обагри от алена кръв. Помислихме, че сме го убили. Това ни даде такъв тласък, че само за секунди ние вече бягахме по пътя към града. Нея вечер бях много смирен и послушен в къщи. На другия ден видяхме Иван с бинтована глава да се появява в училище. Той обаче не ни издаде. Злото продължаваше да се развива в моето сърце. Сигурно кулминацията щеше да бъде убийство, ако момчето, което мразех толкова много, не беше успяло да избегне удара от павето, което се опитах да стоваря веднъж върху главата му. Причината за това беше майка му, която ни биеше без повод, поради това че синът й започваше да пищи, без да сме му направили нещо. Спомням си веднъж тя така бързо изскочи от стаята си и без малко да ме спипа. Успях да прескоча тела, който ограждаше лехата с домати и се стрелнах надолу по улицата. Видях само с края на окото си как тя се препъна в тела и заора с цялата тежест на тялото си в градината с домати. А тя беше доста закръглена и всички се учудваха на пъргавината, която показваше, когато трябваше да ни докопа. Трябваше Исус да ме срещне, за да постави живота ми на нови релси. Това беше най-вълнуващия миг от живота ми. Моите родители дори не подозираха колко бях напреднал в злото. Срещата с Исус промени всичко. Една чудесна любов към съучениците изпълни сърцето ми. Завърших инженерство, родиха ни се три деца, но не сме спирали да разказваме за тази промяна в сърцата ни. Отивали сме късно вечер в Родопите, за да се срещнем с вярващи и да кажем и на други за Исуса. Бях заплашван, че ще бъде интернирано семейството ми. Беше извършен обиск на дома ни и бяха взети много християнски книги. Беше ни забранено да проповядваме Евангелието в Пловдивска област, но нищо не можа да спре нашето свидетелство към хората за промяна и спасение чрез Исус Христос. Желанието ни е да споделяме любовта на Бога с хората, особено тези от Родопите и затвора. Най-големият подарък за нас са писмата, в които затворниците ни пишат, че приемат Исус като свой личен Спасител и Господ. п-р Енчо Тодоров гр. Девин |
|
ИЗ ДНЕВНИКА НА МИСИОНЕРА
Таня Тодорова, Девин Родопите – най-голямото мисионерско поле - Енчо, спомняш ли си на днешната дата 6 септември, преди 14 години, какво се случи? - Да, спомням си… - На тази дата през 1993 г. ние вече изцяло заплатихме Мисионерския дом. Навършиха се 14 години. Никак не е малко. Много неща се случиха, много сълзи се проляха. Най-важното е, че неразораната целина се разора. Посяха се много семенца. Започнаха да поникват. Имаме вече и плодове, макар и малко. Няма никога да забравя, когато ти дойде тук на тази дата, за да внесеш цялата сума за сградата... Спомням си как след известно време една група от София ни се обади, че желаят да ни посетят. Помолихме ги да не бързат с евангелизирането. Споменахме, че трябва да се работи внимателно, без цитиране на имена и адреси. Но те не послушаха. Преди да успеем да се приберем в Девин, те бяха вече направили уличната евангелизация и бяха постъпили точно обратно. Насочили хората, които ги слушали, към нашия адрес. Това стана причината да се пусне слуха, че някаква страшна секта се появила в града. От полицията бяха притеснени за нас. Обадиха ни се по телефона. Строг мъжки клас ни запита: “Госпожо, с каква цел сте закупили тази къща?” Отговорих, през следващите дни ще дойдем при вас и ще ви разкажем. Веднага взехме пост и молитва за кмета на града и началника на РПУ-то. Заедно с децата, Йоана в първи клас и Крисито в детската градина, се отправихме за Девин. По пътя спряхме в Чепеларе, за да помолим местните вярващи също да се молят за нуждата. В Девин посетихме кмета на града Федя Лазарев. Посрещна ни много сърдечно. Разказахме, че сме християни и как работим в затворите в цяла България. Дори имаме специална грамота-благодарност от Главно управление на затворите за плодотворната ни и успешна работа с лишените от свобода. Показахме на кмета християнското списание “Братска любов”, което издаваме и разпространяваме във всички затвори, в Домове