| |||
|
|
МОМИЧЕТО И СРЕБЪРНАТА ПТИЦА
Някога, много, много отдавна, в една далечна и обрулена от ветровете земя живееше малко момиче. То обичаше да вдъхва от аромата, носен от цветните чашки, ала там, където живееше, на цветята бе забранено да ухаят. То обичаше също така да слуша песните на пойните птички и веселото им чуруликане, ала там, където живееше, на птиците им бе забранено да пеят. Тази земя се управляваше от един жесток владетел и неговата глутница от ласкатели и негодници. Те обитаваха един страшен и мрачен железен дворец, където нито можеше да се влезе, нито можеше да се излезе. Те мразеха всичко красиво, защото те самите бяха грозни и не бяха способни да извършат нищо добро. Затова те забраниха със закон всяка благородна постъпка и всяко добро дело. Забраниха дори усмивката, прошката, доверието и милосърдието. Ако някой от техните поданици кажеше макар и една добра дума на съседа си, той биваше хвърлен в тъмницата на черния палат, където в глад и самота дочакваше смъртта си. Дори на природата й бе забранено да бъде хубава. Всяко дърво, което запяваше, подухвано от нежния южен ветрец, бе отсичано, а на слънцето му бе изрично забранено да свети и то горкото се страхуваше дори да се подаде измежду сивите тъмни облаци. В тази земя живееха два вида хора. Едните, подчинили се на законите, се бяха превърнали в чудовища, отдадени на всякакви гнусни деяния – лентяйство, лакомия, пиянство и разврат. Те се избиваха един друг и умираха с клетва на уста. Техните деца бяха уродливи и по-зли и от тях самите. Те се мразеха едно друго и постоянно си завиждаха без причина. Тези хора управляваха и владееха всичко и всички. Останалите бяха техни поданици, слуги и роби. За разлика от своите господари те може и да не вършеха такива злини, но и не се осмеляваха да извършат каква и да е добра постъпка, защото всите бяха страхливци и ни един от тях не умееше да говори. Те мълчаливо носеха таблите с храна и вино на своите господари или пък им оправяха възглавниците, за да се чувстват по-удобно, след което бледи като сенки заставаха в някой ъгъл, чакайки нови нарежданя. Господарите им можеха да правят с тях каквото си пожелаят, дори можеха да ги убиват ей тъй, просто за удоволствие, а те не смееха да се възпротивят. И така, един ден малкото момиченце се взряло в бледите безуханни цветя, погледнало нагоре - към сивото, мрачно небе и й се приискало да е някъде другаде. То покрило с ръце лицето си и заплакало, ала без глас, защото и то, като всички други, било нямо. И точно в този момент, когато всяка надежда била угаснала, някъде в далечината запял с медения си гласец славей... Всеки един звук, излезнал от мъничкото му гърло се вплитал в съвършена хармония със следващия, и всичко това се превръщало в една прекрасна мелодия, която като че извирала от самото сърчице на малката птичка... Момиченцето вдигнало глава удивено, изтрило с длани сълзите, които се стичали по страните му и забързало по посока на чудния глас, привлечено от неговата красота и смелост. И там, на едно малко храстче сред хълмовете, на едно малко клонче пеел сребърният славей, и пеел, както никога досега. Момичето приближило и застанало на безопасно разстояние, та да не уплаши малката птичка. Но щом птичката го забелязала, тя спряла да пее, извърнала се към него и проговорила с човешки глас: "Ето, че вече си тук! Отдавна те чакам. Царят има важна задача за теб. Ти си избрана да възвестиш пристигането Му. Той се завръща от дълго пътуване, защото тази земя, трябва да знаеш, е Негова. Той идва, за да превърже всяка рана и да изцели всяка болест. Той ще прониже с огнения Си меч Своите врагове и ще възнагради тези, които пожелаят да ве присъединят към Неговата армия. Побързай, малката, трябва да кажеш на всички, че техният Владетел се завръща!" „О, малка птичке - помислило си момиченцето. – Така ми се ще да можех. Всичко, което казваш е толкова прекрасно, ала аз съм недостойна за тази задача. И аз, както майка ми, както баба ми и прабаба ми преди мен, съм няма. Как ще известя пристигането на този славен Цар, като нямам глас?" „Наистина ли си мислиш, че нашият Цар не може да ти даде глас? - отвърнал славеят. - Стига да пожелае, Той може всичко! Ето..." И птичката литнала от клончето и кацнала на рамото на малкото момиченце. Сетне допряла малкото си сребърно крилце до гърлото на детето и му казало: "Сега тичай и разкажи на другите какво ти казах!" „Но