за сираци, на инвалидите в България, а също и в цялата страна. Разказахме как съвместно с кмета на Пловдив, инж. Сомлев, организирахме първото в страната неделно училище по вероучение. Бяха ни предоставени четири зали в едно от училищата в центъра на града. От целия град идваха деца. Проф. Ташев, шеф на Психиатрична клиника “Корсаков” към ВМИ също повери децата си на нашите преподаватели. Обучихме 20 учителки, които водеха занятия по вероучение и християнска етика в 7 училища. Бяхме добре дошли и в много детски градини, за които доставихме много помощи. Изнасяхме всяка седмица християнски програми в старчески домове. Тази информация допадна много на кмета на Девин, Федя Лазарев. Той ни благодари, пожела ни успех и каза, че ако имаме някаква нужда, готов е да ни помогне. Бил е гост в Мисионерския дом. Присъствал е и на богослужения в Девин и Пловдив. След това посетихме началника на РПУ, г-н Вълев, който ни очакваше. Срещата мина най-сърдечно. Той беше много заинтересован от информацията за нашата работа с лишените от свобода и особено от списанието “Братска любов”, което изпращаме официално във всички затвори на страната. Разказахме му за посещенията ни в затворите и за промяната, която е настанала в много от затворниците. Пътували сме с коли, понякога и с влака, до различни затвори в България, независимо горещините или минусовите температури. Г-н Вълев ни слушаше с голямо внимание и в един момент не се стърпя и каза: “Тогава, ние и вие имаме една и съща цел, да се помогне на хора с престъпни деяния и те да бъдат променени, за да станат добри граждани на нашата страна. Тогава ние можем да работим съвместно с вас. Искам да помоля г-н Тодоров да изнесе лекция пред целия екип на РПУ, как да се предпазваме от сектите, след като и вие се борите срещу тях”. Подарихме за служителите в РПУ от християнската литература и списанията, с които разполагахме. Разделихме се като добри приятели. Върнахме се в Дома много щастливи и доволни за това, че Бог отваря врата за работа в този район. Късно вечерта, когато децата бяха вече заспали, си легнахме и ние. И тогава, ужасен шум от счупени стъкла изпълни стаята, в която спях с децата. Цялото ми легло беше покрито с остри стъкла. Благодаря на Бога, че нямах никакви порязвания. Децата ужасени се събудиха. Пристигна и Енчо от съседната стая и видяхме камъка, който можеше направо да убие някое от децата или нас. Прозорецът зееше грозно. Малката Йоана, треперейки права в леглото, казваше: “Мамо, мамо, какво става, защо ни нападат с камъни? Какво се е случило? Ние сме добри хора, мамо… Ние дойдохме да им разкажем за Исус, че ги обича, а виждаш ли, с този огромен камък можеха да ни убият. Защо ни правят така, мамо?” Чухме малката Криси също да казва молитва: “Господи Исусе, направи никога повече това да не става.” Енчо закова едно одеяло на прозореца. Опитвахме се да заспим след произшествието, но не успяхме и осъмнахме будни. Децата бяха неспокойни и в напрежение. Аз ги гушнах до себе си, но не можахме да заспим. Много се вълнувам, когато си припомням това. Слязохме в Пловдив, за да присъстваме на богослужението и да вземем участие в Господната трапеза. Никой не предполагаше какво се е случило с нас. Официално, никой не беше ни изпратил мисионери в Родопите, но ние чувствахме Божия призив “Идете!”. Много често имаше заплашвания за живота ни, за колата ни. Казваха ни да се махаме от града. Бяха потрошили почти всички прозорци на сградата. Намерихме огромен камък чак в банята. Камъкът беше преминал през прозорците, изпочупвайки ги, беше пробил вратата и достигнал чак до банята. Чудехме се на тази сила, с която е хвърлен този камък. Години преди това ние сме посещавали различни места в Родопите. Пристигали сме надвечер в някое село и сме събирали вярващите без много шум. Те от своя страна са канили техни близки. Веднъж, след словото на Енчо, четирима души бяха дълбоко докоснати и пожелаха да приемат Исус. Тогава направихме и Господна вечеря. Спомням си как безквасната питка така залепна за котлона, че едва я откъртихме с един нож. Върнахме се в Пловдив по малките часове, но много щастливи. Години наред, въпреки че бях много заета с трите си деца, болна майка и служението към Мисията, всеки ден се молех за Родопите. Често пъти падах на колене и казвах, “Господи, изпрати ни в Родопите!”. Често пъти съм виждала в Пловдив хора от Родопите дебело облечени, въпреки непоносимата жега през лятото. “Господи, изпрати ни…” Също така две сестри са се молили в продължение на 15 години да отидем в Родопите, точно в град Девин и Бог изпълни молитвите им! Майката на Енчо ми е казвала: “Ти си млада и красива жена. Как така с тези малки деца ще отидете в Родопите, когато Енчо често пътува и се налага да оставате там сами?” Баба ми Стоянка (почина на 97 г.), която се молеше всеки ден за нас, също често ме предумваше: “Баба, вие отивате там, където никой не иска да отиде: по затворите, при слепите хора, в домовете за стари хора… Това за вероучение в училищата е добре, но сега тези Родопи, къде ще мъкнете тези деца по баирите и чукарите, където всички са мюсюлмани? Жал ми е за тези дечица.” Отговарях: “Бабо, няма да се притесняваш. Щом Господ е с нас и ни изпраща, Той ще ни пази. Има много желаещи за амвоните в големите църкви, но желаещи да отидат мисионери са малко. Щом Господ ни изпраща, ние ще отидем.” Един ден бях с децата в Пловдив, а Енчо пътуваше от Девин за Пловдив, през Чепеларе, където трябваше да проповядва на вярващите. От полицията в Девин ни се обади разтревожен глас: “Госпожо, къщата ви беше запалена и в пламъци, но от пожарната я угасиха и съпругът ви трябва да дойде веднага, за да провери пораженията от пожара и водата при гасенето.” Обадих се веднага на Енчо в Чепеларе и той се върна обратно в Девин. Пред него се открила грозна картина. От полицията разследваха случая, но не откриха нарушителите. Вечерта, сам в къщата, той се молил: “Господи, Твоята воля ли беше за този дом?” И получил отговора: “Да, защото имам предвид нещо в бъдещето”. Получил и видение, огромен светъл надпис: “Молитва за защита”. По-късно той е споделял: “Чувствал съм, че целият дом е обиколен от десетки ангели, които пазят дома”. Обаждахме се на наши близки за стари пружини и дивани, за да може да оборудваме дома. Поради претоварване, Енчо започна да чувства огромна болка в едното рамо. Спомням си, когато с Енчо пастирувахме в Меричлери, той с баща си и техни приятели, извършиха основен ремонт на църковната сграда и тя стана една от най-красивите в онова време. Също така, когато трябваше да бъде подготвена сградата, където щяха да практикуват учениците от ОРА интернешънъл през лятото на 1992 г., Енчо замина за Чепеларе една седмица по-рано и сам боядиса всички стаи, които бяха в много окаян вид. В новия дом в Девин започнаха да идват помощници. Спомняме си за баба Добринка, сега вече при Исус, която престоя дълго време при нас, за да ни помага. Един ден Енчо чул глас, “Излез бързо на улицата!” Той се спуснал по стълбите и когато излязъл на улицата, видял две жени, които точно подминавали сградата. Енчо ги поздравил и ги поканил вътре, за да ги запознае с баба Добринка. Жените се отзовали и прекарали няколко часа с тях. Бог докоснал тези жени и накрая Енчо ги водил в молитва за покаяние и приемане на Исус. И двете преживяли новорождение. Едната казала: “Виж, ма, Стоянке, нещо стана с мен. Толкова ми е хубаво”. Другата отговорила: “И с мен стана нещо… Виж ми очите. Плача от радост”. Направихме грешка, че не взехме веднага адресите им. Но години по-късно, когато се регистрира църквата, открихме отново двете сестри и те започнаха също да посещават богослуженията. Едната сестра вече е при Господа. - Енчо, толкова много спомени, колкото са лошите, толкова повече са хубавите! |
| Пиши на п-р Енчо Тодоров! |
| Списание "Братска любов" |
| Други лични свидетелства |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свое свидетелство! |
Сайт создан в системе uCoz