аз... - прошепнало детето и изведнъж дочуло собствения си глас. - Мога да говоря!" - и извикало радостно. „Разбира се, че можеш – усмихнал се славеят. - А сега върви!" Момиченцето се затичало към къщи, като през цялото време крещяло с цяло гърло: "Царят се завръща! Царят се завръща! Пригответе се за Неговото пристигане! Той ще върне аромата на всяко цвете и ще даде песен на всяка птица. Той ще дойде със слънцето и ще разгроми всичките Си врагове. Той ще ви даде глас и вие ще можете да пеете песни в Негова чест. Поклонете се всички вие на Царя, защото Той идва! Той идва!!!" Стотици хиляди хора се взряха в малкото дете. До вчера то беше едно от тях. Днес то можеше да говори. Нима това, което казваше, бе истина? В този момент от железния дворец излезе най-черният владетел с огромната си свита. Той бързо улови детето и опря черното острие на меча си о шията му. "Аз царувам тук! - рече той. - Ще накарам това гърло да млъкне!" Но преди да продължи, от далечината се чу зов на рогове и всички се извърнаха на изток. Слънцето изгряваше. С ослепителните си лъчи то бе окъпало хълмовете в злато. И всички паднаха на колене, защото Великият и Истински Владетел на тази земя, защото Царят идваше... 01 Април 2007 |
|
ГРАДЪТ НА ГРЕХА
Моето име не е важно. Не е важно нито коя съм, нито какво съм сторила. По-важно е това, което се случи с мен. Идвам от малко градче, където всички се познават. Живяла съм там през целия си живот и познавам всяко кътче, камъче и тревичка в него. Между неговите дървета съм играла не веднъж с мои приятелки, гонейки се с вятъра. Какви ли не лудории сме правили заедно! Най-много се забавлявахме да играем на криеница. Често между дърветата се появяваше един човек, с когото много обичахме да играем. Не го познавахме, а и той никога не ни заговаряше пръв, но имаше нещо – дали в очите му, или в усмивката му, което ни караше да го харесваме и да му се доверяваме. Понякога го откривахме, друг път го губехме за цели седмици и така животът продължаваше. През средата на нашето градче минаваше тесен и стръмен, но прав път. Хората от града никога не минаваха по него и ние, дечурлигата, често се чудехме кому изобщо е нужен. Но понякога някой от жителите на градчето ни като че ли полудяваше. Вземаше бързо нещата си и въпреки увещанията и молбите на всичките си близки и приятели, се втурваше по този път и напускаше града. Аз презирах тези хора. Често седях на оградата край пътя, замеряйки с камъни пътниците и викайки след тях. Но те явно не бяха с ума си. Аз никога не бих напуснала дома си. Тук беше всичко, което имах и аз бях готова да умра, но не и да напусна града си. Един горещ летен ден седях на прага на къщата си и гледах прашния път – пътя на срама. Един човек се приближаваше изззад завоя му и аз с почуда разпознах човека, с който някога си играехме. Той се приближи към мен и ми подаде ръка. Не знам какво точно имаше в този човек, което ме привличаше и ме караше да му се доверя, но аз му подадох ръката си. Той я пое и ми помогна да стана и да се отупам от праха, който беше полепнал по дрехите ми. После ме погледна сериозно и каза: - Трябва да бягаш оттук, иначе ще умреш. Вашият град и жителите му ме разгневиха и аз скоро ще го разруша, защото е пълен с беззаконие. - Но това е невъзможно – възразих аз – нашият град е най-... - Вашият град се казва Содом. Това е градът на греха. Ако искаш да не погинеш и ти заедно с него, бягай бързо и не се обръщай назад. Онемях. Знаех, че този човек имаше власт да разруши града ни. Не исках да умра, но не исках и да напускам. - Чакай! – отвърнах аз. – Ще отида в къщи, за да взема всичко необходимо със себе си. - Не вземай нищо! – извика той след мен. Но аз вече трупах какви ли не вещи в голямата си чанта. Вземах всичко, без да знам дали ще ми потрябва по пътя или не... - Няма време! – рече мъжът. Но тъй като аз продължавах да се бавя, той ме грабна за ръка и ме повлече по пътя, като ми запоявяда: - Бягай по този път и не се обръщай назад! – Аз побягнах, страхувайки се както да тичам, така и да спра и да се обърна. Хората от града започнаха да викат подире ми и аз с болка разпознах гласовете на своите приятелки, но останах глуха за тях. Не усещах болка от камъните, хвърлени от тях, но сърцето ми плачеше. Тичай! Тичай! - Не се обръщай! Не се обръщай! – чух предупредителния глас отнякъде. Вече излизах от града, осъзнавайки, че никога няма да се върна. Никога! Нещо в мен изплака. Спомних си за всички хубави мигове, прекарани там. Сърцето ми се развълнува и въпреки гласа, аз се извърнах... В същия миг очите ми ослепяха за светлината. Ушите ми оглушаха. Устните ми онемяха. И аз започнах да се влача по земята, без сама да знам накъде, безпомощна и неспособна да сторя каквото и да било. Не знам колко време съм се влачила така. Беше дълго. Внезапно, пръстите ми се допряха до човешка ръка. Сграбчих я силно, усещайки, че това е човекът, който ме беше извел от града. Ръката му беше топла и силна. Той допря ръце до очите ми и аз видях лицето му. То беше прекрасно. - Защо не ме послуша? – попита ме той. Не знаех какво да му отвърна и тихо промълвих: - Съжалявам... Той замълча и посочи с пръст нанякъде. Погледнах в тази посока и видях статуя на красива жена. Тя не помръдваше, но беше като жива. - Коя е тя? – попитах аз. - Това е Лотовата жена. И тя като теб се обърна, но тя не получи втора възможност. Сега стои тук и предупреждава всички пътници да не гледат назад. Аз го погледнах уплашено. - На тебе прощавам – рече ми той. – Върви по пътя. Нещата, които взе със себе си ще ти тежат, но колкото повече напредваш, толкова повече ще се освобождаваш от тях. Върви и не се страхувай от мрака. Може би един ден пътят ти отново ще мине през този град. Може би ще срещнеш хората, които си познавала, но ти никога повече няма да бъдеш една от тях. Ти вече си моя дъщеря и аз съм твой баща. А когато извървиш пътя си, ще се срещнем отново и тогава ще останем заедно завинаги. Знай, че няма сила, която да ни раздели. Върви, дъще моя, върви! Аз ще бъда с теб винаги. Обърнах се. Пътят пред мен ме зовеше. Поех по него с увереност. 2 Юли 2007 |
|
ЕСЕННИ ЛИСТА
Беше късна есен в края на Ноември и зимният полъх вече повяваше от север. Земята беше разкаляна от вчерашния дъжд и по красивите, до скоро алено-жълти листа, бе полепнала кал и мърсотия. Аз се разхождах в парка между старите дървета, мислейки си за живота. Хората ме подминаваха – непознати, сиви и безмълвни. Всеки вървеше по своите си грижи. В крайна сметка всички бъхтахме по един и същи коловоз, всички се трудехме за хляба, всички се борехме с трудностите на деня, а вечер, свивайки се в леглото, криейки се под завивката, се опитвахме да забравим болките и да се пренесем в един по-хубав свят. На сутринта часовникът иззвъняваше, ние се сепвахме и ставахме рязко. Денят започваше и всичко се повтаряше. И така ден след ден. Завих по сивата уличка. Там, на самия ъгъл на тротоата, седеше едно малко момченце, около 5-6 годишно, и съсредоточено се вглеждаше след минувачите. На земята пред него лежеше кашонче. "Поредното просяче!" - помислих си аз и побързах да отмина, преди да ме е заговорило. Но неговият поглед попадна на мен и нещо ме накара да свърна от пътя си. Приближих го и надзърнах в неугледното кашонче. Ала, за моя най-голяма изненада, наместо няколко дребни монети, то беше пълно с листа. Изгледах детето критично. „Виж, моето момче..." - рекох му аз. - „Така май няма да натрупаш състояние! Просто в есенно време хората не се втурват да си купуват листа, като могат просто да се наведат и да си вземат от земята - съвсем същите като твоите!" То ме изгледа сериозно с големите си очи и отвърна: „Те не са точно като моите. Не, съвсем различни са. Понеже моите листа аз съм ги събирал, носил и подреждал. Те са по-хубави от всички останали, защото аз съм ги търсил и избрал сред всички всички други!" Усмихнах се и сетне бръкнах в джоба на сакото си. Беше празен, както и другият. „Е, успех тогава!" - рекох му, след което се обърнах и продължих пътя си. Едва бях стигнала до завоя, когато то ме догони и тикна в ръцете ми три листа. „Подарявам ви ги" - рече ми то. Аз се вгледах в тези листа. Толкова малко и толкова много. Какво ги правеше по-различни от останалите? Да каже човек - нищо. „Господи, нима съм с нещо по-различен от останалите? Какво ме прави различен от калната маса?" „ ... Моите листа Аз Съм ги събирал, носил и подреждал... Аз Съм ги търсил и избрал сред всички други..." Извърнах се, за да благодаря на момчето. То си беше отишло. Но аз все още пазя листата му, те са по-специални от всички останали. Те са... избрани... 20 Юли 2007 г. Анна Сезанова гр. Сандански /15 годишна/ |
| Пиши на Анна Сезанова! |
| Стихове от Анна Сезанова |
| Други откровения и поучения |
| Главна страница "Павелчо" |
| Изпрати свое свидетелство! |
Сайт создан в системе uCoz